Драматичният роман „Библиотекарката на изгорелите книги“ от Бриана Лабускес е вдъхновен от завладяващата истинска история на малко известна група от библиотекари, писатели, издатели и книжари от времето на Втората световна война, които се обединяват, за да се борят срещу нацизма с помощта на литературата.

Изпълнен с политически интриги и тайни, този забележителен и емоционален роман проследява историите на три смели жени, чиито невероятни животи ни отвеждат на шеметно пътешествие от Берлин до Париж и Ню Йорк. И се превръщат в свидетелство за това, че книгите са едни от най-силните оръжия – олицетворение на светлината, която се процежда и през най-гъстия и непрогледен мрак.

„Книгите са начин да оставим следа в света, нали? Те казват, че сме били тук, че сме обичали и сме скърбили, че сме се смели, че сме правили грешки, че сме съществували.“

Берлин, 1933 г. Младата американска писателка с немски корени Алтея Джеймс е запленена от блясъка и красотата на предвоенен Берлин. Поканена да посети Райха от самия Йозеф Гьобелс, тя за пръв път усеща вкуса на свободата и живота отвъд малкото провинциално градче, в което е израснала. Докато един ден не среща красива жена, която я кани да се впусне в истинския Берлин. И да научи какво се случва под блестящата фасада, която нацистите така старателно се стремят да поддържат.

Париж, 1936 г. Хана Брехт знае, че е щастливка да е в Париж, а не в Берлин. Но дори Градът на светлините не е сигурно убежище за човек от еврейско потекло. Младата жена е избягала от нацистите и кладите за книги, а сега се отдава на работата си в Германската библиотека на изгорените книги в Париж, която трябва да съхранява и разпространява забранените в Райха творби. Там Хана открива, че има книги, за които си струва да рискуваш живота си, защото именно те могат да бъдат най-ценния помощник в борбата срещу нацизма.

Ню Йорк, 1944 г. Вивиан Чайлдс води битка с могъщ сенатор, който иска да прекрати мащабната програма за снабдяване на войниците отвъд океана с книги. Решена да почете паметта на загиналия си съпруг, Вивиан се превръща в защитник на книгите и е решена да се погрижи американските войски да имат утехата на литературата. А в битката срещу властта Вивиан открива неочакван съюзник – мистериозна жена, която работи в Американската библиотека на забранените от нацистите книги в Бруклин...

Обединени от общата им любов към литературата, съдбите на Алтея, Хана и Вивиан се оказват мистериозно – и неразривно – свързани. Дълго пазени тайни и подли предателства излизат наяве в борбата в името на книгите, която се оказва и борба в името на хората.

Мащабен, докосващ и изпълнен с възхищение към силата на книгите да бъдат най-искреното огледало за едно общество, дебютният роман на Бриана Лабускес отправя безпогрешно предупреждение към днешния свят, посочва издателство "Сиела". „Библиотекарката на изгорелите книги“ ни припомня, че докато книгите живеят, ще живеят светлината, културата, ценностите – и най-вече истината.  

Из „Библиотекарката на изгорените книги“ от Бриана Лабускес, откъс от книгата

Париж
Октомври 1936 г.

Хана Брехт обичаше Париж най-много, когато зимата се задаваше на хоризонта.

Знаеше, че това е нестандартно мнение, знаеше, че според много хора пикниците край Айфеловата кула в хубав летен ден бяха върхът на парижкия живот, но точно както мислеше, че Париж е най-хубав с разбито сърце, Хана мислеше, че е най-истински в мрачния студ.

Хана караше колелото си из улиците в покрайнините на четиринадесети район, като широките крачоли на черния ѝ панталон флиртуваха опасно със спиците, меката ѝ вълнена шапка в прасковен цвят заплашваше да полети на бриза, а тъмните ѝ къдрици се измъкваха от стегнатия ѝ кок и докосваха бузите ѝ, които тя знаеше, че са зачервени от целувките на вятъра.

По-надолу на улицата раираната тента на любимата ѝ сладкарница я приканваше, а огрените в златиста светлина витрини на магазина поставяха на изпитание способността ѝ да се съпротивлява на изкушението. Трябваше да отиде на още едно място, но това можеше да почака пет минути.

Тя остави колелото облегнато на стената на съседната сграда и влезе в сладкарницата.

Въздухът беше наситен с аромат на горена захар и мая, а шоколадът и кафето на зърна добавяха по-наситени нотки към по-леките ухания.

– Хана – извика Марселин иззад стъклената витрина със зачервено от топлината лице. – Ела да се скриеш от дъжда. Кафе с мляко?

– Разбира се – отговори Хана, без да си направи труда да свали шала си. Можеше да остане съвсем за малко. – И canelé, ако са ти останали.

Марселин се усмихна широко, доволна, че Хана никога не можеше да отмине нейните карамелени сладкиши. Хана бе открила сладкарницата на Марселин през първия си ден в Париж преди почти три години и се опитваше да минава поне веднъж в седмицата, стига да имаше възможност.

Помагаше и това, че Марселин, с родения си в Германия съпруг, говореше родния език на Хана. Понеже тя все още се затрудняваше да извие практичния си берлински език около мелодичните френски думи, Марселин беше от малкото парижани, с които Хана знаеше, че може да говори, без да получи един от онези осъдителни погледи.

