Трябва ли да оставим детето да плаче? Можем ли да го напляскаме? Как да се справим с истеричните му кризи? По какъв начин да развием въображението и интелигентността му? С какви средства да му помогнем да стане щастлив и отговорен индивид? Тези въпроси и още много други намират отговор в „Изкуството да бъдеш родител“ (преводач: Росица Ташева, 320 стр., цена: 22 лв.), истинско практическо ръководство за отглеждане и възпитание на децата и най-известна книга на д-р Фицхю Додсън. Всяко дете минава обикновено през едни и същи стадии на развитие. Но и всяко ги изживява по собствен начин и със собствен ритъм. Все пак първите пет години от живота на детето са годините, които го формират. Не че следващите са без значение или че всичко е предрешено преди шестия му рожден ден, но първите пет години са определящи за емоционалното и интелектуалното му развитие.

Проследявайки развитието на детето от раждането му до края на петата година, д-р Додсън дава на читателя многобройни съвети, произтичащи от постиженията на науката и от придобитите знания за психологията на детето, както и от обикновения здрав разум, като наред с това заявява: „Любовта на майката към детето ѝ е по-важна от всяка научна документация. Любовта на майката към детето ѝ е по-важна от всичкия здрав разум, който би могла да прояви, докато го отглежда. Някой ден може да се поколебаете пред поставен от детето ви проблем. Тогава науката и здравият разум ще ви подскажат едно, а сърцето ви - друго. Вярвайте на сърцето си.“

Д-р Фицхю Додсън (1923-1993) е световноизвестен американски психолог, преподавател и писател. Започва кариерата си като свещеник, преди да се отдаде изцяло и до края на живота си на децата, тяхното отглеждане, възпитание и лечение. Баща на три деца, практикуващ детски психиатър, собственик и ръководител на детско училище в Калифорния, член на повече от десет научни асоциации, той популяризира огромния си опит в книги като „Изкуството да бъдеш родител“, „Изкуството да бъдеш баща“, „Всичко зависи от първите шест години“, „Как да приучим децата си към дисциплина“, „Да обичаме, без да позволяваме всичко“ и много други, издавани в милионни тиражи по света и станали настолни на поколения родители.

Д-р Фицхю Додсън –  „Изкуството да бъдеш родител“, откъс от книгата

Из главата „Ранно детство“

Детето ви започва да осъзнава себе си още щом се роди. Да сравним това самосъзнание с чифт очила. На всеки от четирите етапа от развитието му до шестгодишна възраст детето прибавя ново стъкълце към очилата си. Стъкълцето, отговарящо на всеки етап, се нагажда към предишното.

Да разгледаме стъкълцата от най-ранната възраст. Този период започва с раждането и продължава до момента на прохождането. За повечето деца той съвпада с първата година. За онези, които прохождат много рано, това са първите девет месеца, а за по-бавните – първите шестнайсет. През този период някои майки гледат детето си и си казват: „То едва ли си мисли нещо. В края на краищата бебето си е бебе. През повечето време спи. Когато се събуди, го кърмят, преповиват, къпят. Това е животът на бебето. То е още твърде малко, за да научи нещо. По-късно ще започне да седи, да си играе в кошарката и да лази, но засега е прекалено малко, за да научи каквото и да било“.

Няма по-голяма грешка. Вашето бебе съвсем не е прекалено малко, за да се учи. То започва да се учи в мига, в който се роди. Оптичната система на самосъзнанието му се е формирала още преди да си отвори очите. През тази най-ранна възраст детето ви изгражда базисното си схващане за света. От своя бебешка гледна точка то си създава философия за живота, съставена от основните му чувства за това какво е да се живее. То изковава за бъдещата си афективност емоционалната основа, съградена или от доверие и радост от живота, или от недоверие и неспособност за щастие. Доверие или недоверие – дълбокото чувство, което ще залегне у детето ви, се определя от осигурената от вас среда. Тя представлява елемент от оптичната система на самосъзнанието му, през която то вижда света. Ако през първата си година се снабди с определено оптимистични очила, то ще стане възрастен оптимист. Ако, напротив, си надене песимистични очила, ще се превърне в песимистично настроен индивид.

Първата година е от абсолютно ключово значение за всички по-сетнешни етапи от психологическото му развитие. А по отношение на собствената му вселена през този период бебето напълно зависи от вас. Щом проходи, то започва да упражнява много по-голям контрол над средата си. Проговарянето ще разшири този контрол. Но докато е съвсем малко, бебето твърде слабо влияе върху обкръжението си. Какво ще бъде то, решавате почти изключително вие.

Какво трябва да му осигурите? Как да постъпвате, за да развиете максимално възможностите му? Ако вие, родителите, се научите да познавате кога основните потребности на детето ви са задоволени, то ще се разгърне напълно. Да видим какви са тези основни потребности.

От най-първостепенно значение е потребността от храна. От тази гледна точка бебето може да се възприеме главно като уста и храносмилателна система. То усеща глада като осезаема и непосредствена реалност. Още съвсем малко, да кажем на месец, се буди от мъчителното усещане за глад. Насуче ли се, отново заспива, докато неприятният глад пак го събуди. След това периодите на бодърстване се удължават – то не заспива, щом се засити. Как да се отнесем към тази хранителна потребност? Ами като я задоволим. Изглежда просто и наистина е, но обществото ненужно е усложнило едно съвсем естествено и за майките, и за бебетата действие.

