„Къщата на Клоуните“ – най-диаболичният и смел роман от Галин Никифоров (предложение за четене)

Триумф на литературата и въображението в книгата, станала носител на престижната награда „Елиас Канети“

„Къщата на Клоуните“ – най-диаболичният и смел роман от Галин Никифоров (предложение за четене)

Photo credit: Издателство „Сиела”

Със сюжети, загърбили съвременните категории, и своя ювелирен стил писателят явление Галин Никифоров („Тяло под роклята“, „Лисицата“, „Черна светлина“) отдавна е спечелил уважението на критиката и любовта на читателите, а името му се е превърнало в нарицателно за прецизността и отдадеността към литературата.

След дълго отсъствие на пазара се появява ново издание на може би най-хипнотичната му и мистериозна творба „Къщата на Клоуните“, станала носител на престижната награда „Елиас Канети“  2011 г. –  метафизично и пропито с меланхолия лутане в затънтените дебри на човешката душа.

Къщата на Клоуните е закътана в покрайнините на едно от най-необикновените места, които човек може да си представи – Гробището на Клоуните. Тук от векове са намирали вечна утеха клоуни, акробати, гълтачи на огън, укротители на зверове и жонгльори, играли някога в местния цирк. Хора с уморени души и преглътнати мълчания.

Photo credit: Издателство „Сиела”

И именно тук един мъж ще потърси убежище от болките си. И ще се опита да прекрачи заедно със семейството си границата между  Тук и Отвъд.

А под монотонния танц на клавишите на пишещата машина ще се роди сюрреалистична и наситена приказка за Смъртта в нейната неизбежност, но и за Любовта в нейните упорство и непогрешимост.

Наблюдения и спомени се вихрят свободно в трескавото въображение на разказвача, който си спомня за своя необикновен живот в Махагоновия замък,  трагичната смърт на баща си при опасен номер, фантазния свят на майка си и нейния талант да рисува болки, първата среща със съпругата си Майа, особената им, неземна любов, общия им път, осеян с тръни, и раждането на сина им  Странност, завинаги  предопределил съдбата им.

Къде завършва Животът? И къде започва Смъртта? Или връзката между двете е само един необясним преход към други светове, където душите се сливат с безкрая и намират това, което винаги са търсили?

Photo credit: Издателство „Сиела”

Всяко сърце знае само своя отговор.

Провокативна, забележителна в дълбочината на своя психологизъм, „Къщата на Клоуните“ тества границите на формата и структурата далеч по-смело от следващите белетристични творби на Галин Никифоров и смайва с кадифения си мрак и магнетичност. Плътен и поетичен роман, който се люлее на ръба на живота, но носи спокойствието и свободата на проблеснала звезда в нощно небе.

Галин Никифоров е сред  открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът”, „Къщата на Kлоуните“, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”, „Тяло под роклята“ и „Черна светлина“. Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си „Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. Предстои екранизацията на романа „Тяло под роклята”.

„Няма значение кой е писателят. Няма значение колко книги е издал и какви награди е спечелил. Няма значение дали е на 17, на 52 или на 90 години; дали е адвокат, хандбален вратар или шофьор на такси, алкохолик, наркоман или сутеньор; няма значение дали е грешник или светец. Нищо няма значение. Освен написаното в книгата. А то винаги е или провал, или една добра история – и това зависи само от читателя.”
Галин Никифоров

Галин Никифоров/Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Къщата на Клоуните“ от Галин Никифоров

В Гримьорната на Клоуните
(Нощ Първа)

Подземното помещение на Къщата на Клоуните, осветено само от няколко опушени кристални кандила, прилича на последното убежище на някой средновековен алхимик. Липсват само меховите духала, плашещите аламбици и огнището с врящ казан над него. Нарекъл съм го Гримьорната на Клоуните, защото рафтовете по стените са отрупани с кутии и сандъчета от сандалово дърво с пудри, белила, червила и моливи за очи и устни. Има и стъклени банки с химични комплексни съединения с цветове в целия видим спектър, както и кутии с шоколадови животинки и консерви с варива и зеленчуци, които с изненада открих само преди няколко часа. В дъното сивее изстинала стара камина, а в средата са сложени масичка и грубо скован стол, на който седя аз.

