След разобличаването на репресиите по време на комунистическата власт спрямо т.нар. „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност” в знаковото си изследване в съавторство с журналиста Христо Христов, проф. Вили Лилков се заема с нелеката задача да посочи кои са онези, които заемат мястото на българския елит с идването на комунистическия режим и които ръководят държавата в продължение на цели 45 години.

Задълбоченото и обстойно разследване  „Наши хора по класификацията на БКП“ е своеобразно продължение на хрониката за съдбата на българското общество през XX век, поставящо фокус върху привилегированата каста на „безкласовото“ общество през мрачния период на репресии и пропаганда от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г.

А кой всъщност буни държавата в продължение на 20 години и идва на власт след 9 септември 1944 г.? Откъде се появяват тези хора и ръководните кадри в държавата? Как БКП от 7-8 хиляди членове към „девети“ за броени месеци достига до 200 хиляди? Кой овладява ръководните длъжности в армията, МВР, с какви хора се напълват министерствата и посолствата ни в чужбина? Що за личности са били лицата от президиумите на събранията и конгресите на БКП, от трибуните на манифестациите?

Вили Лилков работи със стотици документи от Комисията по досиетата и Държавна агенция „Архиви“, за да изгради достоверна картина на действителността преди и по време на социалистическия период в България.

В близо 600 страници пред очите на читателя рухва образът на така дълго издигания в култ комунистически рай в Републиката на народа, а наяве излизат секретността, в която българската власт живее, и цинизмът, с който тя се отнася към обикновените хора, докато бавно и методично задушава свободните воля и дух в паяжината на класова омраза, бруталност и терор.

 „Наши хора по класификацията на БКП“ е безпощадна хроника, която разбива напълно митовете за героичната БКП, за стотиците хиляди невинни жертви на „българския фашизъм“, за робското тегло на българина преди 9 септември 1944 г., за законността на „народния съд“ и справедливата конфискация и национализация на собствеността „в името на народа“. Хроника на времена, привидно останали в миналото, но продължаващи да хвърлят сянка върху българската действителност и до днес.

Вили Лилков е професор по физика, доктор на науките. Женен, с трима сина. Дългогодишен ръководител на катедра „Физика“ в МГУ „Св. Иван Рилски“. Проучва в архивите на ДС документите, които са пряко свидетелство за репресивната политика на БКП след „девети“ срещу националния елит и неговото ликвидиране. Автор е на книгите „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ и „Доблест и наказание“, и е съавтор с Христо Христов на книгите „Бивши хора“ и „Погубената България“.

В настоящата книга, на основата на документи, той разказва за създаването на БКП като една от най-верните секции на Коминтерна, за парите от Москва за организиране на въстания, разбойничество и терор срещу буржоазната държава и за съветската агентура в България преди 9 септември 1944 г. Книгата отговаря и на въпросите кои са хората, които след „девети“ овладяват ръководните длъжности в армията, МВР, министерствата и посолствата на НРБ в чужбина, с какво заслужиха привилегиите си активните борци против фашизма и капитализма и защо от техните родове и семейства 45 години се подбираха най-верните кадри на комунистическата власт!

Из  „Наши хора по класификацията на БКП“ от проф. Вили Лилков

1.3. За парите от Коминтерна, поръчаното въстание и терора

       на Военната организация на БКП

Кулминацията на подготовката за революция е чудовищният атентат от 16 април 1925 г. в черквата „Св. Неделя“, организиран от БКП с пари от Коминтерна, при който 213 души загиват, а над 500 са ранени. Сред убитите са 13 генерали и 22 висши офицери. Толкова висши военни България не е дала като жертви в предишните четири войни. Атенататът води черната класация на световния тероризъм за целия ХХ век. Той е извършен под ръководството на офицера от външното разузнаване на СССР Борис Николаевич Иванов.

Марко Фридман – член на Военната организация на БКП и един от организаторите на атентата, получава заплата от 5000 лв. Само за месец преди атентата, по указания на Коста Янков, той разпределя над 400 хиляди лева. Марко Фридман е екзекутиран, а след 9 септември 1944 г. е обявен за жертва на фашизма.

От 30 юли до 15 август 1925 г. в Москва се провежда т.нар. Московска конференция (Московско съвещание на БКП), на която се анализира дейността на БКП и Единния фронт през периода от 1923 до 1925 г. Заседанията са ръководени от Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. Димитър Златарев описва подготовката за атената, която включва убийства, обири, доставка на оръжие и взрив, както и движението на парите сред нелегалните терористи и предателствата: „Иван Манев имал у себе си 4000 долара, които предал на Тодор Павлов, защото бил взел морфин... В квартирата заварват Иван Ценов и Асен Павлов, които не се съпротивлявали. И двамата са издали всичко, що са знаели. Стана разстройство на ЦК. На 30 март се разкриха и хората ни в армията... На 10 април Т. Димитров със 700 000 лв. МОПР-овски бива заловен.“ За всеки внесен пакет взрив в черквата „Св. Неделя“ клисарят Петър Задгорски, който е член на комунистическата партия, получава по 1000 лв. или общо 11 хиляди лв. „и обещание да дойде в Русия, гдето той искаше да стане чекист“. Златарев съобщава броя на жертвите и добавя: „След атентата един-два дена беше голяма радост всред другарите“.

