Свидетелство за историчност и памет: „Разкази с часовников механизъм“ от Фарук Шехич (предложение за четене) „Това беше моята несъзнателна мисия: да оцелея, да разказвам, да пиша“
„Това беше моята несъзнателна мисия: да оцелея, да разказвам, да пиша“
Photo credit: Издателство „Колибри“
„Разкази с часовников механизъм“ обхваща петнайсет разказа, петнайсет парчета живот на фона на бруталната война в Босна и Херцеговина през 90-те години на XX век.
На границата между реално и въображаемо, с нюанси на сюрреализъм и магически реализъм, се редуват военни сцени, блянове за мирен и ведър свят, за далечни пътешествия, митологични препратки, аналогии с други страни и народи…
В центъра на повествованието е човекът със своята крехка идентичност, с незаличените вътрешни белези, с усещането за личен апокалипсис.
За автора
Фарук Шехич е роден през 1970 г. в Бихач, Босна и Херцеговина. Завършва ветеринарна медицина в Загреб и философия в Сараево. В периода 1992-1995 г. воюва в Босненската армия.
Работи като журналист и колумнист в сараевското списание „Старт“. Белетрист, поет, есеист и критик, Шехич е сред най-талантливите творци от бивша Югославия, представител на т.нар. „прегазено поколение“. Член е на босненския ПЕН център, носител е на престижни литературни отличия, между които Европейската награда за литература 2013.
Книгите му са преведени на 15 езика. Сборникът „Разкази с часовников механизъм“ е публикуван през 2018 година.
Фарук Шехич - „Разкази с часовников механизъм“, откъс от книгата
Предапокалиптична песен
Из разказа „Мечтатели“
„Ледът ще бъде емайлът на зимата.“ Ти произнесе единствено това странно изречение. С нас бяха Дейвид Боуи и „Абсолютно начинаещи“, един огромен телевизор, бяло грозде в стъклена купа, две кутийки бира, приятно хладен паркет и завесата на балконската врата. А навън – върховете на огъващите се от вятъра тополи, коридорът между хола и спалнята, където имаше голям рафт за книги, библиотека на прехода между деня и нощта. Често преди лягане поспирах тук на тази междинна станция, изваждах по някоя книга и четях прав, като понякога забравях дори в кой континент се намирам. Това бе най-интимната част от апартамента, до спалнята, вечно потънала в полумрак. Навън бяха хората, гражданите, толкова далеч от нас, и правеха това, което смятаха, че трябва да правят. И ние правехме същото – сбъдвахме малките си ежедневни мечти.
– Ами обичам те, знаеш го, нали?
– Колко?
– Най-много в целия град.
– Това не е достатъчно за мен – каза ти.
– Добре, най-много в Европа.
– Малко е.
– Най-много в галактиката.
– Това вече може да мине.
– Знаеш колко те обичам, трудно е да се опише с думи, застинали във въздуха, ако
си представим, че могат да стоят във въздуха, след като са изречени. Думите са безсилни като пробити балони, всичко се излива от тях, изтича онази тяхна същност, за която говорят поетите. Обичам те без капчица милост, хайде да те видя сега.
– Сега отново се опитваш да ме очароваш, а в края на краищата само искаш да ме чукаш.
– И какво лошо има в това? Сливаме се в едно цяло и се стопяваме. Оргазмът е една
мощна осмоза. Заедно политаме към деветдесет и деветте небеса. Изчезваме за кратко в една безкрайна секунда, а времето се изкривява като светлината в черна дупка.
– Ти си само един поет и философ, това си ти! Но няма да ти дам да ме чукаш, поне не
този път.
– Щом не ми даваш тялото си, това означава, че не ме обичаш достатъчно.
– Не е нужно винаги да се чукаме, ти само за това мислиш. Понякога ми трябва малко
внимание и нежност. Ерос за ума. Не всичко трябва да е неудържимо и със спазми. Вземи се отпусни!
– Добре, няма да те чукам никога повече!
– Сърцето ми спря от твоите заплахи, ще видим кой първи ще отстъпи, винаги си
ти. Няма да можеш да издържиш. Винаги става така – първи ти падаш на колене.
– Недей да изпитваш волята ми, силна е и ти ще страдаш – отвърнах.
– Ти пък все едно не искаш?
– Окей, заедно ще страдаме. Но няма лошо – облагородява духа и укрепва тялото.
– Говориш глупости и постоянно нещо ми обясняваш. Мислиш си, че ме превъзхождаш.
– Може би да, може би не. Не се знае.
– Хайде целуни ме – каза ти.
– Ще свием ли една цигара?
– Ами да свием.
Излязох на терасата. Върху крилато чудовище от жици и кухи тръби се суши пране – бял чаршаф като призрачно одеяние. Небето е синкаво и пясъчно, а Луната – застинало камикадзе. Фалосовиден бяло-червен комин господства над целия квартал, коминът на топлоцентрала или някакво подобно съоръжение – този монолитен паметник на напредъка.
Поднасям пламъка към върха на цигарата. Винаги когато го правя, си спомням за любимите си филми, в които героите страстно пушат, особено за уестърните. Бих искал да съм твърд като Лий Марвин. Само че сега не е време за лиймарвиновци, светът е експлодирал и никога повече няма да бъде цялостен, както ни нашепваха от телевизионните екрани. Струваше ми се, че съм по петите на епохална мисъл, която щеше да преобърне Космоса с главата надолу. Често ми се струва така, когато съм се напушил. Хвърлих филтъра и го гледах как бавно пада като метеоритна сълза, проронена от мъничко божество върху опашката на незначителна комета.
Ти седеше с кръстосани крака на кожения диван. Тъмночервеният лак на пръстите на краката ти блестеше. Подути вени, кървавочервен лак, бяла опъната кожа. Обожавам кръвта ти. Един ден ще тека през сините ти вени. Исках да целувам стъпалата и пръстите ти. Някаква странна сила ме притегляше към тях. Сякаш видях треперещата аура, която се разпростираше от краката и цялото ти тяло. Просълзих се. Няма как да опиша очите ти. Ако има начин, то те са дълбоки и тъмносини като меланхолия, капеща от листата в майския здрач. Няма как да опиша лицето ти. Гледам го изумен и винаги все едно за първи път. Това ми напомня за един архетип, който видях в детските си сънища. Лицето на руса жена, която се смее сладко. След това трептящи струи се спускат по нервите ми. Тогава искам да те разкъсвам и да те целувам леко в същото време. И всичко започва отначало – целувки, дивашко и нежно любене, сладострастни думи придават вкус на въздуха. Крещя, докато свършвам в утробата ти. Целуваме се като малки деца. Запалваме цигари. Нежни, вечни машини.
Коментирай »