С майсторството на ненадминат хроникьор, боравещ охотно и с драматизма, и със сарказма, Пиер Льометр завършва една фреска, достойна за огромния му талант. Въпреки изминалите десетилетия от описваните събития тази фреска изглежда поразително актуална.

Действието започва през април 1940 година. Луиз, вече на трийсет години (читателят си я спомня като момиченце от „Ще се видим там горе“), тича гола по булевард „Монпарнас“, след като е станала свидетел на покъртителна сцена. За да разбере значението ѝ, тя ще трябва да се потопи в историята на обхванатата от паника Франция. Доктор Тирион със своята трагична съдба, добрият приятел г-н Жюл, чувствителният и дълбоко почтен Габриел, готовият на всичко за любимата си Алис Фернан, многоликият и толкова чаровен манипулатор Дезире ни представят лицето на една драматична епоха, тази от Втората световна война, с официалната пропаганда, изпълнена с фалшиви новини, с хилядите бежанци, потеглили дори без да знаят накъде, само и само да са далече от агресора – все неща, които доскоро са ни изглеждали безвъзвратно отминали. 

За автора

Пиер Льометр (р. 1951 г.) е дипломиран психолог, пише от 2006 г. и е автор на дузина трилъри, два от които издадени от ИК „Колибри“ – „Алекс“ и „Булчинска рокля“. Дотук разполага с поне 5 награди, а 4 от романите му са филмирани. Голямото признание идва с романа „Ще се видим там горе“ (2013) – блестящ, наситен с напрежение и обрати разказ за Голямата война, удостоен с наградата „Гонкур“, плюс още осем награди, като филмовата адаптация му донася девет номинации и пет награди „Сезар“. Пет години по-късно следва продължение – „Цветовете на пожара“. Това е вторият от десетина романи, които писателят нарича свой „балзаковски пъзел“ и които обхващат интервала 1920–2020. „Огледалото на нашите злочестини“ е последната книга от трилогията на Льометр за периода между двете войни.

Пиер Льометр – „Огледалото на нашите злочестини“

1

Отдавна се бяха уморили да мислят, че войната ще започне скоро. Най-вече г-н Жюл. Повече от шест месеца бяха изминали от обявяването на всеобщата мобилизация и шефът на „Малката бохема“, напълно обезсърчен, бе престанал да вярва в нея. Докато беше на работа, Луиз дори го бе чувала да твърди, че в действителност „никой никога не е вярвал в тази война“. Според него конфликтът не беше нищо друго освен огромен дипломатически пазарлък от европейски мащаб с бомбастични патриотични речи и гръмогласни изявления, гигантска шахматна партия, в която всеобщата мобилизация беше само допълнителен ефектен ход. Имаше, разбира се, някой и друг загинал тук и там – „Несъмнено са повече, отколкото ни казват!“ – онази суматоха в Сар през септември, отнела живота на два-триста мъже, но в края на краищата „на това не му се вика война!“, казваше той, подал глава от вратата на кухнята. Газовите маски, получени през есента и забравени в един ъгъл на бюфета, се бяха превърнали в обекти на присмех за карикатуристите. Хората слизаха в скривалищата с примирение, сякаш за да се подчинят на някакъв доста безсмислен ритуал – обявяваха се тревоги без самолети, водеше се война без боеве и без изгледи за скорошен край. Единствено сигурен беше врагът, вечният, този, с който си обещаваха взаимно да си видят сметката за трети път през последния половин век, но който също не изглеждаше разположен да се хвърли самоотвержено в битката. Дотолкова, че през пролетта генералният щаб бе разрешил на войниците на фронтовата линия… (тук г-н Жюл прехвърляше парцала в другата си ръка и насочваше показалец към небето, за да подчертае безмерната идиотщина на идеята)… да отглеждат зеленчуци! „Ама това вече…“, въздишаше той.

