Талантливият млад писател Георги А. Николов, който българската публика вече познава със сборника „Инструкции за направа на тигър“, се завръща на родната литературна сцена със забележителния роман „Длани“ – модерна притча за бащите и синовете, за безтегловността на спомените и неизличимия печат на миналото.

От София до мистична Камбоджа, по „Длани“-те на тази откровена изповед за човешката болка се пресичат незаобиколимите линии на живота и смъртта, на омразата и любовта, на прошката и огорчението. „Няма нито зли хора, нито зли деца. Има ранени такива, с вътрешни части, счупени на парчета, при кого от обстоятелства, при кого от други хора.“

Може и да се опитваш да изтръгнеш миналото от себе си, но точно като упорит плевел, то винаги намира начин как да прорасне в теб отново. Това ще осъзнае Георги – един мъж, заминал в далечна Камбоджа, за да избяга от миналото си. Но хилядите километри разстояние няма да попречат на една новина да го застигне: баща му е починал.

Нито съпругата, с която е започнал нов живот, нито така дълго чаканото дете не могат да надвият повика на кръвта. Георги ще трябва да се завърне обратно в София, за да почете човека, когото дълги години е презирал. Присъствието му трябва да е мимолетно, почти незабележимо. Защото родните градове винаги крият опасността да те завърнат към себе си и да те погълнат отново.

Колкото и да бяга обаче, „Длани“-те на миналото най-сетне го сграбчват. В България Георги отново ще трябва да крие белезите от необикновеното си заболяване. Ще трябва да се изправи очи в очи с майка си – и с последиците, които заминаването му е оставило след себе си. Ще разбере, че една от най-близките му приятелки го е използвала за модел на успешен комиксов герой. И ще се върне обратно в обувките на онова боязливо и несигурно дете, чиито страхове все още дремят в него.

Заплетен в собствената си вина, Георги ще трябва да намери начин да се прости с баща си. Но веднъж прибрал се, ще може ли да избяга отново?

Зрял и проникновен, романът „Длани“ дава модерен отговор на някои от най-непреходните въпроси за човешките взаимоотношения и се впуска в търсене на онази „машина за щастие“ (по Бредбъри), която изкоренява всички страдания.

В блестящия разказ на Георги А. Николов и любовта, и прошката се крият в собствените ни „Длани“, само трябва да се осмелим да ги разтворим. 

Из „Длани“ на Георги А. Николов

Спомняте ли си момичето, което Лилавия професор домъкна една вечер на мъжките ни сбирки? Това беше тя, същата плът и кръв, която след три години щеше да се омъжи за мен. Но по време на дипломирането – за което закъснях с година поради прехвърлянето в друга специалност, отношенията ни не издаваха, че щяхме да станем мъж и жена. Всъщност по това време я ненавиждах.

След като нахлу в срещите ми с Лилавия професор – подмолно нашествие, като от древногръцки епос, – тя започна да се появява навсякъде. Не можех да изляза на обяд, без да я видя, ни да се прибера късно в квартирата си, без тя да пушеше самотна на стълбите пред общежитието. Подминавах я така, както животните подминават телевизионните екипи, дошли да ги наблюдават в пустошта – като нещо чуждо, смътно притеснително, непознато като космическа яма.

Бъдещата ми съпруга говореше в митологични фрази, с изречения на ръба на езика, така особени, че ме караха да се съмнявам в уменията си по английски. Умът ѝ, прозиращ през балдахина на думите, приличаше на красива, но объркваща горска пътека, не по-различна от пейзажа на детството ѝ. Омразата ми към нея беше силна, инстинктивна – беше отзвук на нападение в тъмното. Но за разлика от среднощен зложелател, това момиче не криеше нищо, беше скрита единствено за мен, а това беше по-изкусително от всяка извивка на тялото, от всеки поглед. Скоро чувствата ми на безпокойство, кастрирани от съвремието в ясни коридори, придобиха единствения социално приет вариант – започнах да спя с нея. Може би, ако живеехме по време на древността, щях да я убия в тайнство или да избягам в друго племе. Но ето че постбожественият свят, дори да беше лишен от богобоязливост, предлагаше други видове страх – от самотата, от това да останеш неразбран, от липсата на идентичност.

Тя беше първа в много отношения за мен. Говореше спокойно за болестта ми, обърна внимание на неспокойния ми сексуален нрав, който беше вследствие на хормоналната грешка, причинила и хипертрихозата. Най-вече ме харесваше и изразяваше това без заобиколки. Започнах да разбирам, че да говориш завоалирано и да се държиш така, са две различни неща, две ястия, които не трябва да се смесват, защото оставят лош вкус в устата.

