От зараждането на писмеността през възникването на идеята библиотеките да съберат цялото познание, започвайки с Александрийската, възходите и паденията на книгата, до интересни паралели между интернет и Вавилонската библиотека на Борхес, Ирене Вайехо поднася ерудирана и интригуваща смесица от история, митология, неизвестни и любопитни факти и аналогии с днешния ден, за да увлече читателя в едно невероятно литературно приключение, озаглавено „Безкраят в стрък тръстика. Смайващо четиво, което доставя духовна наслада, обогатява и внушава преклонение пред най-доброто изобретение на човешкия ум. Преводът на български език е дело на Десислава Антова и Захари Омайников. Художник на корицата е Люба Халева.

„Kнигата е била наш многовековен съюзник в една война, неотразена в учебниците по история. Това е битката за съхраняването на най­ценните ни творения: думите, които са не повече от едно издихание; фикциите, които измисляме, за да дадем смисъл на хаоса и да оцелеем в него; истинските, неверните и винаги временните знания, които изчопляме от твърдата скала на нашата неосведоменост. Това е и причината, поради която реших да се потопя в това изследване. В началото имаше въпроси, рояци от въпроси: кога са се появили книгите? Каква е тайната история на усилията за размножаването или унищожаването им? Какво се е изгубило по пътя и какво е спасено? Защо някои от тях са се превърнали в класика? Какви щети са им нанесли зъбите на времето, ноктите на огъня, отровата на водата? Кои книги са изгаряни с гняв и кои са преписвани най­ревностно? Едни и същи ли са те? Този разказ е опит да се продължи авантюрата на онези ловци на книги. Би ми се искало, по някакъв начин, да стана тяхната невероятна спътница в изнамирането на изгубени ръкописи, неизвестни истории и гласове…“

За автора

Родена в Сарагоса през 1979 г., Ирене Вайехо е филолог, историк и писател. Завършва класическа филология в университетите в Сарагоса и Флоренция, има докторска титла. Първоначално интересите ѝ са съсредоточени върху изследването на класическата римска литература. Автор е на 2 романа, 2 сборника със статии, публикувани във вестниците „Ел Хералдо де Арагон“ и „Ел Паис“, и 2 детски книжки. През 2019 г. истинска сензация в цял свят предизвиква „Безкраят в стрък тръстика“, едно от най-награждаваните испански издания през последните години. Сред престижните отличия са „Критично око“ (2019), испанската Национална литературна награда за есеистика през 2020 г. (Вайехо е петата жена, удостоена с този приз от учредяването му през 1975 г.), наградата на правителството на Автономната област Арагон (2021), Наградата на испанските издатели „Антонио де Санча“ (2022). Авторските права са продадени в над 30 страни.

Откъс от „Безкраят в стрък тръстика“ от Ирене Вайехо

Из ПРОЛОГ

Тайнствени конни дружини кръстосват из пътищата на Гърция. Селяните ги наблюдават недоверчиво от нивите или от вратите на колибите си. Опитът ги е научил, че странстват само опасните хора: войници, наемници и роботърговци. Смръщват чела и ръмжат, докато ги видят отново да се изгубят зад хоризонта. Не обичат въоръжени чуждоземци.

Конниците препускат, без дори да поглеждат селяните. Те с месеци са изкачвали планини, минавали са през клисури, преброждали са долини, прегазвали са речни бродове, плавали са от остров на остров. Мускулите и издръжливостта им са укрепнали, откакто им e възложена странната мисия. За изпълнението ѝ трябва да се осмелят да преминат през земи, пълни с насилие, в свят на почти непрестанна война. Те са ловци, преследващи необикновен дивеч. Дивеч безшумен, хитър, неоставящ никаква следа.

Ако тези плашещи емисари седнеха в някоя пристанищна кръчма да пият вино, да ядат печен октопод, да разговарят и да се напият с непознати (но от предпазливост никога не го правят), биха могли да разкажат забележителни истории за пътешествия. Как са навлизали в земи с върлуваща из тях чума. Прекосявали са райони, опустошени от пожарища, виждали са горещите пепелища на разрушението и жестокостта на бунтовници и наемни войници. Понеже все още за обширни райони няма карти, те са се губили и с дни са вървели без посока под палещото слънце или сред развилнели се бури. Принудени са били да пият отвратителна вода, причиняваща страшно разстройство. При дъжд колите и мулетата им все затъват в локвите; те с викове и ругатни ги теглят, докато паднат на колене и целунат калта. Когато нощта ги изненада далеч от подслон, само плащът им ги пази от скорпионите. Познали са влудяващото изтезание на въшките и постоянния страх от разбойници, каквито изобилстват по пътищата. Често, докато препускат през безкрайни пущинаци, кръвта им се смразява при мисълта за шайка разбойници, които ги причакват, притаили дъх зад някой завой на пътя, за да връхлетят връз тях, да ги избият хладнокръвно, да ги ограбят и да зарежат още топлите им трупове сред храсталака.

