Когато през 1887 година шотландският писател сър Артър Конан Дойл започва поредицата си за Шерлок Холмс, едва ли някой подозира, че легендарният герой ще се превърне във феномен с несравним мащаб в историята на криминалната литература. 

Повече от век след появата си гениалният детектив от улица „Бейкър Стрийт“ 221Б вдъхновява многобройни екранизации и приема ролята на културен символ както във Великобритания, така и по целия свят. 

В нов превод, дело на талантливия писател и преводач Емил Минчев, и с корица на Дамян Дамянов, на български език излиза третата и навярно най-популярна книга от поредицата за Шерлок Холмс – „Баскервилското куче“.

Считана за ненадминат шедьовър от всички почитатели на жанра и една от най-четените и обичани книги на всички времена, „Баскервилското куче“ е основополагащ представител на криминалната литература и истински еталон за блестяща фабула, незабравими герои, задъхано действие, виртуозни обрати и пълнокръвна атмосфера. 

В една наглед обикновена сутрин на улица „Бейкър Стрийт“ 221Б забравен бастун дава началото на най-голямото предизвикателство в кариерата на брилянтния Шерлок Холмс: загадка, толкова зловеща и заплетена, че на пръв поглед единственото възможно обяснение е намесата на свръхестествени сили. 

Рационалният подход на детектива и приятелството с неговия верен д-р Уотсън са поставени на карта. Двамата ще трябва да впрегнат всичките си забележителни умения, за да предотвратят още един човек да бъде застигнат от ужасяваща смърт. 

А вълнуващата развръзка ще изправи на нокти дори най-закоравелите и претръпнали любители на викторианските мистерии.

Сър Артър Конан Дойл оставя неизмеримо влияние върху развитието на криминалния роман и литературата с тази забележителна творба. Със сюжет, който тиктака с прецизността на изящно конструиран часовников механизъм, пълнокръвните си герои и изпипани до съвършенство детайли, „Баскервилското куче“ хваща читателите неподготвени и ги оставя уязвими за следващия разтърсващ обрат.
А по непреходните дири на гениалния Шерлок Холмс вървят на практика всички писатели, творили в жанра след Дойл – от Агата Кристи до Стивън Кинг, през Реймънд Чандлър, Айзък Азимов, Умберто Еко, Джеймс Патерсън, Ю Несбьо и безчет други.

Откъс от  "Баскервилското куче" от сър Артър Конан Дойл:

Глава I

ГОСПОДИН ШЕРЛОК ХОЛМС

Господин Шерлок Холмс, който обикновено ставаше много късно, с изключение на онези нередки случаи, когато изобщо не си лягаше, седеше на масата за закуска. Аз застанах на килима пред огнището и взех бастуна, забравен предишната вечер от нашия посетител. Беше хубав бастун от дебело дърво, от онези с топка на върха, които наричаха „Пенангски адвокат“[1]. На широката около два сантиметра сребърна пластина под главичката бе гравирано: „На Джеймс Мортимър, Ч. К. К. Х., от неговите приятели от Б. Ч. К.“, както и годината – 1884. Такива достолепни, солидни и вдъхващи уважение бастуни бяха носили едновремешните семейни лекари.

– Е, Уотсън, какво ще кажеш за бастуна?

Холмс седеше с гръб към мен и с нищо не му бях подсказал какво бе погълнало вниманието ми.

– Откъде знаеш с какво се занимавам? Кълна се, че имаш очи на гърба си.

– Не, но имам излъскан и посребрен кафеник пред себе си – отвърна той. – Хайде, Уотсън, какво мислиш за бастуна на нашия посетител? След като сме имали нещастието да го изпуснем и не знаем защо е искал да говори с нас, този случайно забравен сувенир добива важност. Искам да чуя как описваш мъжа въз основа на наблюденията си върху неговия бастун.

– Струва ми се – започнах аз, следвайки, доколкото можех, методите на своя приятел, – че доктор Мортимър е преуспяващ лекар на средна възраст, ползващ се с уважението на своите приятели, щом са го удостоили с такъв знак на своята почит.

– Много добре! – каза Холмс. – Отлично!