Горе, в просторната стая, спят моята безмълвна Майа и малкият ми син, когото винаги съм наричал Странност и който е роден със синдром на Даун. Къщата на Клоуните е закътана в покрайнините на едно от най-необикновените места, които човек може да си представи – Гробището на Клоуните. Тук от векове са намирали вечна утеха клоуни, акробати, гълтачи на огън, укротители на зверове и жонгльори, играли някога в местния цирк, който според легендите винаги е бил в нашето притихнало градче с безлюдни улици и прастари къщи.

Два след полунощ е – времето, когато болките ми излизат от леговището си и безшумно се нахвърлят върху мен, без да мога да им попреча. Единственото, което ми остава, е да се вкопча в старата си пишеща машина като в спасителен пояс с надеждата да доплувам някак до упойващата светлина на утрото. Очите ми са възпалени и уморени, болните ми крака са две котви, забити в невидимото дъно на нощта, само ръцете ми още не са ме предали и играят върху клавишите монотонния си танц, чиито следи са тези думи.

Мина много време от деня, в който започна всичко, и преживяното се натрупа като ненужен куп вехтории. Някой трябва да се погрижи за миналото, някой, който не може да заспи и има цялото време на света... Някой, който е пропит от спомените си, посетили го неканени...

Огромният старинен дом, в който се бях родил и който всички наричаха Махагоновия замък заради махагоновите ламперии на коридорите, приличаше на английско имение, затворено за посетители и гости. Покривът му беше осеян с капандури, дървени кулички и кръгли прозорчета, а на всяка от многобройните чупки по него имаше мраморни ангели с отпуснати криле и сведени глави, сякаш натъжени за нещо, което чистите им сърца не са могли да разберат. В двора отпред чакълени алеи пълзяха край туфи вековен чемшир, магнолиеви дръвчета и каменни пейки, които наподобяваха широки тронове без облегалки за ръцете. Отзад имаше дъбова горичка с лъкатушеща през нея малка река, която замръзваше всяка зима. Пукотът на леда в най-студените нощи, наричан в древността „Писъкът на Демоните“, бе първото ми сюрреалистично докосване до света в онези забравени дни от детството ми.

В подземието на Махагоновия замък бе пълно с дъбови бъчви, които миришеха на прах и старо вино, и купища овехтели мебели, натрупани по ъглите. Там беше и Нишата със Златната паяжина – мрежа от позлатени тръби, които стигаха до всяка стая. През нея в края на всяка есен, когато се усетеше дъхът на идващата зима, пускахме да тече горещата вода от минералните извори под Махагоновия замък, чиято топлина правеше живота ни уютен и лек. В нишата бе монтирана турбина, голяма колкото буре, чиито перки се въртяха от преминаващата под естественото си налягане вода и предаваха въртеливия си момент на малко динамо, което захранваше с ток крушките в горните помещения. Над турбината имаше внушителен разширителен съд, в който горещите подземни води се събираха, преди да бъдат насочени по тръбите към стаите горе, като потокът във всяка тръба се регулираше от малък спирателен кран, оформен като златна танцуваща мишка с разперени лапички. Напролет винаги оти-вах в подземието и с удоволствие завинтвах един по един всички кранове – така спирах движението на горещата вода по тръбите и тя отново поемаше единствено по подземните си пътища, които следваше от векове. Ненапразно Богинята – моята майка, която прекарваше цялото си време в рисуване, ми беше казала, че Махагоновия замък е построен на вълшебно място. И вълшебствата му далеч не се изчерпваха само с Нишата със Златната паяжина в подземието...

Аз бях странно дете, което никой никога не нарече по име – за Богинята бях просто „момчето ми“, а малкото останали човеци, с които ме срещна животът, не изпитваха необходимост да ми говорят по име или да ме разпитват как се казвам. Бях свободен, истински свободен, и живеех без правила и без настойници в малкия свят на собственото си семейство. Никога не съм ходил на училище, нито съм имал учители, които да ме обучават, затова образованието ми е по-странно и от липсата на име. Всичките си знания придобих през безкрайните нощи, прекарани в библиотеката на Махагоновия замък, пълна с книги, написани на повече от трийсет езика. Там, в унесената тишина на среднощния мрак, разяждан само от крехките светлинки на свещите, намерих красотата на света, неговото минало и отдавна изтлели чувства, които всеки път, щом докоснех, възкръсваха от пепелта и ми показваха цялата си прелест и непреходност.