Страхът им е разбираем. Царят на Египет им е поверил големи суми пари, преди да ги прати да изпълнят повелите му на другия бряг на морето. По онова време, само няколко десетилетия след смъртта на Александър, да пътуваш с голямо богатство било много рисковано, граничело е със самоубийство. Но макар кинжалите на разбойниците, заразните болести и корабокрушенията да заплашват с провал една толкова скъпа мисия, царят не спира да разпраща във всички посоки агентите си от страната на Нил, през граници и огромни простори. Желае страстно, с нетърпение и болезнена жажда да се сдобие с плячката, която тайнствените му ловци издирват за него, изправяйки се пред неведоми опасности.

Селяните, седнали да шпионират от праговете на колибите си, наемниците и разбойниците, щяха да ококорят ей такива очи и да зяпнат недоверчиво, ако знаеха какво са преследвали чуждоземните конници.

Книги. Издирвали са книги.

Това е била най-добре пазената тайна на египетския двор. Повелителят на Двете земи, един от най-могъщите мъже по онова време, би дал живота (на други, разбира се, нали е винаги така при царете), за да се сдобие с всички книги на света за Голямата си александрийска библиотека. Преследвал мечтата за една абсолютна и съвършена библиотека, за колекция, в която да събере всички творби на всички автори от началото на времената.

Винаги ме изпълва с боязън написването на първите редове, прекрачването на прага на една нова книга. След като съм обходила всички библиотеки, след като трескаво съм изпълнила бележниците си от край до край с всякакви бележки, след като вече не ми идва наум дори един разумен, дори глупав претекст, за да продължа да протакам, аз се забавям с още няколко дни, през които установявам какво ме плаши. Просто се чувствам неспособна да започна. Всичко би трябвало да си е там – тонът, чувството за хумор, поезията, ритъмът, обещанията. Би трябвало все още ненаписаните глави вече да загатват за себе си, да напират да покълнат в разсадника на думите, избрани за началото. Но как се прави това? Умът ми е обзет от съмнения. С всяка нова книга се връщам в изходната точка с разтуптяно сърце, както при всеки прощъпалник. Да пишеш, означава да се опиташ да откриеш какво бихме написали, ако бяхме в процес на писане, така го изразява Маргьорит Дюрас, като преминава от неопределеността на глаголната форма през условността на предполагаемото действие към несигурността на резултата на субжонктива, сякаш е усещала как земята се пропуква под краката ѝ.

Всъщност писането не е много по-различно от всички онези неща, които започваме да правим, преди да се научим: да говорим друг език, да шофираме, да бъдем майки. Да живеем.

След цялата агония на съмнението, след като ми се свършиха отлаганията и увъртанията, една топла юлска привечер се озовах пред самотния бял лист. Реших да започна текста си с образа на неколцина загадъчни ловци, впуснали се по дирите на дивеч. Отъждествявам се с тях, харесва ми тяхното търпение, стоицизмът им, загубеното им време, бавността и адреналинът на издирването. С години съм работила като изследовател, изследвала съм извори, събирала съм сведения и съм се опитвала да проуча историческия материал. Но в решаващия момент истинската и документирана история, която разкривам, ми се струва тъй удивителна, че завладява сънищата ми и придобива формата на разказ. Изкушавам се да вляза под кожата на тези търсачи на книги по друмите на една древна и разтърсвана от конфликти Европа. Ами ако започна да разказвам за тяхното странстване? Би могло да се получи, но как да направя така, че скелетът на историческите сведения да не се изгуби под мускулите и кръвта на въображението?

Мисля, че отправната точка е толкова фантастична, колкото някое пътешествие в търсене на мините на цар Соломон или на изгубения Кивот; обаче документите свидетелстват, че това наистина се е въртяло в мегаломанските умове на египетските царе. Може би тогава, в III в. пр. Хр., за пръв и последен път се е появила възможността да се сбъдне мечтата да се съберат всички книги на света, без изключение, в една всеобхватна библиотека. Днес това ни прилича на сюжета на очарователен абстрактен разказ на Борхес – или може би на необятната му еротична фантазия.