– Също така мисля, че е много вероятно да е селски лекар, който изминава големи разстояния пеша, за да посещава пациентите си.

– Защо мислиш така?

– Защото този бастун, макар и някога да е бил много красив, сега е твърде изподраскан и не мога да си представя, че е бил носен от градски доктор. Дебелият железен шип е съвсем изхабен и от това следва, че притежателят му е изминал много път с него.

– Напълно логично! – съгласи се Холмс.

– После имаме „от неговите приятели от Б. Ч. К.“. Бих предположил, че К е някакъв клуб, сигурно местен ловджийски клуб, на чиито членове е успял да окаже медицинска помощ и които в знак на благодарност са го удостоили с този малък подарък.

– Уотсън, ти наистина надмина себе си – заяви Холмс, избута стола си назад от масата и запали цигара. – Принуден съм да заключа, че макар да си така добър да описваш моите скромни постижения, имаш навика да подценяващ собствените си заложби. Възможно е самият ти да не излъчваш светлина, но да си неин проводник. Има хора, които не са гениални, но притежават удивителното умение да пробуждат гениалността в другите. Признавам, скъпи приятелю, че съм ти безкрайно задължен.

Той никога преди не ме бе засипвал с подобни похвали и не мога да отрека, че думите му ми доставиха удоволствие, понеже често се бях засягал от неговото безразличие към моето възхищение, както и към опитите ми да прославя методите му. Освен това се почувствах горд от факта, че поне донякъде бях усвоил тези методи и ги бях приложил по начин, заслужил неговото одобрение. Сега той взе бастуна от ръцете ми и в продължение на няколко минути го изучава с просто око. После със заинтригувано изражение остави цигарата си, занесе бастуна до прозореца и го огледа с една изпъкнала леща.

– Интересно, макар и елементарно – обяви той и отново се настани в любимия си ъгъл на канапето. – Несъмнено бастунът ни разкрива едно-две любопитни неща. На тяхна основа бихме могли да си извадим няколко умозаключения.

– Нима нещо ми е убягнало? – попитах аз, като си придадох известна важност. – Надявам се, че не съм пропуснал нещо съществено.

– Боя се, скъпи Уотсън, че повечето ти заключения са били погрешни. Откровено казано, когато посочих, че пробуждаш моята гениалност, имах предвид, че като поправям твоите грешки, аз често намирам пътя към истината. Не че в случая напъл-но си се заблудил. Мъжът безспорно е селски лекар. И ходи доста пеша.

– Тогава съм бил прав.

– Само за това.

– Но това бе всичко.

– Не, скъпи Уотсън, това далеч не е всичко. Например бих казал, че е по-вероятно един лекар да е получил подарък от болница, отколкото от ловджийски клуб, и когато поставим инициалите Ч. К. след думата „болница“, името „Чаринг Крос“ идва съвсем естествено.

– Възможно е да си прав.

– Повече от вероятно е. И ако приемем това за работна хипотеза, ще разполагаме с нова основа, върху която да изградим личността на този неизвестен посетител.

– Добре тогава, да приемем, че Б. Ч. К. означава „болница „Чаринг Крос“. Какви други заключения можем да си извадим от това?

– Нищо ли не ти идва наум? Познаваш методите ми. Приложи ги!

– Сещам се единствено за съвсем очевидния извод, че мъжът е практикувал в Лондон, преди да се оттегли в провинцията.

– Струва ми се, че можем да стигнем и по-далече. Погледни на проблема в тази светлина: по какъв повод е най-логично да бъде направен такъв подарък? Кога приятелите му биха се събрали, за да му засвидетелстват своята подкрепа? Очевидно поводът е бил, когато доктор Мортимър е напуснал службата си в болницата, за да започне частна практика. Знаем, че е получил подарък. Вярваме, че е работил в лондонска болница, а сетне в живота му е настъпила някаква промяна и е отворил частна практика в провинцията. Нима ще стигнем твърде далече в изводите си, ако предположим, че подаръкът е бил направен именно по случай тази промяна?

– Звучи правдоподобно.

