Единайсетгодишният Роланд напуска родителите си и екзотичната Либия, за да започне нов живот на 2000 мили от тях, напълно сам в интернат в английската провинция. Тук той ще получи първите си уроци от живота. Освен заданията в клас и уроците по пиано, ще трябва да научи как да общува с другите и как да се справя с времето. Ще изпита и първата си силна и разрушителна любов. Години по-късно Роланд, вече начеващ поет, изживява нов поврат в живота си, когато съпругата му го напуска при мистериозни обстоятелства и го оставя сам с няколкомесечното им бебе.

Така започва последният роман на Макюън, „Уроци“ (превод: Радосвета Гетова, 608 стр., цена: 35 лв.), в който образът на Роланд се разкрива в играта на спомени, разсъждения, мечтания и реалност. Онези, които познават биографията на автора, ще открият не една прилика с неговия собствен живот, а съвременниците му ще преживеят отново големите събития, белязали XX век и първите две десетилетия на новото хилядолетие – уроците на историята.

Иън Макюън се нарежда сред колосите на съвременната европейска литература. Носител на множество национални и международни отличия, той се превърна в емблема на постмодернизма и хуманизма с романи като „Изкупление”, „На плажа Чезъл”, „Дете във времето“, „Амстердам”. „Невинният“ притежава характеристиките на образцов трилър, а „Черните кучета” третира универсалната тема за човешките взаимоотношения, за вечното надбягване на доброто и злото в самите нас. Повечето романи на Макюън имат филмови версии по негов сценарий. У нас са издадени още съдебната драма „Законът за детето”, романът мистификация „Операция „Сладкоугодник” и „В черупката”, своеобразен римейк на „Хамлет”. С логото на „Колибри“ на български излезе и „Хлебарката“ - умопомрачителна политическа притча, провокирана от темата Брекзит. Освен че е един от най-интересните съвременни разказвачи, Иън Макюън е известен и с непримиримостта си към всякакви форми на дискриминация, екстремизъм и ограничаване на човешките свободи.

Откъс от „Уроци“ от Иън Макюън:  

Първо чувстваме. После падаме.
Джеймс Джойс, „Бдение над Финеган“

1

Това бе спомен, породен от безсънието, а не сън. Отново урокът по пиано – подът, покрит с оранжеви плочки, високият прозорец, новото пиано в голата стая близо до лечебницата. Той бе единайсетгодишен и се стараеше да изсвири произведението, което други може би познаваха като Първата прелюдия на Бах от Книга първа на „Добре темперираното пиано“ – опростена версия, но той не знаеше нищо за него. Не се питаше дали бе прочуто, или неизвестно. Нямаше си понятие откога и откъде беше. Не можеше да си представи, че някой някога си бе правил труда да го напише. Музиката просто бе тук, нещо учебно, или тъмно – като борова гора през зимата, нещо само за него, негов личен лабиринт от студена тъга. Нямаше никога да го пусне да си тръгне.

Учителката седеше близо до него на дългата табуретка пред пианото. Кръглолика, с изправена стойка, напарфюмирана, строга. Красотата ѝ бе скрита зад поведението ѝ. Тя никога не се мръщеше, нито се усмихваше. Някои от момчетата казваха, че била луда, но той се съмняваше в това.

Той сбърка на същото място – там, където винаги бъркаше, и тя се наведе по-­близо към него, за да му покаже. Ръката ѝ, опряна на рамото му, бе стегната и топла, пръстите ѝ, с лакирани нокти, бяха точно над скута му. Той усети как в него нещо силно запламтя и
вниманието му започна да се замъглява.

– Слушай! Звучи като нежно ромолене.

Но докато тя свиреше, той не долавяше нежно ромолене. Парфюмът ѝ притъпяваше сетивата му, оглушаваше го. Уханието ѝ бе изтънчено и опияняващо – като нещо твърдо, като гладък речен камък, който натискаше мислите му. Три години по-­късно разбра, че е било розова вода.

– Опитай отново.

Каза го с повишаващ се, предупредителен тон. Тя беше музикална, а той не. Беше му ясно, че умът ѝ бе другаде и че я отегчаваше с незначителността си – невзрачно, изцапано с мастило момче от интерната. Пръстите му натискаха по немелодичните клавиши. Той съзираше злополучното място върху страницата още преди да бе стигнал до него. Вече се случваше още преди да се беше случило, грешката идваше насреща
му с протегнати ръце, като майка, готова да го грабне – все същата грешка, идваща, за да го вземе, без обещание за целувка. Така и стана. Палецът му живееше свой
собствен живот.

