„Български рози“ е тъмен, криминално загадъчен, безпощаден роман, който потапя читателя в атмосферата на България от началото на XXI век. Насилие, присвояване на капитали и идентичности, битки за власт. Това е разказ за съдбата на интелигенцията в безскрупулния свят на силните, бруталните и богатите, за разбиването на илюзиите за невинност. Една история за непостижима любов и за предателства в името на успеха, известността и парите. Авторът отправя предизвикателство към няколко поколения, прави мрачно предсказание за бъдеще на терор и политически отмъщения и ни изправя пред зловещо надигащия се въпрос: КАКВО ЩЕ СЕ СЛУЧИ С ДЕЦАТА?

София може да бъде най-мъгливата столица на света, когато поиска. Мъглата тук е лекарство, тя просветлява и най-неясното. От мъглата тайните изплуват наяве. В мъглив ден безпогрешно намирам пътя, правя сигурни крачки дори по ръба на скалата, при чешмата над Бялата вода, знаете го това любимо място. Звуците се усилват и чувам на километри далеч. Колите ви, дрънченето на трамвайните мотриси долу в Павлово. Железните коне и кобили, които ви откарват навътре в ядката на града. Мъглата е лупа и уголемява.

Георги Тенев е роден през 1969 година в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“ (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, 2007), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“, „Български рози”, „Балкански ритуал“ и „Резиденцията” (Награда „Хеликон“ 2021). Научнофантастичен и антиутопичен, „Атлантически експрес“ (2022) е роман предупреждение, провокация към въображението и разума. Сборниците с разкази „Жената на писателя” и „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център) също свидетелстват за смелите и многообразни творчески търсения на автора.

„На фона на един къде гласен, къде негласен разговор за социалното в съвременната българска литература, Георги Тенев демонстрира образцовост в писането на социален роман. При това социален не в очаквания смисъл, в който традиционно става дума за бедни и богати, а социален в онзи по-висш смисъл, когато се надмогват очакваните конфликти и се навлиза в механизмите, които движат обществото и определят човешките съдби. Нещо повече, романът „Български рози“ е дисекция на случилото се с интелектуалците в днешно време, на провалите им, на предателствата спрямо самите тях и принципите, с които са започвали; на капитулацията им пред възможността за смисъл и нормализация на битието. Наред с това романът е и картина за провалените реформи и надеждата за тръгване в положителна посока, за съглашателствата, превърнали политиката в арена на посредствеността, за разложенията в медийната сфера.“

Амелия Личева