Шпионският трилър „Аргайл“ е дело на мистериозната авторка Ели Конуей.

Мечтата на руски магнат да възвърне величието на нацията отключва верига от събития, които ще доведат света до ръба на хаос. Само Франсис Кофи, легендарен служител на ЦРУ, може да го предотврати. Но за тази цел ѝ е нужен човек с изключителни качества. Като Аргайл.

Животът на Аргайл се преобръща след смъртта на родителите му. Той просто се носи по течението и държи външния свят настрана. До момента, в който характерът и брилянтният му интелект привличат вниманието на една от най-властните жени в подземния свят.

Кофи знае всичко за тъмното минало на Аргайл. Но тя също така знае и че той притежава умения, които ще му помогнат да се присъедини към екипа, изправен срещу една от най-могъщите личности в света. Обучението му по шпионаж ще го преведе от джунглите на Тайланд, булевардите на Монако и манастирите на Атон до забравена пещера дълбоко в планините. Предстои фатална надпревара на живот и смърт, която може да го спаси или да го погуби веднъж завинаги.

За автора

Ели Конуей, мистериозната авторка на „Аргайл“, е родена и израснала в северната част на щата Ню Йорк. Пише дебютния си роман за агент Обри Аргайл, докато работи като сервитьорка в нощна закусвалня. „Знам, че писателите правят гримаса, когато други писатели кажат: „Книгата се написа сама“, но с тази наистина беше така“, признава Конуей. Написването на книгата ѝ помага да се възстанови след зловещ инцидент, който разтърсва живота ѝ из основи. Ако се съди по успеха на романа, Аргайл е знаел много добре в чий сън да се появи. И в чия фантазия да се развихри.

„Аргайл“ от Ели Конуей вдъхновява „Аргайл: Супершпионин“ – шпионска екшън комедия по сценарий на Джейсън Фукс. Режисьор на филма е Матю Вон, а главните роли се изпълняват от Брайс Далас Хауърд, Сам Рокуел, Брайън Кранстън, Катрин О'Хара, Хенри Кавил, София Бутела, Дуа Липа, Ариана Дебос, Джон Сина и Самюъл Джаксън. Заглавието донесе първото място за филм на Apple в боксофис класацията в САЩ.

Ели Конуей  – „Аргайл“, откъс от книгата

„Понякога е нужно да си самотен, за да докажеш правотата си.“ (приписвано на Владимир Путин)

„Жените се смееха и плачеха; тълпата въодушевено тропаше с крака, защото в този момент Квазимодо бе истински красив. Беше впечатляващ – този сирак, подхвърлено дете, отритнато от света създание.“ („Парижката света Богородица“, Виктор Юго)

„За руснаците Кехлибарената стая е олицетворение на много неща, които сме изгубили.“ Иван Саутов, директор на музея в Екатерининския дворец (цитиран в списание „Форбс Лайф“, „Загадките на Кехлибарената стая“, 29 март 2004 г.)

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА ЗА НОВОТО ИЗДАНИЕ

Преди няколко години претърпях страховит инцидент, който напълно разтърси живота ми. Докато се възстановявах, отдадена на самосъжаление, моите родители ми носеха филми и книги, та да събудят интереса ми към нещо, каквото и да било, несвързано с мен и ужасната случка, която ме сполетя. Веднъж майка ми пристигна с албум фотографии на красиви пейзажи. Един от тях беше планинска верига в Южна Полша. Не означаваше нищо за мен, но докато го гледах, изпитах някакъв необясним порив и същата нощ в съня си видях Обри Аргайл, напълно оформен, с неговия редингот, пригладена коса, спотаена тъга и потребност да оправи нещата, които светът все объркваше. Когато се събудих, той бе в главата ми, сякаш бе влязъл през вратата, събул си бе обувките и се чувстваше съвсем като у дома си. Знам, че писателите правят гримаса, когато други писатели кажат: „Книгата се написа сама“, но с тази наистина беше така (не ме мразете, приятели). И докато я пишех, се сдобих с нова цел, тъй че от този момент започна оздравяването ми. Затова изказвам благодарност на онзи, който е направил снимката, на родителите ми и най-вече на Обри Аргайл, задето ме върна към самата мен и ми припомни, че понякога инструментът за ремонтирането ни си е бил там, в самите нас.