... Паметта ми се връща назад, усуква се като спирала във времето и улавя в невидимите си сребристи мрежи два цветни спомена... Първият е докосването ми до чудото на Хлоридните хамелеони, чиито цветове посред нощите в хранилището на Махагоновия замък ми изглеждаха като видения от друга вселена: цезиевият хлорид, който гореше със светлосин пламък, рубидиевият хлорид – малка експлозия от малиновочервен прах, и натриевият хлорид – златистожълти искри сред буйния огън. И вторият – онзи прекрасен и неповторим стих на Пол Елюар, изписан с високи готически букви върху седефената белота на една от стените в просторното ателие на Богинята:

Нашите спомени тъжни –
нощи до дни прилепени.
И те дърпат въжето, което ни свързва.
Да го скъсат, не могат.

Това беше любимият ѝ стих – не само заради красотата му, а и защото се бе появил в живота ѝ заедно с мен. Беше ми разказала как в нощта, когато ме родила, чула някой да шепне стиха в тъмното: сякаш неземен дух свел глава към нея и ѝ го бе прошепнал, за да го помни вечно. Често си я спомням как танцуваше край мен в самотните часове на късните есенни следобеди – боса, вечно млада и недосегаема за времето, и рецитираше със затворени очи безнадеждните френски поети, докоснали сърцето ѝ още като дете. В онези дни, щом полупрозрачните щори на ателието ѝ ставаха кървавочервени от умиращото слънце, тя сядаше пред тройното си огледало, оцветяваше устните си с бледосиньо червило, обличаше златистото си кимоно и се понасяше с леки танцови стъпки из стаята. Знаеше за цветовете повече неща, отколкото останалите простосмъртни, както знаеше, че докато танцува, заради синьото червило, устните ѝ сякаш се задържаха във въздуха около нея като усмивката на Чешърския котарак от Страната на чудесата. Ръцете ѝ бяха дълги и изящни и се вееха край тялото ѝ с красивите плавни движения на капещи листа, а застиналата усмивка не слизаше от лицето ѝ – като нарисувана върху диорама. Понякога, докато бях още дете, ме взимаше в прегръдките си и танцуваше с мен, а аз, онемял, се притисках в нея и вдишвах едва доловимия ѝ аромат на жасмин, примесен с далечния остър мирис на терпентин, просмукан в сребристобялата ѝ гръд от боите, с които рисуваше. Беше витална, неземна жена, до която се докосвах винаги като за последен път. Имаше нещо обречено в нея и тя го знаеше, затова живееше като в омая, като в изпълнен с вълшебство свят, без да иска нещо от някого, наслаждавайки се на усамотения си живот и на изкуството си. Когато пораснах и станах тежък за нежните ѝ ръце, кафезът с боядисаните в жълто свраки от ателието ѝ стана нейният „партньор“ за танц. Тя го обгръщаше като Невидимия любим и дълго се носеше с него, докато двете сюрреалистични птици едва чуто потракваха с човки, сякаш в такт със стъпките ѝ. В тези златни есенни следобеди и виолетови вечери аз стоях притихнал край нея с книга в скута си и я гледах с необяснима тъга, като че ли не красотата, с която тя изпълваше стаята, беше най-важната, а болката, че някога ще я изгубя завинаги.

От онези дни, откакто Богинята изтанцува последния си танц, късните следобеди останаха в съзнанието ми като най-вълшебната част на деня. Затова, когато ми бе трудно да направя нещо, винаги се опитвах да го изтласкам до тези мистични часове, в които земята и нощта се докосваха като за първи път, преди да се слеят в прегръдките си. Това бе причината вчера, когато трябваше да напуснем Махагоновия замък завинаги, да изчакам слънцето да заслиза към нощното си убежище и едва тогава да тръгна с малкото си семейство към новата ни обител, по-загадъчна и по-необикновена дори от омагьосаните приказни замъци на Вечното минало.

По-рано през деня бях натъпкал в един стар куфар дрехите и играчките на Странност, заедно с трите рокли и бельото на Майа, един мой панталон и два вълнени пуловера. Сложих куфара и пишещата си машина в детската количка, а кошчето отдолу напълних с пресни плодове, сухари и консервирана храна. Преди да поемем към Гробището на Клоуните, изрових от саксията оклюмалия криптантус на Майа, сложих го в найлонова торбичка с влажна пръст и го наместих между дрехите. После взех Майа на ръце – от болестта тялото ѝ беше станало леко като на дете, и за последен път тримата закрачихме по чакълените алеи пред Махагоновия замък.