„Мозъкът“ на чудовищния атентат в черквата „Света Неделя“ и приносител на парите за атентата Петър Абаджиев описва терора на комунистите в доклада си пред своите началници в Москва:

„Първа задача се даде да бъдат убити началникът на Обществената безопасност Начев и двамата негови помощници. Ние тогава още нямахме група и първо ми предадоха другаря Васко. Другарят Минков искаше да бъдат убити всичките изведнаж, но това не можеше да стане, с което после се съгласи и той. В началото на декември един другар ми каза, че докато не унищожим Пане Бичев, ние не можем да направим нищо, понеже той е най-опитният полицай. През това време ме свързаха с двама другари, които трябваше да влязат в терористическата група. По-късно се разбра, че те са вулгарни убийци и те ме предадоха, но понеже не ми знаеха името, не можаха да ме заловят… Прокурорът Димчев биде убит и аз отидох на погребението му. Там бяха Митрето и Димитър Златарев и аз им казах какво готвя, че ще им устроя атентат на гробищата. Тогава Митрето се сети, че това може да стане в „Св. Крал“, гдето имал познат клисар, с когото ме свърза. Проучването на Бичев беше трудно. Дадоха нареждане да бъде убит Дацов – подначалник на Обществената, понеже държал в ръцете си възела на някакво важно следствие.“

„Гледах в черквата да се постави взривът в пода и да не остане нито един жив. После реших да се постави в тавана. Аз смятах, че Минков е по-опитен от мен и той каза, че зарядът трябва да бъде съсредоточен. Аз виждах, че там ще се събере отбор сволоч и че няма да бъдат избити. Исках да дадат гранати, обещаха, но не дадоха. Понеже искахме да ги избием с детонация, аз казах да се даде отровен газ и да ги изтровим. Дадоха един килограм димяща сярна киселина и казаха, че тя е достатъчна. И наистина много от ранените измряха вследствие отравянето.“[1]

Георги Коев е друг участник в атентата, който работи за Коминтерна, когато живее и работи в Букурещ. За работата си получава пари от Коста Янков. Той укрива в кантората си след атентата терориста Иван Минков, който се самоубива, след като е обграден от полицията. Коев е осъден като укривател и обесен през май 1925 г., а на фасадата на кантората му на ул. „Искър“ в София след 9 септември 1944 г., е поставена паметна плоча.

Въпросът за атентата се разглежда на всички партийни форуми през периода от 1925 до 1928 г. Изработена е единна линия на поведение, която публично отрича каквото и да е участие на БКП. Свидетелство за наглостта на подбудителите са думите на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес през 1933 г., който много добре знае кой и как го е организирал: „Взривният атентат, безчинството, извършено в Софийската катедрала ... не бе извършено от БКП ... тази провокация беше фактически извършена от българската полиция“. През 1948 г., забравил за изказването си преди 15 години, той признава, че атентатът е бил „крайно ляв уклон... акт на отчаяние, извършен под ръководството на Военната организация на Партията“.

За Георги Димитров, Васил Коларов и комунистите, които от Москва дават нареждания за въоръжена борба срещу България, комунистът Върбан Ангелов пише: „Всички тия герои имаха големи грехове спрямо партията и нашето движение. Та това са героите от Септемврийското въстание от 1923 г.; това са ония, които цялата 1924 г. обявиха и водиха „курс на въоръжено въстание“; това са най-после политиците, които наредиха от хиляди километри далеч атентата в „Св. Неделя“, който коства живота на много отлични другари... Колкото и да се крият виновниците за това страшно престъпление, положително се знае кои са те.“

След 9 септември 1944 г. някои от преките участници в атентата са увековечени с паметници и паметни знаци, на техните имена са наречени улици, фабрики, училища. Политбюро на ЦК на от БКП ги удостоява с народни пенсии, получавани от техните наследници години наред, дори и техни внуци се ползват с подобна привилегия[2].

......