Във времето на величавия александрийски проект не е имало нищо, което да наподобява международна­та търговия с книги. Те можели да се купят в градове с дълъг културен живот, но не и в младата Александрия. Текстовете разказват, че царете използвали огромните предимства на абсолютната си власт, за да обогатяват колекцията си. Което не можели да купят, го конфискували. Ако се налагало да прерязват гърла или да съсипват реколти, за да се сдобият с желана книга, давали заповед това да бъде сторено с думите, че величието на страната им е по-важно от някакви си дребни скрупули.

Измамата, разбира се, била част от репертоара, който били готови да приложат, за да постигнат целите си. Птолемей III силно желаел да се сдобие с официалните версии на творбите на Есхил, Софокъл и Еврипид, пазени в атинския архив още от техните премиери на театралните празници. Емисарите на царя поискали да им дадат назаем ценните свитъци, за да поръчат копия на педантичните си преписвачи. Атинските власти изискали астрономическата гаранция от петнайсет таланта сребро, което се равнява на милиони днешни долари. Египтяните платили, благодарили с церемониални поклони, дали тържествени клетви да върнат заетото преди да изминат – да речем – дванайсет луни, заплашили сами себе си с ужасни проклятия, ако книгите не се върнели в отлично състояние, след което, разбира се, си ги присвоили, без да ги е грижа за депозита. Атинските управници се принудили да преглътнат издевателството. Гордата столица от времената на Перикъл се била превърнала в провинциален град на държавица, неспособна да съперничи на могъщия Египет, който владеел търговията със зърно – нефтът на епохата.

Александрия била главното пристанище на страната и нейният нов жизнен център. Открай време икономическа сила от подобна величина може преспокойно да престъпва границите на позволеното. Всички кораби, независимо откъде идвали, които пускали котва в столицата с Библиотеката, бивали незабавно претърсвани. Митническите служители реквизирали всеки намерен на борда ръкопис, давали го да се препише на нови папируси, връщали копията и задържали оригиналите. Тези книги, взети на абордаж, щели да се озоват на лавиците на Библиотеката с кратка бележка за произхода им („от трюма на кораба“).

Когато си се изкачил на върха на света, за теб няма прекомерни услуги. Говорело се, че Птолемей II пращал вестители до владетелите и управниците на всяка страна по земята. В запечатано писмо се обръщал към тях с молба да си направят труда да изпратят за колекцията му просто всичко от тяхното царство: творби на поети и прозаици, на оратори и философи, на лекари и гадатели, на историци и на всички останали.

И още – което беше и моята входна врата към тази история, – царете пращали по опасните пътища и морета на познатия свят агенти с пълни кесии и със заповед да купят възможно най-голям брой книги и също да намерят там, където се пазели, най-старите екземпляри от творбите. Този апетит за книги и големите пари, които нерядко се плащали за тях, привлекли разни мошеници и фалшификатори. Предлагали свитъци с фалшиви, уж ценни текстове, състарявали папируса, обединявали няколко творби в една, за да увеличат обема, и измисляли какви ли не ловки номера. Учени мъже с чувство за хумор се развличали, като съчинявали претенциозни творби, скалъпвали изглеждащи достоверно измами, замислени да изкушат алчността на Птолемеите. Заглавията били забавни – в днешно време лесно биха могли да се изтъргуват, например: „Премълчаното от Тукидид“. Нека заместим Тукидид с Кафка или Джойс и да си представим интереса, който е събуждал фалшификаторът при появата си в Библи­отеката с лъжливите мемоари или със срамните тайни на писателя под мишница.

Въпреки предпазливите съмнения за измама, изкупвачите на Библиотеката се боели да не пропуснат някоя книга, която можело да е ценна, и да рискуват да си навлекат царския гняв. Често-често повелителят се ровел из свитъците от колекцията си със същата гордост, с която извършвал преглед на военните паради. Питал Деметрий Фалерски, отговарящ за реда в Библиотеката, колко книги вече са събрани. И Деметрий го осведомявал за техния брой: „Вече имаме над двайсет пъти по десет хиляди, о, Царю, а аз съм се заел в кратък срок да допълня липсващото до петстотин хиляди“. Развихрилият се глад за книги в Александрия взел да избива в страстна, усилваща се лудост…