Историята на един писател, изпаднал в творческа криза: „Семейство Мартен“ от Давид Фоенкинос (предложение за четене) Нова среща с деликатния творчески почерк на Давид Фоенкинос, автора на „Шарлот“, „Загадката Анри Пик“ и „Деликатност“
Нова среща с деликатния творчески почерк на Давид Фоенкинос, автора на „Шарлот“, „Загадката Анри Пик“ и „Деликатност“
Photo credit: Издателство „Колибри“
„Важността на всяка случайност е равна на нейната степен на невероятност.“ С това неопровержимо твърдение, заето от Милан Кундера, започва „Семейство Мартен“, или историята на един писател, изпаднал в творческа криза.
След като взема „мъдрото“ решение да пише за първия човек, срещнат на улицата, той попада на осемдесетгодишната Мадлен Трико, чийто живот ще опише, както и живота на семейството ѝ – семейство Мартен. Мадлен е имала любов с Ив, който обаче по мистериозни причини заминава за САЩ, а тя среща Рене, за когото се омъжва.
Двамата имат две дъщери: Валери и Стефани, които не се разбират. Стефани живее в чужбина, Валери е омъжена за Патрик, от когото има две деца – Жереми, апатичен тийнейджър, и потайната Лола. И двамата претърпяват развитие.
От някои намеци се разбира, че въпросният писател в криза е самият Фоенкинос, който залага на самолюбивото желание на хората да разказват живота си и описва житейската съдба на избраното – или измислено от него – семейство с много хумор и с немалко самоирония, успявайки да вдъхне на всекидневното и баналното живот и емоция.
За автора
Давид Фоенкинос е автор с разностранен талант, носител на десетки престижни отличия, а книгите му са преведени на повече от 40 езика. През 2014 г. „Колибри” издаде елегантния бестселър „Деликатност”, един от най-награждаваните и обичани романи на писателя, екранизиран с участието на Одри Тоту.
Същата година Фоенкинос спечели награда „Рьонодо” за биографичната творба „Шарлот”, посветена на художничката Шарлот Саломон, убита в Аушвиц на 26 години. На български са преведени и романите „Спомените”, „Нашите раздели”, „Загадката Анри Пик”, „Две сестри“.
Давид Фоенкинос - „Семейство Мартен“, откъс от книгата
„Важността на всяка случайност е равна на нейната степен на невероятност.“ - МИЛАН КУНДЕРА
1
Изпитвах трудност да пиша, въртях се в кръг. В продължение на години бях измислял многобройни истории, като рядко заимствах от действителността. Тогава работех върху роман за клубовете по творческо писане. Действието се развиваше по време на уикенд, посветен на думите. Но думите ми липсваха. Персонажите въобще не ме интересуваха, изпълваха ме единствено със скука. Мислех си, че която и да било истинска история ще е далеч по-интересна. Което и да било съществуване, само да не е измислено. Често, когато давах автографи, при мен идваха читатели и казваха: „Би трябвало да разкажете моя живот. Невероятен е!“. Сигурно е така. Можех да сляза на улицата, да спра първия срещнат, да го помоля да ми разкаже нещо за себе си и почти със сигурност това щеше да ме мотивира повече от някоя нова измислица. Така започнаха нещата. Наистина си казах: слизаш на улицата, спираш първия срещнат и той ще е сюжетът на твоята книга.
2
Долу под нас има туристическа агенция. Всеки ден минавам пред странния офис, потънал в сумрак. Една от служителките често излиза да пуши отпред и стои почти неподвижна, втренчена в телефона си. Понякога се питах за какво ли си мисли, твърдо вярвам, че непознатите също имат свой живот. И така, излязох от дома, казвайки си, че ако е там и пуши, тя ще бъде героинята на моя роман.
Но непознатата не бе там. За едно кръгче дим можех да ѝ стана биограф. Тогава на няколко метра видях възрастна жена, която прекосяваше улицата, като теглеше виолетова количка. Бях запленен. Жената още не го знаеше, но току-що бе навлязла в територията на литературата. Току-що се бе превърнала в основен сюжет на новата ми книга (ако приемеше предложението ми, разбира се). Бих могъл да изчакам да бъда вдъхновен или привлечен от някой друг, но не – трябваше да е първият срещнат. Нямаше никаква друга възможност. Надявах се, че тази организирана случайност щеше да ме отведе до една вълнуваща история или до една от онези съдби, които позволяват да се разберат някои съществени предизвикателства на живота. Всъщност очаквах всичко от тази жена.
