„Историята на едно порядъчно семейство“ е изящно написана и богата на сетивни възприятия семейна сага, която ни пренася в един от бедните квартали на Бари през осемдесетте години.

Мария израства с двамата си по-големи братя Джузепе и Винченцо, с баща си грубиянин и с примирената си майка. Тя е малко, мургаво момиче с голяма уста и ориенталски очи. Държи се дръзко, провокативно, затова я наричат Малакарне – лошо, развалено месо. Единственият ѝ приятел е Микеле, син на най-ненавиждания човек в квартала.

После Мария пораства, отива да учи в университета и между нея и Микеле разцъфва невъзможна любов. Всичко това се случва на фона на един изостанал район, обитаван от необразовани хора, от семейства, в които цари грубост и насилие. Единствено любовта предпазва младите хора от злобата и упадъка, който ги заобикаля.

За автора

Роза Вентрела произхожда от Пулия. Специалист е по съвременна история с подчертан интерес към положението на жените през вековете. Преподава творческо писане, има изяви в областта на книгоиздаването и журналистиката.

Проникновените ѝ истории, преведени на десетки езици, издават остра чувствителност към социалното разслоение и пленяват с лекота критици, медии, издатели, кинотворци и читатели от различни поколения. По „Историята на едно порядъчно семейство“, който вече е преведен в над 20 страни, е заснет телевизионен сериал, а критиците говорят за майсторското описание на драматичната и сурова реалност на италианския Юг, за стила, напомнящ неореалистичните филми. Неслучайно наричат Роза Вентрела „Елена Феранте от Бари“.

Роза Вентрела - „Историята на едно порядъчно семейство“, откъс от книгата

Когато носталгията ме обземе неочаквано, отново виждам баща ми в онази майска вечер отпреди няколко години. Закръглено, ожурено от слънцето лице, измъчено и нажалено. Редки мустаци с цвят на сдъвкан тютюн, уста, която с времето беше изтъняла като острието на нож, и моряшка шапка, нахлупена на главата. Наведен над форпика на своята лодка, увлечен да оправя рибарската мрежа, за да излезе в морето. Мълчеше. От време на време се обръщаше да ме погледне. Малката уста беше изкривена в онази извивка на примирение и осведоменост, която понякога набраздява устните на хората на определена възраст. Никога не е бил голям бъбривец. Бълваше навън отровни думи и после ги поглъщаше отново. Лодката още миришеше на прясна боя, а името, боядисано в красиво яркосиньо, се набиваше на очи. Казваше се Сбогом, Чарли – като филма с Тони Къртис: всички твърдяха, че баща ми прилича много на него. Бяха изминали няколко дена от празника на свети Никола и всички швартовани в пристанището съдове още бяха нагиздени с кокарди, сини и червени гирлянди, а книжни балончета украсяваха носовите части заедно с изображенията на светеца. Гледах го мълчаливо. С поглед, лишен от илюзии. Едната ръка хващаше и разплиташе мрежата със старателни движения, другата държеше цигара. Пепелта падаше от върха ѝ, кръжеше и отново се изкачваше нагоре, носена от морския вятър, преди да се озове в краката му. Вече не чувах крякането на жените, които седяха в редица на вълнолома и кълвяха зърна от лупина, нито грубиянските викове на търговеца, натоварил триколката си с октоподи и бира. Виждах само бръчките по ръцете му, леденото изражение на светлите очи и усещах тежестта на чувствата ми към него. Защото можеш да мразиш някой като Антонио де Сантис и да го забравяш сто пъти, но накрая отново го намираш вътре в себе си.

НЕЩО КАТО УВОД

Никога няма да забравя деня, когато баба Антониета ми лепна прякора Малакарне. Валеше свирепо, като из ведро. Един от онези дъждове, които рядко се случва да видим през годината. Когато се случи, се чува как морският вятър разклаща всяко нещо със своя вой и ти смразява кръвта. Крайбрежният път приличаше на безкрайна локва. Голите храсталаци по изоставените поля в околностите на плажа „Торе Куета“ бяха раздърпани и полегнали, като насилени от биещата вода. Беше месец април. Една от най-дъждовните пролети в последните трийсет години, така говореха старите хора от моя квартал през следващите дни.

Въпреки наставленията на мама и баба, а те умееха да тълкуват гласа на вятъра, се заинатих в желанието си да изляза.

– Когато морето реве като демон, земята се бунтува – предупреди ме баба Антониета, докато прекрачвах прага на къщата с нагъл вид.