Заедно изслушаха как сбърканите ноти заглъхнаха в подигравателната тишина.
– Съжалявам! – прошепна на себе си той.

Недоволството изсвистя през ноздрите ѝ като бързо издишване – подсмърчане в обратна посока, каквото бе чувал и преди. Пръстите ѝ намериха вътрешната част на крака му – точно до подгъва на сивите му шорти, и здраво го ощипаха. През нощта там щеше да излезе малка синина. Докосването ѝ бе хладно, когато ръката ѝ тръгна нагоре под шортите му към мястото, където ластикът на гащите се опираше в кожата му. Той се изхлузи от табуретката и се изправи, зачервен.

– Седни! Ще започнеш отначало!

Строгостта ѝ заличаваше това, което тъкмо се бе случило. Бе отминало и той вече дори се съмняваше в спомена си за него. Бе разколебан пред новата крещяща среща с начина, по който се държаха възрастните.

Никога не казваха онова, което знаеха. Криеха от теб границите на невежеството ти. Това, което се бе случило – каквото и да бе то, сигурно бе по негова вина, а неподчинението бе против природата му. И така той седна, вдигна глава към безрадостната колона от ключове сол, надвиснали от страницата, и започна отново
да свири, дори още по­-нестабилно отпреди. Тук не можеше да има ромолене – не и в тая гора. Твърде скоро той наближи отново до неприятното място. Провалът му беше сигурен и осъзнаването му го потвърждаваше, и идиотският му палец се смъкна тъкмо тогава, когато трябваше да остане неподвижен. Той спря. Фалшивата нота затрептя във въздуха и зазвуча като името му, произнесено на глас. Тя хвана брадичката му между
палеца и кокалчето на показалеца си и обърна лицето му към себе си. Дори дъхът ѝ ухаеше на парфюм. Без да отмества очи от неговите, тя се пресегна и взе дванайсетинчовата линия от капака на пианото. Нямаше да ѝ се остави да го плесне, но когато се изхлузваше от табуретката, той не предполагаше какво го чакаше. Тя закачи коляното му с ръба, не с плоското на линията, и болката го парна. Той отстъпи крачка назад.

– Ще изпълняваш това, което ти се казва, и ще седнеш.

Кракът му гореше, но той нямаше да го покрие с ръката си, още не. Погледна я за последен път – красотата ѝ, тясната ѝ блуза с високата яка и перлените копчета, ветрилообразните диагонални гънки на плата, оформени от гърдите ѝ под коректния ѝ, твърд поглед.

Той избяга от нея, минавайки през колонада от месеци, докато стана на тринайсет години и беше късно през нощта. В продължение на месеци тя се бе явявала във фантазиите му преди заспиване. Но този път бе различно, усещането бе жестоко, студената премала в корема му бе онова, което предполагаше, че хората наричаха екстаз. Добро или лошо, всичко бе ново и бе изцяло негово. Нищо досега не му се бе струвало толкова поразително, както моментът, от който нямаше връщане назад. Бе твърде късно, не можеше да спре, но какво от това? Изумен, той за първи път се изпразни в ръката си. Когато се съвзе, се привдигна и седна в тъмното, стана от леглото и отиде в тоалетните до спалните – „блатата“, за да огледа белезникавата топчица в дланта си – дланта на дете.

Тук спомените му избледняха и се превърнаха в сън. Приближаваше се все повече и повече през бляскава вселена до планински връх, от който се разкриваше гледка към далечен океан – като онзи, съзрян от дебелия Кортес в стихотворението, което целият им клас преписа двайсет и пет пъти за наказание. Море от милиони гърчещи се същества, по-­миниатюрни от попови лъжички, натъпкани до извития хоризонт. Продължи да се приближава, докато не съзря и не последва някакъв индивид, който плуваше през тълпата, следвайки пътя си, боричкайки се с братята и сестрите си по гладки, розови тунели и задминавайки останалите, докато те отпадаха изтощени. Най­-после се озова съвсем сам пред един великолепен като слънце диск, въртящ се
бавно по посока на часовниковата стрелка, спокоен и пълен с познание, очакващ с безразличие. Ако не беше той, щеше да е някой друг. Докато навлизаше през някакви дебели, кървавочервени завеси, от далечината се разнесе вой, след което лицето на едно плачещо бебе разцъфтя като слънце.

Коментирай »