3
Приближих, като се извиних за безпокойството. Бях се изразил с лицемерната любезност на някой, който иска да ви продаде нещо. Забави крачка, очевидно изненадана, че е заговорена по този начин. Обясних, че живея в квартала и че съм писател. Когато спираш някой, който си върви, трябва да минеш към същественото. Обикновено се твърди, че възрастните хора са недоверчиви, но тя веднага ми се усмихна широко. Почувствах се достатъчно уверен, за да ѝ изложа замисъла си:
– Вижте… Бих искал да напиша книга за вас.
– Моля?
– Наистина може би изглежда малко странно… Но това е нещо като предизвикателство за мен. Живея ето тук – казах, сочейки сградата. – Ще ви спестя подробностите, но реших, че искам да пиша за първия срещнат.
– Не разбирам.
– Може ли да пием едно кафе сега, за да ви разясня ситуацията?
– Сега ли?
– Да.
– Не мога. Трябва да се прибирам. Имам неща за фризера.
– О, да, разбирам – отговорих, питайки се дали тези първи реплики не приемаха абсолютно патетичен обрат.
Бях усетил превъзбудата от моята интуиция, но ето че вече пишех за необходимостта да не се замразяват повторно размразени продукти. Няколко години след като бях получил наградата „Рьонодо“, усещах как страхът от провала полазваше по гърба ми. Предложих да я изчакам в кафето в края на улицата, но тя предпочете да я придружа. С поканата да я последвам ми гласуваше още по-голямо доверие. На нейно място никога нямаше толкова лесно да пусна някакъв писател у дома. Особено лишен от вдъхновение писател.
4
След няколко минути седях съвсем сам в нейния хол. Тя шеташе в кухнята. Напълно неочаквано ме прониза болезнено чувство. Двете ми баби бяха починали преди много години; от толкова време не се бях озовавал сред декора на старостта. Имаше много общи неща: мушамата, шумният стенен часовник, позлатените рамки около образите на внуците. Със свито сърце си припомних моите посещения. Не си казвахме нищо съществено, но обичах нашите разговори.
Моята героиня се върна с поднос, на който имаше чаша и дребни сладки. Не ѝ бе хрумнало да сложи и нещо за себе си. Разказах ѝ накратко за моята кариера, за да я успокоя, но тя не изглеждаше разтревожена. Дори не ѝ бе минало през ум, че бих могъл да съм опасен, мошеник или манипулатор. По-късно я бях попитал на какво се е дължало това прекомерно доверие. „Приличате на писател“ – бе отговорила, оставяйки ме леко объркан. Според мен повечето писатели изглеждат похотливи или потиснати. Понякога и двете. Значи за тази жена аз приличах на професията си.
Бях нетърпелив да открия новия си сюжет за роман. Коя беше тя? Преди всичко трябваше да узная фамилията ѝ:
– Трико – каза ми тя.
– Трико като трико?
– Да, точно така.
– А името?
– Мадлен.
И така, бях в присъствието на Мадлен Трико. Името ме остави известно време смаян. Никога не бих могъл да го измисля. Понякога съм прекарвал цели седмици в търсене на фамилия или име за някой персонаж, твърдо убеден във влиянието на звучността върху нечия съдба. Това дори ми помагаше да разбера определени характери. Една Натали не можеше да се държи като една Сабин. За всяко название преценявах всички за и против. И ето че без никакви колебания се бях оказал с Мадлен Трико. Това е предимството на действителността – човек печели време.
За сметка на това има едно голямо неудобство – липсата на алтернатива. Вече бях написал роман за една баба и проблемите на старостта. Отново ли щях да се занимавам с тази тема? Не ме въодушевяваше особено, но трябваше да приема всички последствия от замисъла си. Каква полза, ако тръгнех да заобикалям действителността? След размисъл стигнах до извода, че съвсем неслучайно бях срещнал Мадлен: писателите имат връзка със своя предпочитан сюжет, близка до доживотната присъда.
Коментирай »