Естествено или изкуствено хранене – погрешно поставен въпрос

Проблемът с храненето още повече се обърка заради спора между привържениците на гърдата и почитателите на биберона. Жалко е, че хората реагират толкова емоционално, като се присъединяват към единия или другия лагер. Това е тема, по която се горещят лекари, медицински сестри, детегледачки и обкръжението им. Така понякога се насажда чувство за вина у майките, които не кърмят бебето си. Хората казват: „Кърменето е измислено от природата“. Забележка според мен толкова смислена, колкото и следната: „Ако Бог искаше хората да летят, щеше да им даде крила“.

На препирнята може да се сложи край чрез следното твърдение: не съществува нито едно научно доказателство, че единият от двата метода е по-благотворен за детето във физически или психологически план. Вие сте тази, която ще изберете предпочитания от вас метод. Но ако се спрете на храненето с биберон, гледайте да притискате детето към себе си и да го галите точно както бихте правили, ако го кърмехте. Впрочем и тук не става дума за строго правило. Бебето ви не се излага на никакъв психологически риск, ако случайно му дадете биберона набързо. То просто се нуждае от физически ласки, все едно дали го кърмите, или не. Да се подчиним ли на желанията на детето, или да му наложим строг режим?

Да преминем сега към главния въпрос и за тези, които изберат кърменето, и за тези, които предпочетат биберона – кога да се храни детето? Въпрос, на който най-естествено би трябвало да се отговори: когато е гладно. За беда нашата цивилизация е успяла излишно да усложни този прост и очевиден отговор.

През двайсетте и трийсетте години много хора смятаха, че е добре да се създават навици у децата винаги когато е възможно. И голяма част от обучението се състоеше според тях в това да се привикне възможно най-бързо детето към строг дневен режим. Така лекарите наложиха хранителен ритъм на три или четири часа. Майката трябваше да кърми точно на такива интервали. Този ужасен режим нарушаваше един от основните принципи на отглеждане на психологически здрави деца – уважението към тяхната индивидуалност. Всяко дете е уникален индивид, който изпитва необходимост да се храни според собствения си ритъм.

Как сме могли да си помислим, че е възможно да наложим външен ритъм, да въведем веднъж завинаги определен режим, който да подхожда на всички бебета? Да привиквате детето си на три- или четиричасов ритъм е по дефиниция неправилно. Логически е невъзможно той да подхожда на бебето ви. Не само защото то е различно от другите, но и защото собствените му потребности от храна се променят. Какво става с бебе, хранено под час? Когато е гладно, то се чувства лишено от всичко. Гладът, такъв, какъвто го изпитва бебето, доминира над всичко останало. Усещането за глад е всеобемащо. Бебето не приема никакво отлагане – то има нужди да се нахрани. Като възрастни повечето от нас никога не са изпитвали глад, подобен на бебешкия. Може би бихте получили известна представа, ако ви кажа, че половин час очакване на храна за бебето е равностоен на три дни за нас.

В повечето случаи бебето не се церемони. Когато е гладно и вие не му давате да яде, то привлича вниманието ви към глада си по единствения познат му начин – като плаче. Колкото повече време минава и не го хранят, толкова по-яростен става плачът му. Все едно че ви казва: „В какъв свят съм се озовало? Седя тук и плача, викам, казвам и повтарям, че съм гладно, но никой не ми дава да ям!“. И с течение на минутите плачът променя природата и тона си – вместо високо и ясно да изразява потребността от храна, той става гневен и отчаян. Сега вече бебето иска да каже: „Бясно съм. Мразя и вас, и целия свят. Мразя ви, защото не ми обръщате внимание, не откликвате на зова ми за помощ!“.

Ако се налага на бебето строг хранителен режим, то постепенно открива, че колкото и да плаче, резултатът е никакъв. Точно когато е гладно, не му дават нищо за ядене. На тази ситуация то може да реагира гневно, а може и да стане аморфно и апатично, сякаш е изоставило всяка надежда да види нуждите си задоволени. Така бебето се научава да потиска гнева си и да го замества с ужасяващо примирение. Но което и да избере – постоянния гняв или апатичното примирение, детето усвоява едно и също базисно недоверие към живота. Как да го укорим? За него животът се превръща в омразна действителност, в начинание, което носи само разочарование.

Обществото ни най-сетне започва да забелязва ужасните недостатъци на храненето под час. Все повече лекари решават да препоръчат – и все повече майки да прилагат – онова, което сега наричаме хранене по желание. Този метод се основава на нещо, което би трябвало да се подразбира, толкова е ясно – бебето само ще ни каже, че е гладно, когато се събуди и се разплаче. В по-късните периоди на много майки им се налага да се борят срещу неразрешими проблеми, свързани с храненето на децата им и неоправдани от психологическа гледна точка. Проблемите с храненето почти винаги възникват, защото някаква принуда, противоположна на естествените потребности, е била упражнявана било през първата година, било на тригодишна възраст. В края на краищата родителите имат един голям съюзник в храненето на децата си – техния глад. Ако уважаваме индивидуалността на детето и задоволяваме биологичните му нужди, не би трябвало да има никакъв проблем с храненето. Родителите следва да се съобразяват е индивидуалността на децата си още от раждането им.