– Натоварено ли е? – попита тя, докато Марселин бързо сложи млякото да се стопли, а след това сервира сладкиша. Тя го плъзна по стъкления щанд и Хана, която знаеше, че Марселин не държи на официалностите, веднага взе вилицата. Външната коричка за момент оказа съпротива на зъбците, както трябваше да бъде, а след това се смили и ѝ позволи да забие вилицата си в мекия ванилов център.

– Ъхъ. – Марселин сви рамене по френски. – Понякога да, понякога не. Ксавие вече се мисли за прекалено изискан, за да работи в сладкарницата на майка си. Младите...

Марселин изцъка с език и хвърли на Хана изпълнен със съчувствие поглед, въпреки че тя все още не бе стигнала до тридесетте. Хана мъдро напъха още сладкиш в устата си и кимна, сякаш разбираше. И може би наистина беше така.

Тя си помисли за срещите на хората от Съпротивата в Берлин, когато всички бяха буйни и изпълнени с енергия и глупави идеали. Колко млади бяха тогава и как вярваха, че могат да променят света.

– Е, може и да е прав – продължи Марселин, докато наливаше млякото в еспресото. – Кой знае колко време остава, преди момчетата ни отново да бъдат въвлечени в още една война.

Имаше и друга причина сладкарницата на Марселин да стане едно от любимите места на Хана в Париж. Съпругът ѝ имаше достатъчно приятели в Берлин, така че и те като Хана знаеха какво се задава към тях.

– Затова никога не отминавам твоите сладкиши – усмихна се широко Хана с надеждата да разведри настроението. Обикновено тя беше скептикът в стаята, но Марселин имаше три момчета и две момичета, които трябваше да преминат през наближаващата буря. Децата те правят уязвим, те са сърцето ти, което се разхожда извън тялото ти. – Въпреки че полите ми няма да ми стават още дълго, ако продължавам да си позволявам това.

Марселин изцъка към Хана и унесеното изражение изчезна от лицето ѝ.

– Сякаш някога ще си нещо друго освен най-красивата жена в Париж. – Тя доближи до Хана глава със залепнали снопчета сива коса на слепоочията. – И тук включвам и собствените си дъщери, да знаеш.

– А, обаче бледнея в сравнение с теб – отговори Хана и изпи кафето си.

– Комплиментите ще ти спечелят безплатни сладкиши, не вярвай на никого, който ти казва обратното – каза Марселин и махна с ръка да откаже предложените от Хана пари.

Хана ѝ изпрати въздушна целувка и така или иначе остави няколко монети на щанда, преди да излезе през вратата.

За времето, докато беше в магазина, небето беше станало металносиво и тя забърза към колелото си, заплахата от пороен дъжд бе достатъчен стимул да побърза да завърши задачата си за следобеда. Листовките от Германската библиотека на изгорените книги се развяваха в предната кошница, докато тя отиваше към последното място за деня. Те както винаги служеха да ѝ напомнят колко много можеха да се различават задачите ѝ за библиотеката всеки един ден.

Deutsch Freiheitsbibliothek беше отчасти издател, отчасти заемна библиотека, отчасти място за събиране на германската емигрантска общност, която бе създала свой дом в града на светлината след бягството си от нацистката власт. Родена от остатъците на друг проект – изследователска инициатива, която бе събрала стотици хиляди изрезки от вестници, есета и листовки за опасностите на тоталитаризма, – библиотеката в Париж живееше и дишаше като ежедневно усилие да се противостои на нарастващата вълна на фашизъм във Франция.

Понеже беше жена, и то красива, Хана често бе избирана да разпространява антифашистките листовки на библиотеката в магазини и организации из Париж, за които се знаеше, че подкрепят мисията ѝ. Понякога тя се чудеше какво ще се случи с нея, ако подадеше малките листовки на симпатизанти на нацистите. Вече бе научила болезнения урок, че в това отношение не може да се разчита на нейната преценка.

Нямаше нужда да поглежда по-далече от Адам за доказателство за това. Брат ѝ бавно умираше в един от ужасните лагери на Хитлер, най-вероятно пребиван и измъчван ежедневно, и всичко това защото Хана се бе доверила на погрешния човек.

Алтея.

Името се заплете във вятъра, който се блъскаше в сакото на Хана, докато тя слизаше пред последния адрес за деня. Тя потисна отчаянието, което винаги я обземаше, когато си мислеше за Алтея, за Адам, за онова време в Берлин, което оставаше така ясно, сякаш се беше случило вчера. Както оставаха кошмарите, докато нежните сънища се стопяваха и изчезваха.

Последната ѝ спирка беше магазин за цигулки, собственост на евреи, и тя нарочно го бе оставила за накрая. Хана обожаваше и мъжа, който го управляваше, и внука му Люсиен, но всеки път, когато идваше с листовки, Люсиен се опитваше да я убеди да присъства на срещите на Съпротивата, които организираше всяка седмица в задната стая на магазина.

Тя имаше прекалено много опит с този вид събирания, онези, които привличаха хората, вярващи, че насилието е единственият начин да се спре идващата фашистка вълна, която, както изглежда, щеше да премине през Европа. Не че Хана не беше съгласна, но беше видяла насиненото и разранено лице на Адам след онази първа нощ, когато беше отведен в затвора от нацистите. Беше виждала приятели, пребивани на улиците от кафявите ризи.

Макар че насилието може и да беше единственият отговор тук, то никога нямаше да бъде това, към което се обръщаше Хана.

Коментирай »