Когато бунтарката и икона на ранния феминизъм Емили Бронте публикува за пръв път книгата си „Брулени хълмове“ през 1847 г., нищо не подсказва, че единственият ѝ роман, излязъл година преди ненавременната ѝ смърт само на тридесет години, ще се превърне в култова класика през вековете.

Повече от 175 години по-късно английската писателка е считана за една от „кралиците на английската литература“, редом със сестра ѝ Шарлот Бронте и Джейн Остин. А диаболичната любовна история в „Брулени хълмове“ е почти толкова емблематична за световната поп култура, колкото шекспировите Ромео и Жулиета.

„Не знам от какво са направени душите ни, но неговата и моята са еднакви…“

Когато господин Ърншоу прибира скитащото се из улиците на Ливърпул дете с чудатото име Хийтклиф в имението „Брулени хълмове“, не подозира, че поставя началото на поредица от събития, които ще доведат до прекършени сърца, смърт и разруха.

Израснал като част от семейството заедно с децата на Ърншоу Хиндли и Катрин, след смъртта на покровителя си Хийтклиф се оказва в съвсем различно положение. Унижаван и тормозен от новия господар на имението, отхвърлен от любимата си Кати, която избира да се омъжи за далеч по-заможен кандидат с благороден произход, младият мъж напуска имението и изчезва безследно. 

А когато се завръща години по-късно като богат и изискан мъж, Хийтклиф канализира цялата си безпощадна любов към Катрин и я превръща в маниакална жажда за мъст. Мъст, която ще обладае и последните късчета, останали от човешкото му сърце, и ще изпепели всичко по пътя си.

Шокиращ и гротескен, мрачен, поетичен и ветровит като дивите йоркширски тресавища, в чиито студени обятия се развива действието, „Брулени хълмове“ е един от най-суровите и готически романи от английския канон, който е почти толкова загадъчен и енигматичен, колкото и самата Емили Бронте, за чийто живот е до днес е достигнала оскъдна информация. 

Осветяващ най-тъмните дълбини на човешката душа, шедьовърът на Емили Бронте се превръща в един от най-великите романи за страстта, писани някога, вдъхновение за милиони читатели по света и за иконични писатели като Вирджиния Улф и Ърнест Хемингуей. 

Из „Брулени хълмове“ от Емили Бронте

ПЪРВА ГЛАВА

Хиляда осемстотин и първа година. Току-що се завърнах от посещение у своя хазяин – единственият съсед, който ще смущава уединението ми. Този край е наистина красив! Не вярвам, че бих могъл да избера по-откъснато от светската суетня кътче в цяла Англия. Идеалният рай за един мизантроп – и двамата с господин Хийтклиф сме такава подходяща двойка за споделянето на тази пустош! Славен човек! Едва ли има представа с каква топлина се изпълни сърцето ми, когато, докато яздех по хълма към него, забелязах как черните му, изпълнени с подозрение очи се оттеглиха под надвисналите вежди и как, докато съобщавах името си, пръстите му с пламенна решителност потънаха още по-дълбоко в пазвата на жилетката му.

– Господин Хийтклиф? – попитах го аз.

Той кимна.

– Господин Локууд, вашият нов наемател, господине. Имам честта да ви посетя възможно най-скоро след пристигането си, за да изразя надеждата, че не съм ви причинил безпокойство с настойчивото си желание да се настаня в „Тръшкрос Грейндж“: вчера разбрах, че сте изпитвали някакви колебания…

– „Тръшкрос Грейндж“ е моя собственост, господине – прекъсна ме сопнато той. – Не бих позволил на когото и да ило да ме обезпокои, ако съм в състояние да го предотвра[1]тя. Влезте!

Последната дума беше процедена през стиснати зъби с тон, който ясно казваше: „Вървете по дяволите!“. Дори портата, над която хазяинът ми се беше надвесил, не помръдна в подкрепа на поканата му и мисля, че именно това обстоятелство ме накара да остана: изпитвах любопитство към този човек, който изглеждаше по-саможив и от самия мен.

Когато видя, че гърдите на коня ми се притискат право в оградата, той протегна ръка да откачи веригата от портата, после навъсено пое пред мен по високата павирана пътека. Влязохме в двора и извика:

– Джоузеф, отведи коня на господин Локууд и донеси вино.

„Предполагам, че с това се изчерпва всичката прислуга на това място“, мина ми през ума при тази двойна заповед. „Нищо чудно, че между плочите е прорасла трева и живият плет е подкастрян единствено от говедата.“

Джоузеф беше възрастен, всъщност, не – стар, вероятно дори много стар човек, въпреки че бе як и жилав.

– Бог да ни е на помощ! – изсумтя недоволно той, докато поемаше юздите на коня ми и междувременно кисело оглеждаше лицето ми. Това ме накара великодушно да предположа, че старецът най-вероятно се нуждае от божествена намеса, за да смели вечерята си и че благочестивото му възклицание няма нищо общо с неочакваната ми поява.

Домът на господин Хийтклиф се нарича „Брулени хълмове“. „Брулени“ е значимо тукашно прилагателно, даващо описание на суровите атмосферни условия, на които е изложено имението по време на буря. И наистина, там горе сигурно по всяко време се радват на неспирно свежо, ободрително проветряване: човек може да се досети за силата на фучащия над зъберите северен вятър по силно наклонените стволове на няколкото хилави ели в единия край на къщата и по редицата сухи трънаци, протегнали мършавите си клони в една и съща посока, подобно на ръце, просещи милостиня от слънцето. За щастие, архитектът се бе оказал достатъчно предвидлив да направи сградата солидна: тесните ѝ прозорци са разположени дълбоко в стените, а ъглите са укрепени с големи, издадени навън каменни блокове.

Преди да прекрача прага, се спрях да се полюбувам на щедрото изобилие от чудновати релефи, обсипали фасадата на дома и особено участъка около главния вход, над който насред огромния брой ронещи се грифони и безсрамни момченца различих датата „1500“ и името „Хертън Ърншоу“.

С удоволствие щях да направя няколко коментара, както и да помоля навъсения домакин да ми разкаже накратко историята на това място, но държанието му на входа ми подсказваше, че или трябва да побързам да вляза, или да се омитам оттук, а аз нямах желание да засилвам допълнително нетърпението му, преди да съм разгледал неговото свещено убежище.