Погледнах ги и двете, майка и дъщеря. Едната съсредоточена да настъргва пекорино на рендето, както всеки ден преди да обядваме, другата да отрязва голяма филия хляб. Задоволих се да вдигна рамене и излязох, престъпвайки всички съвети. Исках да видя бурното море отблизо и най-вече да разбера дали ще ме изплаши. Прекосих тичешком белите каменни плочи на Стената, помахах с ръка на няколко лелки, застанали на вратата да се взират в небето като едновремешните гадателки. Усещах вятъра в косите ми, бурните му пориви ме шибаха в лицето, но нямах никакво намерение да се връщам обратно. С два скока преодолях настланите с плочи стъпала, които водеха от Стената към крайбрежната алея. Минах с голяма бързина покрай театър „Маргарита“, за да прекося кея и зоната на вълнолома. Исках да видя морето в цялата му надменност.

Когато стигнах брега, близо до плажа „Торе Куета“, за миг долових някакво вътрешно гласче, което ми нашепваше да се върна у дома. Видях отново лицето на майка ми, то ме умоляваше да не излизам. Очите, укоряващи ме с нежност, и главата, поклащаща се надясно и наляво, преди да приключи предупрежденията с обичайните думи: „Твърдоглава кратуна, по-зле си от баща ти“. Видях отново и баба: въпреки строгите упреци, с които се надяваше да ме усмири, тя беше хрисима като дъщеря си. Мека и на вид. Ниска жена, с големи отпуснати гърди, които лежаха върху корема.

Поклатих глава, защото не исках техните образи да ме разколебаят в намеренията ми. Приближих се до скалите, като стисках здраво роклята, стигаща до прасците ми – надявах се да я използвам като спасително въже. Гигантските вълни се пенеха, стоварваха се върху ръбовете на скалите по брега, за да изчезнат после като мокри дрипи. Хоризонтът беше мъгляв и се смесваше с морето, а то изглеждаше като огромно мастилено петно. Очарована от тази величествена гледка, даже не осъзнах колко заплашително е потъмняло небето, все едно беше нощ, макар да бе пладне. Когато дъждът започна да плющи, вече нямаше време да се върна у дома. Очертанията на къщите в старата част на Бари станаха неясни, обгърнати от мрачното небе. Ураганният вятър разтърсваше повърхността на морето и от него се издигаше нещо подобно на мъгла, която се разнищваше на безброй бели капчици.

„И какво да правя сега?“, запитах се няколко пъти, докато се оглеждах наоколо.

Зад мен се издигаха руините на „Торе Куета“, изоставена кула, която по време на войната служела на войниците за засичане на идващи откъм морето неприятели. Стените ѝ бяха жълтеникави, околната растителност рехава и анемична. Приближих се до входната врата, затворена с ръждива тел, докато капките чукаха по главата ми като оловни топчета. Нямах избор. Там вътре щях да съм на сигурно място.

Отместих вратата, тя протестира със зловещо скърцане, и пристъпих навътре. Озовах се в центъра на кръгла стая с два панорамни прозореца, от тях можеше да се следи брега. На земята имаше сложен дюшек, а зад него алуминиево легенче, украсено със синьо по ръба и нащърбено на доста места. По онова време бях само на девет години и нямаше как да знам, че вътре в „Торе Куета“ проститутките водеха клиенти.

Затова седнах, с надеждата че собственикът на дюшека няма да се върне скоро. Стисках си раменете, защото бях мокра от глава до пети и започнах да треперя. Оглеждах краката си, в дървени налъми. Почернелите от кал пръсти. Лъскавата от дъжда кожа, която изглеждаше още по-мургава. Сърцето ми туптеше силно и се страхувах, но завърнех ли се у дома, никога не бих го признала.

Когато тръгнах да се прибирам, нямах представа кое време е. Небето отново беше ясно, вятърът бе утихнал. От морето се разнасяше силна миризма на гнили водорасли, но докато вървях по Стената, миризмата на разложено беше заместена от приятното ухание на сос с босилек и печено месо. В далечината, на хоризонта, още се виждаше по някое късче разнищен облак, подобно на виснал от небесата мъх. Задоволството, че съм преодоляла с кураж премеждието в „Торе Куета“, скоро беше заменено от страх – боях се от реакцията на баща ми. Какво ли щеше да каже за моята неразумна постъпка? Колко ли щеше да вика този път? Мисълта за неговите светли очи, пламнали от гняв, и за стиснатите челюсти, които преобразяваха красивото му лице, ме ужасяваше повече от току-що отминалата буря.

