На пазара вече може да откриете завладяващия „Олигарх“ от Елена Морозов – роман, който съчетава интимно познаване на кръговете на властта в Русия, създаването и обуздаването на властимащата вихрушка, и откровено разкриване на алчността и наглостта, които стоят в основата на световната финансова криза от 2007–2008 г.

В тази своеобразна „приказка за стълбата“ предпочелият конфиденциалност автор зад псевдонима Елена Б. Морозов преплита реални събития с фикция, за да нарисува безмилостен портрет на користолюбието и покварата, пропили света на богатите.

Пътят на младия Григори Юрдин започва на гробището на Перм. Момчето, загубило баща си и майка си, успява да намери своето място в приказката на света. Първенец на випуска си и брилянтен шахматист, той усеща навреме вятъра на промяната в своята родина и се оказва на правилното място по време на началните стъпки на приватизацията. С остър ум, комбинативен по природа, Григори насочва събитията в желаната посока, а мечтите му далеч надхвърлят руските граници – с развитието на своята бизнес империя апетитите му се насочват към света на международните финанси.

Същевременно зад фасадата на успешен бизнесмен се крие и момче, което търси своето лично отмъщение.  А човекът, който не дава покой на душата му, е арогантен и властен французин, който си мисли, че всичко му е позволено в периода на разпада на Съветския съюз и несигурното и объркано съграждане на новата руска държавност.

 Прелитайки между Лондон, Париж и Ню Йорк, Григори не усеща, че скоро черната дупка в центъра на Москва ще го привлече силом обратно там, откъдето е тръгнал като амбициозен младеж.

Защото всеки има дългове за плащане. Дори и един всемогъщ олигарх.

Напрегната и различна, „Олигарх“ е смайваща литературна шахматна нотация, осеяна от морални „мини“, от двете страни на които няма добри или лоши – само пешки и офицери в големия театър на съдбата.

Из един „Олигарх“ на Елена Морозов

ПРОЛОГ

Перм, четвъртък, 22 май 1975 г.

Възпълният мъж протегна ръка да го погали по бузата. Момченцето стисна още малко по-силно черната пола на Мария.

Анатоли Семьонович Смирнов си прочисти гърлото. Не знаеше какво да каже. Погледът му избягна зейналия трап, където лежеше ковчегът, и се насочи към успокояващите и добре познати форми на заводските комини, които се очертаваха в далечината в пролетното небе. Май категорично не беше месец за умиране. По време на краткото си надгробно слово, чиято цел беше да звучи достойно и затрогващо, силното чуруликане на скритите в тополите птици не спираше да му противоречи. Смирнов нямаше търпение да се върне в просторния си кабинет. Вече над десетилетие беше главен инженер на Пермския кабелен завод, първия за производство на кабели в страната. Гордостта на град Перм, той захранваше както всички сектори на енергетиката, така и на строителството. Смирнов не за първи път представляваше директора на погребението на работник. И му се сърдеше, задето се измъкваше от тази неприятна работа. Положението ставаше още по-неудобно, защото разследването все още не беше приключило. Освен това знаеше много добре, че доста от работниците, които сега го заобикаляха, се питаха защо, по дяволите, някаква предпазна мярка не беше предотвратила експлозията.

– Мария Фьодоровна, Пьотър Михайлович Юрдин беше работник за пример. Много го обичахме. А вие и съпругът ви проявявате огромна загриженост към сина му. На горкото момче досега не му е провървяло много в живота. Но можете да разчитате на нас. Ще направим възможното да ви помагаме. До пълнолетието му.

– Гриша, благодари на Анатоли Семьонович.

– Стига, стига, не притеснявайте малкия.

Детето, което от самото начало на церемонията не беше проронило и сълза, го караше да се чувства неловко. Надали беше на повече от 7 или 8 години; неумело боравене с ножици беше оставило дупки в косата му, но изпод тъмната и остра четина го гледаха кафяви очи без възраст. В тях се четяха ярост и укори, които никой друг от изпълнената със съчувствие група, скупчила се около Смирнов, не се осмеляваше да изрече.

В черния си вълнен костюм, без съмнение взет по спешност от някой млад съсед, който му беше хем прекалено голям, хем прекалено дебел за сезона, то беше останало безмълвно от самото начало на погребението.

– За жалост, ще трябва да ви оставя.

Сега инженерът се обръщаше към Николай Макаров.

– Николай Леонидович, вече изразих благодарността си на жена ви. Управата на завода е до вас. Пенсията на Юрдин ще ви бъде изплащана директно и без забавяне. Знам какво е да храниш още едно гърло.

Нищо не знаеше, но никой не би се осмелил да му противоречи.

– Благодаря, Анатоли Семьонович. Юрдин беше най-добрият ми приятел още от казармата. Служихме заедно като подводничари. Той щеше да направи същото за мен. Откакто майка му не е в състояние да се грижи за него, Гриша прекарва голяма част от дните си у нас. Много е привързан към нашата Леночка, а за нея той вече е като брат. Най-доброто решение е да му отредим място в семейството си.

Намекването за състоянието на Надя Юрдина беше последвано от неловко мълчание. Психиатричната болница в Перм, където беше настанена от над три години, не беше сметнала, че е добре да бъде пусната дори за няколко часа за погребението на мъжа си.

– Поведението ѝ е непредвидимо и ще бъде голям риск.

Главният инженер хвърли безразличен поглед на кестенявото момиченце със сини очи, което стоеше на две крачки зад родителите си. След това започна да стиска ръцете, които се протягаха към него, като засилваше натиска на пръстите си, за да симулира емоция, която не изпитваше.

Перм, понеделник, 16 юни 1975 г.

– Тревожа се за него, Николай. Вече говори само едносрично. От училището ме молят да го задържа вкъщи, но да седи по цял ден сам и да чака до прозореца Лена да се върне, не е решение. Трябва да говориш с директорката.

Мария шепнеше, защото се страхуваше, че независимо от късния час, Григори, който спеше в хола на миниатюрния апартамент, можеше да чуе разговора им.

– Дават му време да се съвземе. Нормално е. А ти по-добре от всички знаеш, че винаги е бил затворено и потайно хлапе. Но утре след работа ще отида при нея.

– Страх ме е да не е наследил лабилността на майка си.

– Мария, детето току-що загуби баща си, а майка му е в клиника. Човек би рухнал и от по-малко.

На следващата вечер Макаров се прибра с увит в амбалажна хартия и овързан с дебел канап пакет под мишница. Лена подскачаше от вълнение.

– Гриша, ела да видиш.

Макаров остави на момиченцето удоволствието да разопакова дървената кутия на шаха. Свали карирания си каскет, грубите си обувки с подковани подметки и си изми ръцете на мивката в кухнята, а в това време Мария му донесе чиния, буркан кисели краставички и черен хляб. Така щеше да може да изчака до вечерята.

– Мила, минах през училището. Директорката е готова да приеме Гриша обратно още следващата седмица.

– Не, бъркаш, царицата стои винаги на своя цвят – възкликна Григори, премествайки фигурката.

Николай беше затаил дъх.

– Юначе, я ела седни срещу мен и ми покажи какво можеш.

– А аз? – измрънка Лена.

– Можеш да си отбор с Гриша. Дори и двамата заедно няма да можете да ме биете.

Вечерта Мария се сгуши до мъжа си в тясното им легло.

– Благодаря, скъпи. По време на партията шах наистина се оживи. Толкова отдавна не го бях виждала такъв.

– Да, спомних си, че Юрдин го беше научил да играе. И се гордееше с постиженията на сина си.

Коментирай »