Скоро утихналите улици на опустялото градче се заслушаха в стъпките ни и сякаш невидими очи се впериха в нас. Бяхме странна гледка – едър мъж с избелели дрехи, понесъл на ръце жена в бяла рокля; мъж, който едва тътри краката си и побутва с коляно разкривената детска количка пред себе си, а след него топурка облечено в гащеризон дете, което се смее високо, както обичат да се смеят децата със синдром на Даун дори когато навършат пет годинки.

Докато вървях, не откъсвах очи от Майа – толкова отдавна не я бях виждал на дневна светлина, че ми изглеждаше като непозната. Беше особено, тъжно усещане, което ме напусна едва когато пред очите ми изплува оградата на Гробището на Клоуните.

Влязохме в царството на забравата и градът зад нас изчезна. Въздухът изведнъж стана по-прохладен, а светлината се приглуши, сякаш бяхме пристигнали на някое добро място, което отдавна ни очакваше и искаше да ни приюти.

Алеите изглеждаха чисти като поддържани от нечия невидима ръка. Гробовете бяха ясно различими, украсени с мраморни статуи на клоуни, подхвърлящи топчета, на гълтачи на саби, изпружили гърбове, на полуголи танцьорки, на застанали на ръце акробати. Беше странен начин да покажеш уважение към странни хора, но на мен винаги ми бе харесвал.

Къщата на Клоуните се намираше в долната част на гробището, сгушена в малка долчинка. От двете ѝ страни имаше алеи с орехови дървета, чиито коренища толкова се бяха разраснали, че бяха изместили плочите на близките до тях гробове. Отстрани изглеждаше, че мъртъвците са решили да открехнат вечните си обиталища, за да погледат залязващото слънце и да усетят аромата на прозрачния въздух.

Не след дълго стигнахме до каменния зид около Къщата и спряхме за последна почивка. Положих Майа във високата трева, чиито връхчета вече жълтееха, и приближих до зида. Странност дойде до мен, обви малките си ръчички около крака ми и ме загледа с невинните си очи, като че ли искаше да види какво ще направя. Бях смъртно уморен, но намерих сили да му се усмихна и да го взема на ръце. Прегърнах го и за кратко затворих очи – сърцето ми бе пълно с тъга, по-силна дори от болките в краката ми.

Зидът беше покрит с влажен мъх, изгнили листа и птичи изпражнения и изглеждаше невзрачен и обикновен, но аз знаех, че крие истинско великолепие. Още преди години бях разбрал, че е иззидан не от обикновени камъни, а от кварцови и малахитови късове с различна големина и от различен вид. Затова понякога, когато идвах до Къщата, изчиствах и излъсквах по някой от тях и дълго го оглеждах, попивайки цялата му прелест. Въпреки че не бях стъпвал тук от почти три години, и този път спазих ритуала си. Още повече че сега с мен беше и Странност, на когото никога нямаше да се уморя да показвам красотата на света.

Протегнах се и махнах мъха от един камък, после го излъсках с ръкава си. Беше розов кварц – един от най-редките и най-красиви видове, с тъмночервени жилки, които приличаха на следи от стичала се преди време кръв. В единия му край две дузини иглени кристалчета от рутил искряха на светлината на отиващото си слънце като шест- и дванайсетлъчеви звездици, съвършени в своята симетрия – рядко явление, наречено астеризъм, което никога преди не бях виждал. Наплюнчих пръста си и разтърках мястото, за да съм сигурен, че и Странност ще ги види. Не след дълго той започна да рита с крака и ококори очи, като няколко пъти погледна ту мен, ту камъка, а накрая заби пръстче в най-голямата звездичка. Аз само му кимнах и го целунах, после двамата се върнахме при Майа, която лежеше сред тревата като уморена фея.

Трябваше да се настаним в Къщата преди залез, затова пуснах Странност на земята, вдигнах отново Майа и тръгнахме край зида към високата, боядисана в черно порта, почти скрита от розовите храсти, разперили цветовете си от двете ѝ страни.