Внезапно усетих краката ми да натежават, стъпалата ми се затрудняваха да крачат. Даже и главата ми се оказа непосилна тежест за моето крехко тяло на момиченце, приличах на яйце, подпряно на сламка.

От прозореца ме поздрави леля Анджелина, докато изтърсваше покривката на пътя.

– Марѝ, какво е станало? Марѝ? Да не си паднала в морето? – заразпитва ме възбудено.

Направих отрицателен знак с глава, но нямах желание да отговоря. Малко по-натам, застанали на прага, ме чакаха мама и баба. Първата, пребледняла и смачкана като парцал, метнат в прането. Втората, сгънала на две ниското си и набито тяло, не знаеше какво да каже, постоянно я тормозех още откогато бях кърмаче. Не беше очаквала да има толкова разпусната и сбъркана внучка.

Дар слово не ѝ липсваше, защото, когато поискаше, говореше много и без прекъсване: за хилядите неща, които правеше през деня, а също и за онези, които ще направи утре. За дядо, мир на праха му, който я взел девствена и неумела и я видял как се превръща в самостоятелна и способна да върти къщата.

Сега, пред вратата, приличаше на Скърбящата Богородица и сякаш очакваше кимване от дъщерята, за да започне да говори. Такова нямаше, защото мама знаеше: всяка дума би разпалила гнева на баща ми, би наляла масло в огъня.

Когато стигнах до тях, имах ясното усещане, че сърцето ми е биещ барабан и те също могат да го чуят. Точно заради това се престорих на равнодушна. Срамувах се, пременена по такъв начин, с роклята, по-голяма поне с две мерки – защото мама ми ги шиеше такива, така че да изтраят доста сезони – още прилепнала към тялото, и краката, шляпащи в мокрите налъми. Коремът ме болеше, гадеше ми се, виеше ми се свят, затова всяка крачка бе трудна, зрението ми се замъгляваше. Жуженето на сто пчели отекваше в главата ми.

Спрях за миг само за да ги погледна, първо мама, после баба.

Майка ми не промълви и дума, изпитваше болка, но сдържаше гнева си.

Баба Антониета се наведе към мен сякаш искаше да ме плесне, но масивната ѝ ръка увисна във въздуха.

Точно тогава – щеше да ми обясни впоследствие – забелязала странната светлина в моите катранено черни очи.

– Ти имаш студена кръв като гущерите – започна да нарежда. Говореше с едва доловим, грачещ глас. – Даже въобще нямаш кръв, като октопод си. Ти си лошо месо, такава си, лошо месо  – почувства се задължена да го каже два пъти, вторият насочен повече към самата нея.

Мама кимаше, сякаш тази мисъл беше минала и през нейната глава, но ѝ липсваше смелост да я изрази на висок глас.

– Малакарне – задоволи се да прошепне, когато се реших да мина през прохода, оставен от ръцете им.

Мислех, че сърцето ми ще се пръсне. Все едно биеше на много места едновременно. Усещах променено също и пространството в кухнята, смаляваше се пред погледа ми, готово да ме смачка. Татко и двамата ми братя, Джузепе и Винченцо, ядяха зелен боб и макарони, наръсени обилно с пекорино. Само Джузепе се извърна в моята посока.

– Хей, ти се завърна.

И сега още си мисля, че Джузепе винаги е бил най-добрият от нас. По онова време беше на седемнайсет години и внезапно бе заприличал на зрял човек, както онези деца от приказките, които порастват от вечерта до сутринта.

И точно в този момент татко се обърна към мен. С очи като върхове на карфици, със свити устни. Спрях в средата на стаята. Винченцо също спря, устата му престана да дъвче. Джузепе вече не ядеше. Вероятно също и времето спря. Сосът на леля Анджелина вече не къкреше в тенджерата, птиците вече не чуруликаха. Светът беше в очакване.

„Сега ще избухне, сега ще избухне“ – не спирах да си повтарям.

Не се изправи от стола, задоволи се само да го отмести леко. С една ръка върху бедрото, докато с другата държеше чаша с гъсто-гъсто „Примитиво“, което оставяше следи по матовото стъкло. Вдигна я като за наздравица.

„И това ще мине“ – казвах си наум за кураж.

– За Малакарне! – провикна се татко, вдигайки още чашата, после погледна синовете си и изчака да направят същото.

Когато отворих отново очи, и тримата ме гледаха, Винченцо с лицемерната усмивка на лош човек, какъвто беше, и Джузепе с искрената си усмивка, която караше всички момичета в квартала да се влюбват в него.

Гледаше ме също и той, моят баща. Смееше се и в този момент усетих невинния привкус на нещо чудодейно.

Коментирай »