След атентата в черквата „Св. Неделя“ Цола Драгойчева е арестувана и пише в показанията си пред полицията на 17 май 1925 г.[3]:

„В качеството си на искрена комунистка и революционерка аз преценявам досегашната ми дейност в партията така:

Първо: Дейността на нелегалната компартия след септемврийските събития (работническо-селското въстание срещу правителство през 1923 г.) се изрази не в просветна дейност сред масите, а в бърза военна подготовка. На някои места в страната поради гористата местност и близост до границата тази дейност даваше вид на най-подходяща. А социалните условия и затрудненото международно положение на България идеха да насърчат една авантюристична тактика.

Второ: Зачестилите убийства, както от наша страна, така и от тая на властимащите внесоха в борбата разярение, помрачиха разума. Капка морал в борбата не остана, дори се стигна до взаимно изтребление. Големият брой на скъпите жертви не можеше да не спре вниманието на искрения общественик.

Трето: Понятието за революцията изгуби своята чистота поради изнасилването на събитията и преголямото желание на земеделците в единния ни фронт да завземат час по-скоро властта.

Четвърто: С нашата тактика ние заздравихме позициите на противника.
            Пето: Четническото ни движение има големи отрицателни черти. В неговите  среди често се вмъкваха криминални престъпници и вършеха деяния, които подравяха авторитета на партията.

Шесто: Парите в партията оказаха много пагубно влияние. И при най-елементарно възлагане на член на партията на каквато и да било работа той чакаше възнаграждение. Партийни членове гледаха на партията като на сиропиталище. Това създаваше дух на разложение. Комунистическата партия не можа да създаде свой морал, с който да се опълчи срещу буржоазния. Ето защо аз идвам до убеждението, че досега следваният път от партията е пагубен за работничеството и нацията. Да се кара по този път е безумие от политическо гледище.“

„Предназначението на четите беше да всяват смут у противника. Брациговската чета е вече избягала в чужбина. Стрелчанската сега е около Ихтиман. Хасковската, Митьоганевата, не ни е търсила, нито ние нея… За терористичната дейност получихме окръжно, че всеки окръг трябва да има от 3 до 6 души терористи. Тяхната дейност трябваше да се състои в пречистване на нашите среди от провокатори и избиване на по-видните личности от средите на управляващите. С тая работа беше натоварен Жорж, завеждащият въоръжението. Аз зная само, че търсеше терористи и поиска суми за издръжката на трима. Жорж ще каже какво е свършил. Минноподривното дело имаше цел да се разрушат мостове и сгради. Но аз не съм уреждала канали за оръжие и взривове. Жорж го правеше… Ние получавахме нареждания от Военния отдел на ЦК да започнем системен терор в дните, когато се разплиташе нашата организация. А от партийния отдел ни пращаха окръжни да не предизвикваме противника, тихо, внимателно да организираме работниците. От една страна – терор, от друга – внимателност. Имаше явен конфликт в ЦК.“

„Имах месечен бюджет. За Пловдивска област – по 3 хиляди лева за 4 души от областния щаб, 2 хил. куриерски, 3 хил. квартирни и 10 хил. непредвидени. За Пловдивски окръг – 9 хил. за щаба плюс куриерските и квартирните. За Стара Загора и Хасковско – пак така.“

„За организационни тройки се даваха по 1000 лв. на човек. Хасково имаше 4 тройки – 12 000 лв. Стара Загора – 4 тройки, пак 12 000 лв. Тези суми редовно ни се даваха и когато имаше извънредна работа, искахме допълнително пари.“[4]

[1] Протокол № 22 от 15 август 1925 г. на Московската конференция (Московското съвещание) на БКП по атентата в Софийската църква „Св. Неделя“, по Единния фронт между БКП и БЗНС и по македонския въпрос, 31 юли – 15 август 1925 г. Петър Абаджиев се завръща в България през 1945 г. като политически офицер от Червената армия. Повишен е в чин полковник и е назначен за зам.-командващ Въздушните войски на България. През април 1946 г. откритата му командирска кола се обръща близо до летище Враждебна и главата му е отрязана от предното стъкло.

[2] Марко Фридман (посмъртно) и наследниците му получават пенсии „за особени заслуги“. ДАА – ф. 1Б, оп. 6, а.е. 2968, протокол № 221 от 21 март 1972 г. от заседание на ПБ на ЦК на БКП с взети решения за увеличаване на някои пенсии за особени заслуги и др.

Писмени показания на Цола Драгойчева. - В: Пане Бичев. Надвечерието на атентата – Велики

четвъртък 1925 г. (Разкриване на нелегалните апарати на комунистите), Изд. „Анико“, 2006 г., с. 149 – 173.

[4] Със заповед от юни 1925 г. станалият по-късно известен суперполицай Гешев е назначен за агент четвърта категория в потерята за преследване на разбойници в „Обществена безопасност“ срещу 80 лева дневно възнаграждение, т.е. около 2000 лв. месечно.