„Синдромът на листопада, или Homo Compatiens“ е дело на украинската писателка Виктория Амелина, станала жертва на войната малко преди българското издание на романа ѝ да бъде факт.

По думите на Юрий Издрик, автор на предговора, това е роман за състраданието и за способността ни да съпреживяваме чувствата на другите, което е може би единствената надежда да спасим и съхраним този свят, като го освободим от агресията, от отчуждението, от недоверието, от деструкцията.

И още – тази книга напомня, че дори най-нищожната злина се разраства, шири се и не изчезва от само себе си, както не изчезват петролните петна, пластмасовите отпадъци и радиационното замърсяване.

Костя е обикновен украинец, продукт на нашето време. Политиката и протестите на Майдана слабо го интересуват. Но подзаглавието на романа „Homo Compatiens“ – човекът, който състрадава, подсказва: главният герой няма да може да остане в зоната си на комфорт. Защото Костя има един недъг – или може би дарба: той съпреживява болките и вълненията на другия. Той ще преживее далечни войни и революции като свои, за да се върне накрая към революцията в Украйна и да направи своя избор, осъзнал, че съчувствието, което те подтиква да действаш, е единственото, което оправдава самото съществуване на съчувствието, осъзнал, че в нашия глобализиран свят няма и не може да има локални конфликти, локални проблеми, локални революции и че мъката на всекиго е мъката на всички.

За автора

Виктория Амелина (1986-2023) е авторка на два романа и една книга за деца. За първия си роман, „Синдромът на листопада, или Homo Compatiens“, е номинирана за Наградата за литература на Европейския съюз за 2019 г. Лауреат е и на литературната награда „Джоузеф Конрад“. Завършила е компютърни науки и тринайсет години работи в областта на високите технологии, преди да посвети цялото си време на литературата.

От 2022 г. тя е част от журналистически екип, който документира военните престъпления, извършени от руските окупатори. Смъртоносно ранена от изстреляна от руската армия ракета, 37-годишната писателка почина на 24 юни 2023 година.

Виктория Амелина – „Синдромът на листопада“, откъс от книгата

Пролог

Разгорялата се жарава би трябвало да изгаря нежните ходилца. Ярките искри няма как да не оставят болезнени следи по тъничката детска кожа. И поради това няма как очите да не преливат от ужас, черен като зениците. Обаче не – очите са изпълнени с признателност.

Момиченцето танцува, мъничко, босичко, най-беззащитното сред мрака на гората, почти прозрачно, най-крехкото сред съществата, сред звездиците светулки и сред сенките на нощните пеперудки. Същинско детенце в моите очи на трийсетгодишен, блед до синкаво чичка, наблюдаващ иззад кръга, иззад широкия кръг странни, помургавели и окадени от пушека мъже и жени. Само по сламени превръзки около тесните си сухи бедра, с остъкленели от сълзите очи, те се поклащат в такт с този чудат танц върху тлеещата жар – и тъкмо тях девойчето гледа с искрена благодарност.

Значи е истина. Най-сетне ги намерих.

По-късно в здрачната местна къщурка, шоколадена с жълти жилки – така изглеждат палмовите греди, – ще седя срещу вожда. Сетне със знаци ще му обяснявам, на него, дивака, или може би идеала на това, в което е трябвало да се превърнат потомците на Адам, ще му обяснявам какво търся на този остров. Допирам палеца и показалеца си – в кръгче. Сетне и на другата ръка – две кръгчета.

Две. Да, две! Нужни са две топченца. Едното бяло като ей тази мидичка... и черно като кожата ти.

Вадя монетки, приказвам ту на украински, ту на английски, ту на руски:

– Ей такива, разбирате ли? Like this, you see? Вот такие вот ша-ри-ки...

Обаче не, май не разбира. Все още не осъзнавам колко са смешни напъните ми да бъда разбран чрез думите. Те да ме разберат, че кой ли би успял!
Какво са думите за тях? Отчаян съм, стъписан съм до такава степен, че цялото мое ошашавено поколение в Украйна не може да се сравни с мен.