В началото уплахата ме беше завзела, както морето поглъща удавник. Тропах с крак, докато с Лилавия професор обсъждаха теми, които досега бяха съхранени само за мен и за саможивия старец. Понякога си тръгвах по средата на дискусията, като мислех, че ревнувам – професорът беше само мой, времето с него беше съзнателна медитация, на която психически разчитах. Но в онанациите ми вечер лицето ѝ изникваше като неканен гост на вечеринка. Започвах да разбирам нещо за битието, или поне за себе си: изборът не съществува, не и наистина. Имаше ли го, никога нямаше да се отдам на жена като нея. Бях харесван заради строгите си черти, заради косия си и борбен характер в лекциите, който проявявах в контраст с милосърдието, на което бях способен на четири очи. Но тя ме завзе без пряка атака, без да обяви обсадата си. По магически начин – напомнящ за жриците на народа ѝ – тя съумя да влезе в ума ми, както се влиза в супермаркет – без усилие, с глава, пълна с нейни си работи.

Мога да кажа, че се ожених не от целомъдрие, а от блажена глупост. Беше логична стъпка, на която и двамата бяхме съгласни (тя ми каза, че това е първото предложение за брак, което съдържа думата „логика“). Все пак човек не върви по стълби умишлено – ето, сега ще направя следващата стъпка. Повечето пъти отиваш нанякъде, слизаш или се качваш и очите ти са вперени във възможност отвъд стълбището, не в механиката на движението.

Не бих казал, че беше мания, но по това време от живота си бях осъзнал, че искам деца повече от всичко. Не зная откъде идеята бе щукнала в главата ми. Не бях подготвен за деца, не и за това, което щеше да ни се случи в процеса на пробата. „Искаш да се озовеш в ролята на баща си“, казваше жена ми и както винаги стигаше до съкровените ми мисли, сякаш бяха в джоба на дънките ѝ. Може би беше права, мислех си, но какво от това? Като баща, смятах, нямаше да се опитвам да „разбера“, защото щях да „бъда“, да осъзнавам не с ум, а с клетки и хромозоми, и РНК. Сигурен съм, че и Хамлет е мистерия за всеки, който не го е изиграл поне веднъж на сцената.

Работехме за шивашкото предприятие на баща ѝ – тя в ръководна позиция, аз – като счетоводител. Преди това прекарахме две години в очакване. Докато завърша магистратура, тя обикаляше насам-натам (казвам го, сякаш е ходела до библиотеката и обратно). Всъщност нощуваше на Малдивите, на другия ден ми звънеше от Париж. Започнах да се съмнявам, че мога да се справя с приетото предизвикателство. Лилавия професор не беше в помощ. Откриха го мъртъв, беше се обесил над копие от „Битие и време“. Лицето и краката му, предполагам, са били сини. Усъмних се – а сега съм сигурен, че дългата история от душевноболни, която беше забулил като тази на жена си, бе всъщност неговата собствена, а краят му – един вид неин завършек. Не сметнах, че по смисъла на Бредбъри съм бил негова лична карта за памет, начин да остане в нечие съзнание, различно от това на близките си. Мъдростта му изтъня в съзнанието ми непредвидено бързо.

След смъртта му трудностите продължиха. Когато изобретателната нишка, която споделях с него, беше прекъсната, тя започна да се прокрадва в занятията ми. Професорите за пръв път ме похвалиха за оригиналност. Потупаха ме по гърба. Обещаха ми, ако продължавам така, словесни договори, които исках да отхвърля с рефлекс. „Сигурни ли сте, че трудът е добър?“, питах ги. „Решението не ви се струва банално? Простичко? Като на всекиго?“

– Досега – да. Работата ви беше неотличителна – казваха ми. – Но виждаме промяна. Продължавайте в същия дух, каквото и да правите.

Исках да изкореня тази „отличителна“ нотка и стария метод – упорство във формата на бягство, работеше безотказно, въпреки че този път ме поизпоти. Щях да завърша, казах си, и с Мони щяхме да изберем къде ще живеем. Беше споменала Камбоджа веднъж, но така, както младежи мечтаят чрез думи в следобеда. Всъщност бяхме решили да отидем там, където ни заведеше службата. Който пръв откриеше работа – Мони ме чакаше от реверанс, той щеше да определи географската ширина. Но психическото ми здраве се влошаваше. Колкото и да се борех да бъда „неотличителен“, неврозата ми даваше чудат плод, уравненията разцъфваха, решенията излизаха лесно като ходенето, щом веднъж бъде научено. Несигурността на близкото бъдеще ме накара да прибягна до вариант, който реши всичко: да ѝ предложа брак.

 Така, искаме, не искаме, се озовахме в родината ѝ.