– Сега обърни внимание на факта, че няма как да е бил щатен служител на болницата, защото единствено мъж с дългогодишна практика в Лондон би могъл да заема подобен пост, а такъв лекар никога не би се преместил в провинцията. Тогава какъв е бил? Ако е работил в болница, но не е бил на щат, значи трябва да е бил най-обикновен общ хирург или общопрактикуващ лекар – с други думи, малко повече от стажант. И е напуснал преди пет години, съдейки по датата върху бастуна. Така че твоят достолепен семеен лекар на средна възраст изчезва яко дим, скъпи Уотсън, и на негово място се появява млад мъж под трийсет, симпатичен, неамбициозен и разсеян, притежател на куче, към което е силно привързан и което грубо бих описал като по-голямо от териер и по-малко от мастиф.

Засмях се недоверчиво, а Шерлок Холмс се облегна назад на дивана и изпусна няколко димни кръгчета, които трепетливо се понесоха към тавана.

– Що се отнася до последното, няма как да проверим дали е вярно – рекох аз, – но съвсем лесно бихме могли да открием някои подробности за възрастта и професионалния път на този човек.

Свалих от рафта с книги своя медицински справочник и го разлистих. Намерих неколцина лекари с името Мортимър, но само един от тях можеше да е нашият посетител. Прочетох данните му на глас.

– „Мортимър, Джеймс, Ч. К. К. Х.[2], 1882-ра, Гримпен, Дартмур, Девън. Общ хирург от 1882-ра до 1884-та в болница „Чаринг Крос“. Носител на Джаксъновата награда за сравнителна патология с есето си „Болестите атавистични ли са?“. Член-кореспондент на Шведския съюз на патолозите. Автор на „Някои аномалии при атавизма“ („Лансет“, 1882), „Развиваме ли се?“ („Журнал по психология“, март, 1883). Окръжен лекар на общините Гримпен, Торсли и Хай Бароу.“

– Не се споменава местен ловджийски клуб, Уотсън – подхвърли Холмс с лукава усмивка, – но е селски лекар, както ти съвсем проницателно отбеляза. Мисля, че прочетеното до голяма степен подкрепя изводите ми. Що се отнася до прилагателните, които използвах, ако помня правилно, те бяха: симпатичен, неамбициозен и разсеян. От опит съдя, че в този живот само симпатичните хора получават прощални подаръци, само един неамбициозен човек би напуснал Лондон, за да продължи кариерата си в провинцията, и само един разсеян мъж би оставил бастуна, а не визитката си, след като е чакал един час в дневната ти.

– А кучето?

– То има навика да носи бастуна, когато подтичва след своя господар. Понеже бастунът е тежък, кучето го е захапвало по средата и следите от зъбите му се виждат съвсем ясно. Като съдя по разстоянието между тези следи, челюстта на кучето е твърде голяма за териер, но недостатъчно широка за мастиф. Възможно е… точно така, кълна се, че кучето е къдрав шпаньол!

Докато говореше, Холмс бе станал и се разхождаше из стаята. Сега се закова на място пред прозореца. Гласът му прозвуча тъй убедено, че аз учудено вдигнах поглед.

– Скъпи Холмс, как можеш да бъдеш толкова сигурен?

– По простата причина, че виждам самото куче пред вратата, а ето че стопанинът му звъни. Моля те, Уотсън, не мърдай от мястото си. Този мъж е твой колега и присъствието ти може да се окаже полезно. Това е един от онези съдбовни мигове в живота, Уотсън, когато чуваш стъпки на прага си и не знаеш дали човекът, който стои отвън, ще ти донесе зло или добро. Какво ли иска доктор Джеймс Мортимър, човекът на науката, от Шерлок Холмс криминалиста? Влезте!

Външността на нашия посетител искрено ме учуди, понеже бях очаквал типичния селски лекар. Той бе много висок и слаб, с дълъг клюнест нос, стърчащ между две пронизващи сиви очи, разположени съвсем близо едно до друго и блещукащи иззад очила с позлатени рамки. Бе облечен делово, но имаше доста немарлив вид, понеже рединготът му бе опърпан, а панталоните оръфани. Макар да бе млад, вече бе прегърбен, крачеше с източена напред шия и излъчваше доброжелателност. Когато влезе, очите му веднага се приковаха в бастуна в ръката на Холмс и той се втурна към него с щастливо възклицание:

– Толкова се радвам. Не бях сигурен дали не съм го забравил в параходното дружество. Не бих се разделил с този бастун за нищо на света.