Избутах с крак портата и тримата влязохме в утихналия двор. В далечния му край все така стърчеше порутеният кладенец с полуизгнилата си макара, а до него се виждаше изсъхналото белезникаво тяло на прастария кестен. Цялата къща беше обрасла с орлови нокти и бръшлян и приличаше на голям зелен куб, хвърлен от Бог преди векове и забравен завинаги.

Следван от Странност, чиито очички бяха започнали да клепят сънено, бавно прекосих двора с усещането, че се завръщам у дома след дълга раздяла. Външната врата, цялата в потъмнели от времето дърворезби, беше леко открехната, сякаш ни очакваше.

Вътре, в прохладната утроба на Къщата, тишината като че ли се бе напластявала с години. От резбованите греди на тавана висяха четири внушителни кандила от рубинено стъкло, а подът от червено дърво изглеждаше като залят със старо вино. До един от страничните прозорци бе сложен масивен бюфет, а в дъното прашасало дървено стълбище водеше към тавана. В средата на просторното помещение имаше два люлеещи се стола и масичка с газена лампа, а до тях – легло с рисувани табли и черни одеяла, които приличаха на парчета бездънна нощ.

Положих Майа върху леглото и седнах на пода. Изух си обувките, легнах по гръб и изпружих пулсиращите си от болка и изтощение крака. Умората се стовари отгоре ми като огромна вълна, която ме завъртя в прегръдката си и някак неусетно ме захвърли в омагьосаните владения на сънищата. Беше като припадък, дълбок и всепоглъщащ.

Когато отворих очи, светлината отвън беше станала седефеновиолетова, но знаех, че са минали не повече от двайсетина минути. Странност, понеже обичаше тъмнината, беше приседнал до бюфета и там, скрит в сенките на падащата вечер, си гукаше тихичко.

Изправих се с усилие, но все пак отпочинал, прекосих стаята и излязох навън, за да прибера количката. Необходимо ми бе доста време, докато успея да я избутам до прага. Няколко от спиците на предните колела незабелязано се бяха скъсали от непосилната тежест и стърчаха настрани като клечки от микадо.

Лесно разпределих багажа из многобройните чекмеджета на бюфета, а Странност сам се настани на разгънатото надве дюшече от количката си и на мига заспа. Не бяхме яли нищо от обяд, но явно никой не беше гладен, затова завих малкия с одеялцето му и легнах на леглото до Майа.

След три часа напразни опити да поспя, вече бях станал и бях пренесъл пишещата си машина долу в Гримьорната на Клоуните, до която се стигаше по десетина стръмни и разкривени стъпала. И не след дълго, упоен от копринената тишина на есенната нощ и странните аромати, се запътих към единственото убежище, което познавах: в Посипаното със Забрава Минало...

Коментирай »
Препоръчваме още
Застрашена ли си от затлъстяване: Ето как да изчислиш индекса си на телесна маса Застрашена ли си от затлъстяване: Ето как да изчислиш индекса си на телесна маса
Да освежим работното място Да освежим работното място
Плюсове и минуси на суровоядството Плюсове и минуси на суровоядството
10 хранителни продукта, които нямат място в хладилника 10 хранителни продукта, които нямат място в хладилника
Рицарите изчезнаха Рицарите изчезнаха
5 от най-големите страхове на жената във връзките 5 от най-големите страхове на жената във връзките
Славянски фолклор и щура магия в „Пазителите на портите: Яга и къщата на орлови крака“ (предложение за четене)   Славянски фолклор и щура магия в „Пазителите на портите: Яга и къщата на орлови крака“ (предложение за четене)  
„Златните правила“, с които да опазим бъбреците си „Златните правила“, с които да опазим бъбреците си
Хазартът и хазартните зависимости: Симптоми, диагноза и лечение Хазартът и хазартните зависимости: Симптоми, диагноза и лечение
„Чудните приказки на баба. В градината“ – пролетен букет от очарователни истории (предложение за четене) „Чудните приказки на баба. В градината“ – пролетен букет от очарователни истории (предложение за четене)
Глутенът в храните – опасен ли е и какво трябва да знаем за него Глутенът в храните – опасен ли е и какво трябва да знаем за него
Зеленчуците, които "подмладяват" мозъка Зеленчуците, които "подмладяват" мозъка
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби