Ред е на принцесата на Норвегия да открие любовта. Това обаче не е толкова лесно, когато цялата държава е вперила поглед в теб и следи всяка твоя грешка. Около това се завърта сюжетът на романа „Принцеса Маргрете“. История за това, че дори принцесите имат право на грешки.

Поредицата „Royalteen“ (филмирана с успех от Netflix) се състои от романи, всеки от които може да бъде прочетен самостоятелно, защото има свой сюжет и главните герои са различни във всяка от книгите. Преди година на български се появи „Наследникът“, в който престолонаследникът се влюбва в обикновено момиче, криещо стъписваща тайна. Сега идва втори роман, в който главен герой е неговата сестра близначка.

Принцеса Маргрете е притеснена, че тайната ѝ от бала за Хелоуин ще излезе наяве и това ще влоши отношенията ѝ с всички, както и имиджа на кралското семейство, което има все повече проблеми.

Самотна и объркана, Маргрете се впуска в търсене на истинската любов, но за да намери своя принц, тя трябва първо да целуне няколко жаби.

Авторките Анне Гюн Халворшен и Ранди Фюлехауг имат солиден опит в популярно списание, както и в литературата, но за пръв път обединяват усилията си заедно да напишат тази поредица, адресирана към младите читатели, но същевременно успешна и сред всички възрастови групи.

Книгите са написани в наистина увлекателен стил и е невъзможно да не се оставиш да бъдеш запленен от сюжета. Но сред всички забавления е скрито ясното послание, че животът никога не е съсипан, дори ако изпаднеш в трудна ситуация. И че е важно да бъдеш себе си, да се облягаш на собствените си разбирания, а не на тези около теб.

„Принцеса Маргрете“ е история за драмата на една тийнейджърка, която е натоварена с твърде голяма отговорност. Принцесата трябва да е винаги перфектна, но тя също иска да опита от живота и се притеснява да не изостане, затова бърза да открие своя мечтан принц. Маргрете се впуска в търсене на истинската любов, докато преживява предателство и изнудване, остава съвсем сама и върви по опасния път към зависимост.

Една великденска ваканция в планината с датското кралско семейство, и най вече с датския престолонаследник, може и да оправи нещата. Но тогава започват да излизат нови семейни тайни, а Маргрете ще открие, че някои хора не са това, за което винаги ги е мислила.

„Принцеса Маргрете“ от Анне Гюн Халворшен и Ранди Фюлехауг, откъс от книгата

Арни очевидно беше създал повече песни, отколкото Маргрете подозираше. Тази, която звучеше сега, беше една по-стандартна парти песен, без неговия подпис, само инструментал и по-твърд, тежък ритъм.

Очевидно не се харесваше на пияните абитуриенти.

Маргрете се натъжи за Арни. Наистина ли може човек да си мисли, че може да се отнасяш към хората толкова неуважително само защото носиш някакъв червен гащеризон? Не можеха ли просто да послушат музиката? Тя наистина беше доста добра!

Абитуриентите не се предаваха. Една група започна да освирква наново.

– Слизай от сцената, загубеняк! – извика едно от момчетата и хвърли руло тоалетна хартия.

Чашата преля.

Маргрете беше бясна.

Първата ѝ реакция беше да отиде и да затвори устата на този глупак. Всичко си имаше граници! Този знаеше ли към кого хвърля тоалетна хартия?!

Но тогава ѝ хрумна друга идея!

– Ще подържиш ли чантата ми? – Маргрете попита Фани. – Искам да кажа... не че трябва, но... само ако искаш.

– А, ехооо, успокой се, разбира се, че ще я поддържа! До тоалетна ли отиваш? Да дойда ли с теб?

Маргрете поклати глава.

– Съжалявам, но трябва да тръгвам – каза тя на ­Хенрик.

Тогава тя излезе на сцената.

Гледаше право напред. Всичко беше наполовина, когато срещна погледа на Арни.

Той изглеждаше сякаш е паднал от Луната.

Тогава за първи път тя чу.

Арни вече беше пуснал нова песен.

Тя веднага позна ритъма, идващ от тонколоните.

Принцесата е на свобода.

Сега принцесата стоеше пред целия Трюван.