Вождът се усмихва в прошарената си брада и мълчи, зад гърба му изниква прислужничка. Мъча се да не гледам голите ù гърди, ала прислужничката
е млада, гърдите ù още не са провиснали, макар че по тези места, за съжаление, още не са изобретили сутиените – може пък да е за добро... Кръгчетата
около зърната ù са същите като ей тези, моите, дето ги очертавам с палеца и показалеца. Зазяпвам се в момичето, девойката се притеснява, от стъпва крачка назад. Вероятно за нея съм първият бледолик, съзиран през краткия ù живот – дали див, или идеален живот на островитянка.

Вождът примижава, но без укор. Лекичко махва с черната си ръка, като че дава съвет на невинното създание, облечено само със сламена превръзка и дървен гердан: върви си, изчезвай, спасявай се. Изчервявам се въпреки трийсет и трите си години – нали вече две седмици на никаква жена не съм попадал: докато кретах насам и докато бях в Египет... Покрай тези приземени размисли не забелязвам какво е донесла тя върху обширна дървена синия, и тя шоколадена на жълти петна, забравям за момент какво ме води тук...

Може на девойката да се е харесал високият светъл мъж, дето не сваля поглед от нея. Може би още доста време ще го вижда в съня си, него, белия като бялата грива върху вълните, както и себе си, черна като дънерите на високите дървеса в гората – двамата заедно. Ала никой не е крив: да искаш от бял мъж да не се заглежда, е прекалено безсмислено.

Безсмислено-смислено-смислено – кънти в съзнанието ми, сякаш отеква от невидимите стени на празен глинен великан и се гаври с пустотата му. – Прекалено-лено-лено...

Ето че той се събужда. Той – това съм аз, Костянтин Гаврилович Нечай. Чудновато, неестествено име. Ама съм му свикнал. Самият аз съм чудноват и неестествен с прекалено белите си ръце, покрити с червеникави кичурчета, с твърде светлите си сивосинкави очи. Огромна бяла муха, защо не – мух, нали все пък съм мъж. Сънят е още в главата ми, звънти, както вибрира случайно докосната струна, както люлката продължава да се ветрее, макар че детето отдавна е побягнало, а може пък и да е пораснало.

Сън ли е, спомен ли е? Кога се е случило? На кого? Как е приключило? Две топченца, също като две... Сам на себе си поклащам с укор глава. Ето какъв съм аз, изтъкан от рефлекси – все се боря както със себе си, така и с вятърните мелници като испанския дон.

Часовникът показва вече четири и половина, нещо бледорозово се надига зад прозореца откъм стенещите вълни на океана. А аз си седя в плетеното кресло, заметнат с досадното карирано одеялце, едно такова като изрисувано, банално и тъкмо заради това любимо. Свещта – ароматна, жасмин с мента, грижовно запалена от някого срещу мизерен бакшиш – е догоряла и угаснала, явно отдавна. Плаша се да не потъна отново в чудати сънища. Все чужди. Да ви кажа, не си заслужава да се плашите от своите – те лекуват, изваждат болката като гнойта от възпалена рана, затова на сутринта остава само мъничка суха следа. Виж, струва си да се опасява човек от чуждите. Дойдат ли те, чуждите сънища, какво правите тогава? Дали търсите двете мънички топченца по света – бялото и черното? Бялото – да забравите всичко, да се отърсите от излишните мисли, а черното... Но кой ще се възправи срещу му, срещу черното?

Нагърбиш ли се веднъж с твърде много, губиш вяра в своята отделност. Светът те обгръща, приема те и вече не можеш да се различиш... Не отличаваш себе си от чуждия, близкия от далечния, яростта от отчаянието, а отчаянието... от справедливостта ли? Не знам, наистина не знам, но просто ей така – не ги различаваш.

И светът поглъща такива като теб. Също както океанските вълни гълтат мидичките и малките лодки. Случи ли се такава лодка да се замисли за нещо, да се гмурне в тишината, когато радиото не работи и никой не разменя вицове с помощник-капитана на тясната кърма, хоп – разразява се буря. Пък може и да не се разрази. Светът може да поглъща такива тихичко като насън. Малките лодки, посмели да се заслушат в океанската тишина. Ш-ш-ш... Не се заслушвай. Шумът на вълните като радиошума ще се смени от гласове на същества, подобни на теб. Ш-ш-ш... Не се заслушвай, щото не ще можеш да ги отделиш от себе си и ще те погълнат...