Ели Конуей, 2023 г.

Из Пролог

Малко са местата на земята, по-мрачни от Югоизточен Сибир призори в мразовито мартенско утро. Горите от островърхи борове в тайгата покриват земята като постелка със зелени гвоздеи. Тук няма птичи песни, които да се носят във въздуха с температура минус двайсет и пет. Звучи само свиренето на вятъра и умолителен вой на залутал се нейде вълк.

Ала тогава в мъртвата тишина се разнася шум, глухото тракане се засилва и ето го че се появява, проблясващ под ранното утринно слънце  – високоскоростен влак, чийто заострен нос пробива пътека в ледения въздух, устремен неотклонно напред, там, където гъстата гора отстъпва пред блатисти низини и оголена от вятъра тундра.

В стандартните вагони хората лежат на тесни кушетки с лица към стената, отспиват си след водката от предишната вечер или пък седят сгушени на долната пейка, ядат пирожки и гледат прелитащия пейзаж през зацапаните от сажди прозорци. Но в края на сребристата композиция има нещо съвсем различно. Позлатен вагон с инициалите ВФ и ИФ, преплетени и изрисувани в императорско лилаво.

Реалните ВФ и ИФ – иначе познати като Василий и Ирина Фьодорови  – никак дори не са преплетени. Всъщност човек трудно би могъл да си представи двама души да са по-изолирани един от друг в тъй тясно пространство. Ирина седи в кресло с висока облегалка, повече наподобяващо трон, отколкото стол, лявото ѝ стъпало е накиснато в порцеланова ваничка, пълна с розово масло с плаващи по повърхността венчелистчета, а жена с престилка е коленичила на пода и енергично търка дясното ѝ стъпало с морски водорасли, купени пресни от пристанището на Владивосток преди потеглянето на влака.

Ирина държи списание и го прелиства без особен интерес. Влакът ще пристигне в Москва чак след шест дни, а сигнал за мобилни телефони практически не съществува при все „новаторските технологии“, които са им обещани. Тя не може да се свърже с приятелите и сестра си. Не може да им се оплаче, че е затворена като в капан в този позлатен вагон заедно със съпруга си и от това ѝ се приисква да си съдере кожата. Не може да сподели как кроткият му глас стърже по нервите ѝ и как, като я фиксира с онези негови безцветни и безжизнени очи зад очилата без рамки, се чувства като прободена с карфица пеперуда.

А дори да можеше да се чуе с тях, какво биха ѝ казали те? Че са я предупреждавали да не се омъжва за чужд на кръговете им човек, когато би могла да избира кандидат от старите руски семейства с тъй лесно за проследяване родословие като вените по китката ти. Че след като е направила този неразумен избор, поне може да се утешава, като харчи милиардите му. Къща за отдих на Валдайското езеро. Апартамент в Найтсбридж. Вила на Френската ривиера. Луксозно обзавеждане. Нова яхта. Още липосукции. По-изобилни кичури за удължаване. До този момент е претърпяла толкова много пластични операции, че като застане пред огледалото, не разпознава собственото си лице.

– Внимавай – беше ѝ казал той последния път, като се върна от частната клиника в Бевърли Хилс, застанал зад гърба ѝ пред тоалетката, докато тя дърпаше още чувствителната кожа на бузите си назад към линията на косата. – Ако я опънеш още малко, ще се скъса като стар хартиен плик.

Козметичката, която сега използва пемза за по-твърдата кожа на петите ѝ, я е притиснала твърде силно.

