С „Кървавият портокал“ Хариет Тайс ни повлече в сложна плетеница от интриги, секс, убийства и съдебни машинации и завладя почитателите на психологическите трилъри у нас. А с  „Лъжите, които изрече“ британската авторка доказа, че отлично познава и най-тъмните кътчета на човешката душа.

Сега българските читатели ще могат да се насладят на нова, напрегната и заплетена история от писателката и бивш адвокат по наказателни дела – романа „Всичко свършва полунощ“, в който едно парти ще предизвика истинска лавина от смъртоносни последици.

Юридическата кариера на Силви върви точно по плана, който тя внимателно си е изготвила в стремежа си да стане кралски адвокат. Личният ѝ живот, който често става жертва на професионалния, също най-после сякаш е влязъл в релси, след като Силви среща по-младото си гадже Гарет. 

Но когато най-добрата ѝ приятелка Тес получава фатална медицинска диагноза, скелети от миналото започват да чукат на вратата на Силви. Опасявайки се, че не ѝ остава много време, Тес е измъчвана от угризения и иска да поправи злото, което смята, че те двете са извършили преди години. А това значи да се върне към случката от последната им година в гимназията, която Силви така усилено се опитва да забрави. 

Но на хоризонта се задава новогодишно парти, което ще преобърне живота на Силви и ще ѝ припомни събитията с всичка сила. Фойерверки осветяват небето, а шампанското не спира да се лее. Но целта на това събиране не е посрещането на Новата година. А дълго чакано отмъщение, което ще завърши с убийство в полунощ. 

Започвайки от финала на историята, Хариет Тайс ни повежда на изпълнено с напрежение и вълнение пътешествие по мрачните завои на миналото. И точно когато си мислите, че знаете накъде отива сюжетът, той прави майсторски рязък завой и отново ви запраща в неведение. 

Умен, дързък и пристрастяващ, „Всичко свършва полунощ“ е първокласен трилър в духа на книгите на Клеър Макинтош, който ще ви накара добре да помислите на кого се доверявате.  

„Изгарящо, брилянтно четиво. Хариет Тайс е на върха на майсторството в трилъра.“
– Сара Пинбъра

„Трилър от класа със сложни и завладяващи герои.“
– Клеър Макинтош

Из „Всичко свършва в полунощ“ от Хариет Тайс

ЛИСИЦАТА

Лисицата ненавижда фойерверките. Предпочита да се скрие, да се свие в безопасната прегръдка на някой храст, докато гърмят. На Хогманей* е най-зле, тогава Единбург се превръща в една голяма експлозия. Обикновено лисицата изчаква да приключат, но тази вечер е прекалено гладна. Напоследък не намира много храна, така че с фойерверки или без, е време да потърси такава.

Обиколката ѝ започва от градината зад една къща в средата на улица Риджънт Терас. Извън сезона няма почти нищо, но когато дойдат хора, кофата за боклук прелива от храна. Ала не и тази вечер. Налага се да продължи нататък.

Стига до края на улицата и се промъква в сенките. Знае какво е да те сритат. Човешките същества я плашат, найвече миризмата им. Шумът.

Тук има само листа. И празни опаковки. Няма никаква храна.

Лисицата наостря уши. Чува писък, глухо тупване. Не е близо и не представлява заплаха. Тя спира, но е готова да побегне, да потърси отново укритие. Точно преди да се обърне, усеща нещо. Миризма.

На кръв.

На месо.

На прясно месо.

Лисицата излиза от сенките и тръгва по улицата по следата, като се доверява на носа си и забравя за опасностите.

На асфалта личи дълга, мокра локва, която се оттича в канала. Течността проблясва на уличното осветление. Лисицата започва да лочи.

Ако в този момент вдигне глава и погледне източника на кръвта, ще разбере какво е станало. Ала не го прави. Просто пие течността. Това е най-добрата храна, която намира от дни.

Лисицата чува нов гърмеж. И лай. Вдига глава. Приближава куче, което също е доловило миризмата. Тя изчаква известно време, за да види дали псето ще отмине, или ще ѝ се наложи да се махне. Не желае да оставя храната.

Човекът с кучето щеше да я види, ако беше погледнал в нейна посока. Лисицата е точно пред къщата. Тъмен силует. Сянка. Обръща се и побягва с подвита опашка.

Зад себе си оставя малки следи.

Всяка е кървавочервена.

12:00:35

Не.

Това не се случва. Не съм тук, не вися на оградата с главата надолу.

Ще се опитам да погледна нагоре. Боли.

Опитвам се да помръдна, да я докосна. Студен метал. Мокро желязо. Вдигам отново ръка, но тя пада. Не мога да помръдна.

Виждам ръката си на светлината. Присвивам очи, но те се затварят бързо.

Червено. По нея има нещо червено.

Затварям очи.

Коментирай »