– Виждам, че е подарък – подхвърли Холмс.

– Така е, сър.

– От болница „Чаринг Крос“?

– От неколцина колеги от болницата по случай сватбата ми.

– Ах, колко жалко! – възкликна детективът, клатейки глава.

Доктор Мортимър замига иззад очилата си, леко смутен от думите на моя приятел.

– Защо жалко?

– Защото опровергахте някои наши заключения. Казвате, че е бил сватбен подарък?

– Да, сър. Ожених се и напуснах болницата, а с нея изоставих и всички надежди да имам собствена лекарска практика. Трябваше да осигуря дом за своята съпруга.

– Е, все пак не сме били толкова далече от истината – отбеляза Холмс. – А сега, доктор Мортимър…

– Наричайте ме господин Мортимър, сър. Господин Мортимър, скромен член на Кралската колегия на хирурзите.

– И очевидно мъж със завиден интелект.

– Най-обикновен дилетант в науката, господин Холмс – човек, който събира раковини на брега на безкрайния океан на неизвестното. Предполагам, че разговарям именно с Шерлок Холмс, а не…

– Не, това е моят приятел доктор Уотсън.

– За мен е удоволствие да се запознаем, сър. Чувал съм да споменават името ви във връзка с това на вашия приятел. Определено предизвиквате любопитството ми, господин Холмс. Не съм очаквал такъв долихоцефален[3] череп, нито така ясно изразена челна кост. Бихте ли възразили, ако прокарам пръст по черепните ви шевове? Една отливка от черепа ви би била украшение за всеки антропологически музей, сър, поне докато оригиналът не е на разположение. Не искам да звуча злокобно, но признавам, че копнея за вашия череп.

Шерлок Холмс махна на нашия странен посетител да седне.

– Виждам, че сте ентусиаст във вашата област, сър, както аз в моята – рече детективът. – Вашият показалец ми подсказва, че сам свивате цигарите си. Не се колебайте да запалите.

Мъжът извади хартийка и тютюн и с учудваща ловкост си сви цигара. Имаше дълги и гъвкави пръсти, които потрепваха неспокойно като антените на насекомо.

Холмс мълчеше, но бързите погледи, които скришом хвърляше към необичайния ни гост, разкриваха острото му любопитство.

– Предполагам, сър – най-сетне рече той, – че не сте ми оказали честта да ме посетите снощи, както и отново тази сутрин, с единствената цел да изследвате черепа ми?

– Не, сър, не. Макар да се радвам, че ми се отвори тази възможност. Дойдох при вас, господин Холмс, защото съзнавам, че не съм най-практичният човек на света, а ненадейно се сблъсках с един много сериозен и необикновен проблем. Като имам предвид, че сте вторият най-голям експерт в Европа…

– Нима, сър! Може ли да попитам кой има честта да бъде най-големият? – малко троснато попита Холмс.

– От строго научна гледна точка работата на мосю Бертийон предизвиква по-голямо възхищение.

– Тогава няма ли да е по-добре да се консултирате с него?

– Казах „от строго научна гледна точка“. Но е всепризнато, че когато става дума за практичната страна на нещата, вие нямате равен. Надявам се, че не съм ви засегнал…

– Съвсем малко – отвърна Холмс. – Струва ми се, доктор Мортимър, че ще бъде най-разумно, ако без повече предисловия просто и ясно ми опишете характера на проблема, за чието разрешение търсите моето съдействие.

[1] Здрав и тежък бастун, направен от стеблото на миниатюрна палма, растяща в щата Пенанг, Малайзия, и използван при „разрешаването“ на спорове. – Бел. прев.

[2] Член на Кралската колегия на хирурзите. – Бел. прев.

[3] Долихоцефалия (скафоцефалия) – вродена аномалия, при която дължината на черепа е видимо по-голяма от неговата ширина. – Бел. прев.

Коментирай »