– Гледай си в ръцете какво правиш! – Ирина ритва към жената, тя губи равновесие и като протяга ръка да се закрепи, бутва порцелановата ваничка и от нея върху плюшения килим се разплисква вода. – Идиотка!

В отсрещния край на вагона, възможно най-отдалечен от Ирина, съпругът ѝ вдига поглед. Но ако е ядосан от дребната случка, или пък загрижен, или дори просто любопитен, нищо такова не личи по плоското му лице с неизразителни черти. Той седи до прозореца в кресло като това на жена му пред полирано дървено бюро, на което е поставен лаптоп с размера на малко куфарче. Поглежда над бележките си към предавания на живо дебат по телевизията, в който ще вземе участие при пристигането в Москва. Можеха да летят с някой от двата му частни самолета, то се знае, но това пътуване през територии на Русия, пренебрегвани от повечето политици, е част от кампанията му. Така изпраща послание към безбройните бедни жители на затънтени райони, че не са забравени, не и от него във всеки случай, и трупа един по един гласовете на низвергнати селяни.

Отначало се поколеба относно позлатения вагон. Последните две зими са били тежки тук. Хората гладуват.

– Не искам да бъда обвинен, че се перча с богатството си – казал бе на началника на персонала си.

Мъжът бе повдигнал вежди.

– При цялото ми уважение, вие идвате на власт от низините. Имиджът ви е на човек, дошъл от нищото да покори света. Хората искат да ви видят като владеещ всичко, от което те са лишени. Та защо биха искали да бъдат представлявани от някой, лишен от блага, дето е също като тях?

Василий Фьодоров бе положил огромни старания да се докаже като истински руски патриот. Инвестирал беше стотици милиони в технологична инфраструктура и национални каузи, купил си бе кметска длъжност и се залови безмилостно и систематично да прочиства улиците на управлявания от него град с помощта на частната си отлично тренирана милиция. Оженил се беше за дъщерята на президента, потопил се бе дълбоко в руската култура, като финансираше филми, театрални постановки и балетни трупи, които му причиняваха безумна досада, ако трябваше да ги гледа по-дълго от една минута. Изтърпял бе час след час езикови уроци, за да говори гладко руски само с най-бегъл акцент. И все пак изникваха въпроси като този с позлатения вагон, които го връщаха към факта, че все така си остава аутсайдер, че не е загърбил докрай Кристофър Клей.

Влакът преминава през три времеви зони – ще са осем, когато стигнат до дестинацията си. Отдавна са отминали езерото Байкал – най-голямото и най-дълбоко сладководно езеро в света – и Гулаг Перм - трудовия лагер, където са държани толкова дисиденти през годините. Фьодоров не изпитва съчувствие към тях. Той е подхвърлено руско дете, неудачно осиновено от американци и израснало в Средния запад с усещането, че е аутсайдер, чудата персона, с неугасващ копнеж по родината или просто по родната майка и не проявява търпимост към онези, които критикуват и дестабилизират.

Влакът спира на различни гари и на всяка от тях като добавка към обичайните шляещи се и пътниците, чакащи да се качат, има група хора, застанали в студа – жените с панталони под роклите и пуловери под палтата, мъжете с яркочервени обветрени лица. Чакат него.

Чакат да зърнат позлатения вагон и човека, пътуващ в него. Онзи, който им обещава промяна. Тръгналия от нулата милиардер, започнал не с нищо, а с по-малко от нищо, и създал състояние в Америка, но харчещ го тук. И не само в големите градове, където са дворците на олигарсите, а в мрачни индустриални центрове и занемарени села. Този човек им говори онова, което те искат да чуят – че масовата имиграция източва ресурсите и съсипва руската национална идентичност, че метрополиите изсмукват живеца от страната и не оставят нищо за обикновения човек. Че Съветският съюз може да бъде изграден наново, по-силен, приел всички, чиито сърца все още са руски, та макар да са принудени да живеят под естонски и украински флаг.

Коментирай »