Чу гласа си как се разнася из целия фестивал, прекъснат от собственото ѝ забързано дишане. Чу свистене в ушите си, а после дъхът заседна някъде в гърлото.

Спря.

В този момент тя не можеше нито да се движи, нито да диша както трябва.

– Това не е ли принцеса Маргрете? – извика един глас от далечината.

– Какво? Тя ли е? – казаха други.

Разнесе се силно жужене и тя се почувства като в пчелен кошер.

– Маргрете – извика Арни. – Какво правиш?

Тя клатеше глава. Не можеше да каже нищо. Не можеше да диша. Всичките ѝ функции бяха блокирани от паниката. Тя просто стоеше неподвижно.

Тогава видя, че Арни е оставил слушалките на пулта и вече беше на път да ѝ помогне. Сега тя усещаше, че има контрол върху дишането и пулса си. Отново поклати глава и тръгна към него, за да го посрещне.

– Вземи микрофона – каза тя.

– Моля?

– Микрофона!

Арни скептично ѝ подаде микрофона точно когато започна припевът. Тя започна тихо и несигурно, опитвайки се да уцели точния тон.

– Ние сме децааа, ние сме глупави децааа, ние сме идиоооти! Може би ще посетим интензивното тази вечееер, или ще преживеем някоя друга паникатака.

– Хаха, какво! Това Е Маргрете! – чу тя нечий глас.

Слухът сигурно се беше разпространил чак до задните редове, защото тя внезапно осъзна, че е привлякла вниманието на всички. Никой не се поклони!

Tя се приготви и запя силно:

Защото тази вечер ще се напием.

Пий, изкарай го, ще се напием.

Кралството може да тръпне в очакване,

защото всичко може да се случи,

когато младите са на свобода.

Да, тази вечер ще се напиееем,

защото принцесата е на свобода!

Накрая тя пусна микрофона на земята точно както го правят в Интернет. В истински екстаз вдигна ръцете си във въздуха.

Може би беше малко прекалено.

А може би не? Аплодисменти се разнесоха из целия Трюван. Този път обаче не срещнаха стомаха ѝ, а ­гърдите ѝ.

Тя погледна към Арни, който изглеждаше колкото учуден, толкова и впечатлен. Той се ухили и отиде до нея.

Заедно те се поклониха няколко пъти.

– Нека чуем вашите аплодисменти за Нейно кралско височество Принцесата! – извика Арни на микрофона, а публиката започна да ръкопляска отново. – ­Благодарим ви! Нека сега да посрещнем TÖS!

Маргрете тръгна след Арни към края на сцената, в противоположна посока на тази, където стояха ­останалите. Арни се обърна към нея, хвана се за главата и протегна ръце.

– Божичко, Маргрете, това беше фантастично! Но защо го направи?

Маргрете се усмихна широко. Все още усещаше адреналина, който се разнасяше из цялото ѝ тяло.

– Помислих си, че е време аз да спася теб, поне веднъж – каза тя.

Той я приближи към себе си. Тя затвори очи и усети тялото му до своето. Там се чувстваше в безопасност.

– Shit – каза той. – Благодаря. Наистина. Много ­благодаря.

– Има още нещо.

Тя се отдръпна и го гледаше сериозно. Знаеше, че не трябва да го казва, но не можеше да се сдържи. Просто трябваше да го каже, сега, когато го беше осъзнала. Не можеше да пази тази тайна в себе си, докато стане на 60.

– Знам, че си с Лив сега, и не искам да провалям това, но трябва да го кажа, преди отново да се появи някоя пандемия и да ни избие, без да съм го изрекла. И трябва само да кажа, че... че ти... че аз...

Тя имаше чувството, че буца е заседнала в гърлото ѝ, но не можеше да се откаже сега, въпреки че Арни я гледаше с набръчкано чело. В този миг тя си представи младия Мартин, неговия щастлив, обнадежден поглед, с книга в ръка на фона на морето. Сякаш той ѝ кимаше. Тя трябваше да го направи сега, защото внезапно може да стане и прекалено късно.

Тя прочисти гърлото си, пое въздух и затвори очи.

– Влюбена съм в теб. Или... да. Мисля, че съм влюбена в теб още откакто ме целуна. Извинявай. Извинявай, но е така. Сигурно ще ми мине, така че, моля те, не казвай на Лив.

Коментирай »