„Средището на лабиринта“ обхваща една новела и осем разказа, които ни отвеждат в парадоксален и естетизиран свят на маски, лабиринти и разнопосочни пътища. В този свят всяко разклонение е отдалечаване от изхода и приближаване към центъра, реалното, въобразеното и съновидението се преливат, творческият импулс е вик от болка, а въпросите остават разпръснати в пространството.

В новелата, дала заглавието на книгата, творецът е заплетен в нишките на своите сюжети и мъчително търси пределите на писаното слово, както и на собствената си същност.

Автор на впечатляващата корица е Дамян Дамянов.

Доказал таланта си на разказвач още с дебютната си книга, със „Средището на лабиринта“ Велислав Д. Иванов отваря множество проходи за разбиране и за тълкуване и подканва към диалог за смисъла: на изкуството, на думите, на спомена, на Времето.

За автора

Велислав Д. Иванов (р. 1988 г.) е доктор по политически науки. Определя се като фланьор по призвание и екзистенциалист по убеждение. Негови текстове са публикувани в „Литературен вестник”, „Култура“, „К“, СВЕМА и др. Автор е на сборника с разкази „Образи и отражения” (ИК „Колибри”, 2017). Отличен е с Първа награда на Националния литературен конкурс „Рашко Сугарев” (2018). „Средището на лабиринта” е втората му белетристична книга.

Велислав Д. Иванов - „Средището на лабиринта“, откъс от книгата

Из разказа „Звездата на Фестивала”

Фестивалът беше обзел града и навсякъде се играеше театър. За месец, който тая в паметта си до днес, сградите се превърнаха в декори, улиците се сляха в сцена и по тротоарите закрачиха актьори във всевъзможни одежди. Един въплъщаваше ренесансов герой, друг пресъздаваше образ от комикс, трети се вписваше в пиесите на абсурда. Гостите на Фестивала се разминаваха съвсем естествено на неговата територия, единствено сивите точици в ежедневно облекло не бяха на място. Пъстри светлини бликаха от милион прожектори и облизваха постройките с цветни езици. Прозирни стъклени куполи покриваха сцените и излагаха на показ актьорите и стълпените около тях хора. В далечината гондолите на виенско колело една подир друга изплуваха над хоризонта от сгради, преди отново да се скрият зад него в посока, обратна на Времето. По площадите, уличките и ъглите безспирно звучеше музика. Настанал бе празник. От представление на представление се губех из пространствата на Фестивала без представа за отлетелите минути, отдавах се на всяко свое мигновено впечатление, следвах всяка нежна нота иззад ъгъла, всеки фойерверк в далечината. Без задни мисли приемах до една поканите на засмени непознати, опиянен от желанието да гледам на света с възторг. Лутах се без грижи и посока и никога не стигах пределите на Фестивала. Мелодиите и знаменцата, мислех си неведнъж, ще секнат след онази улица, ала щом я стигнех, пред мен отново и отново се откриваше необятният хоризонт на празника, сякаш паралелите и меридианите на неговите улички опасваха цялото кълбо. Ако градът на Фестивала се простира по света без край, ако последната му улица прелива в първата и аз винаги съществувам в него, помислих си тогава, ще
живея истинския си живот, ще го събера най-сетне с изкуството и двете думи ще се слеят в една, чийто смисъл ще забравя.

Улисан в подобни мисли, на една от преките на Фестивала безмалко да се блъсна в
някой, в когото бих разпознал прочутия Флориан, ако можех да отгранича бледите контури на лицето му от снежнобелия ореол на накъдрената переста яка. Непринуденото му възклицание на нашия език обаче освети приликата на мига. В страната ни никога не бих посмял да го заговоря; на Фестивала това беше толкова естествено.
– Каква роля играете тук – запитах с усмивка, – така далеч от родните сцени?

– Сам не зная – отвърна Флориан, – вече забравих актьор ли съм, или съм зрител...

Щях да повдигна въпроса за дрехата му, но замълчах, аз самият бях облечен необичайно. Навярно бе потърсил отломък спокойствие на Фестивала; тук можеше да се държи, както му скимне, без да прави впечатление никому, докато у дома грубо одумваха всяка негова стъпка.

– Случаят ни е събрал или Фестивалът, все едно – сви рамене той и въздъхна, – нека
повървим, ще ми разкажете за живота, какъвто ви се е виждал навремето, в младостта.

Тази фраза на Флориан ме прониза внезапно, въвличайки Времето в разговора. Закрачихме заедно по кралската сцена, която се разгръщаше и свиваше покрай нас като картонена детска книжка с изпъкнали фигурки. Заразказвах несвързано за своите несбъднати намерения.

– Заглъхнаха ли звуците, изоставихте ли черновите от онези дни? – прекъсна ме Флориан в края на улицата. Дали просто отправи въпрос напосоки, или ме бе разпознал? Преди да успея да отвърна, той продължи: – В крайна сметка всички оставяме подире си единствено чернови. Няма завършена творба – просто в даден момент прекъсваме една и започваме друга.

– А тази недовършена следа от изкуство не ви ли прави щастлив?

– Времето я отмива и тя избледнява. Някога бях най-­щастлив в полета след всяко
представление, преди още да съм кацнал на земята. Днес това за мен е обиграно и предвидимо. Ще ми се да повторя крилатите мигове, да затворя очи и щом се събудя, отново да бъда осенен от същото вдъхновение. Радостта обаче, уви, изпитвам в съня, не наяве.

Преди да възприема това, което казваше Флориан, вниманието ни бе похитено от неочаквани звуци. Към нас долетяха отсечени басови фрази, отмерено потракване на чинели, криви акорди на раздрънкано пиано и дързък вопъл на саксофон, устремен към съвършения тон. Притеглени от магнетичната музика, свихме в пресечката с лисичата стъпка на джаза и пред нас оживя танцуващата история на театъра. Принцове и просекини, арлекини и фантоми, подлеци и герои от древността и от бъдещето разбъркваха представите за последователност във времето и за ред сред хората. Сякаш Фестивалът отразяваше небесния карнавал на слятото Време. Смайването трая само миг, преди дама с кринолин и домино да ме поеме в ритъма. По тялото ми още трепти допирът по време на танца, макар да не разменихме и дума. Флориан беше издърпан от мим, или навярно от мимка – нямаше как да отлича зад грима, нито имаше значение. Настанал бе празник и ние празнувахме живота, безгрижни и блажени, а над главите ни разноцветни кълбета заря проблясваха и обагряха всичко наоколо, докато екотът ѝ разсичаше такта на джаза. В спомена ми сме радостни сред усмихнатата тълпа като оцелели след военна победа, сигурни, че най-­лошото е отминало; ала нямаше война, сега разбирам, а само малки ежедневни битки със страданието и със сивотата и щом Фестивалът напуснеше града, те отново щаха да усмирят животите ни в своята сбруя.

Коментирай »