Затова началото на боевете, макар да бе поставено в Севера на Европа, твърде далеч, ако питаш него, определено му повдигна духа. Взе да обяснява на който желаеше да го слуша, че „с кютека, който Съюзниците се готвят да дръпнат на Хитлер в Нарвик, всичко това няма да трае дълго“, и тъй като смяташе въпроса за приключен, можеше отново да се съсредоточи върху любимите си причини за недоволство: инфлацията, цензурираните всекидневници, дните без аперитив, връзкарите от гражданската мобилизация, авторитаризма на кварталните началници (и особено на онзи дъртак от Фробервил), комендантския час, цената на въглищата, нищо не убягваше на критиките му, освен стратегията на генерал Гамлен, която смяташе за безупречна.
– Ако дойдат, ще е през Белгия, знае се със сигурност.

И отсега ви казвам, че там има кой да ги посрещне!

Луиз, която носеше салата от праз със сос винегрет и чиния със задушено овнешко по марсилски, забеляза гримасата на съмнение, която направи един клиент, преди да измърмори:

– Знае се то…

– Добре де! – извика г-н Жюл. – Откъде искаш да дойдат?

Събра с една ръка поставките с твърдо сварени яйца и продължи:

– Ето ти ги Ардените, непреодолими!

С влажния си парцал описа във въздуха голяма кръгова дъга.

– А ето я и линията Мажино, непреодолима! Така че откъде искаш да дойдат? Само Белгия остава!

Като завърши демонстрацията си, той се оттегли към кухнята, мърморейки недоволно:
– Не трябва да си генерал, за да разбереш това, мамицата му…

Луиз не изслуша продължението на разговора, защото нейният проблем не бяха стратегическите жестикулации на г-н Жюл, а докторът.

Така го наричаха, викаха му „доктора“ вече двайсет години, откакто сядаше всяка събота на същата маса до витрината. Никога не бе разменил с Луиз повече от няколко думи, винаги много учтиви, добър ден, довиждане.

Пристигаше към обяд, настаняваше се с вестника в ръка.

Макар никога да не избираше друго освен десерта на деня, Луиз смяташе за въпрос на чест да приеме поръчката му, която той обявяваше с равен и мек глас, „Плодова пита, да, би било чудесно“.

Прочиташе новините, поглеждаше към улицата, похапваше си, изпразваше каничката си с вино и към четиринайсет часа, когато Луиз отчиташе касата, ставаше, сгъваше своя „Пари Соар“, който оставяше в края на масата, слагаше бакшиша си в чинийката, поздравяваше и напускаше ресторанта. Дори през последния септември, когато в кафе-ресторанта настъпи голямо вълнение заради всеобщата мобилизация (този ден г-н Жюл беше в отлична форма, човек направо изпитваше желание да му повери ръководството на генералния щаб), докторът не промени ритуала си и на йота.

И изведнъж, четири седмици по-късно, когато Луиз му носеше крем брюле с анасон, той ѝ се усмихна, наведе се към нея и ѝ отправи молбата си. Да ѝ беше предложил „да си поиграе с неговата сабя дамаскиня“, Луиз щеше да остави чинията, да го зашлеви и спокойно да си продължи работата, а г-н Жюл щеше да изгуби най-стария си клиент. Но не беше това. Сексуално беше, да, разбира се, но… Как да се изразим…

– Да ви видя гола – бе казал той спокойно. – Само веднъж. Само да ви погледам, нищо друго.

Сащисаната Луиз не знаеше какво да отговори. Изчерви се, сякаш тя бе сгафила, отвори уста, но от нея не излезе нищо. Докторът вече отново се бе зачел във вестника си и Луиз се запита дали не беше сънувала.

През цялата смяна бе мислила само за това странно предложение, преминавайки от недоумението към яда, но смътно усещайки, че вече беше малко късно, че трябваше незабавно да се изправи пред масата с ръце на кръста, да повиши тон, да призове клиентите за свидетели, да го засрами… Обземаше я все по-голям гняв, който се отприщи, когато изпусна една чиния и тя се разби на плочите.

Спусна се към залата.

Докторът си беше тръгнал.

Вестникът му лежеше сгънат в края на масата.

Тя го грабна и яростно го натика в кофата за боклук.

– Ха, Луиз, какво те прихваща? – шокирано попита г-н Жюл, който смяташе „Пари Соар“ на доктора и забравените чадъри за военни трофеи.

Ексхумира вестника и го оглади с ръка, хвърляйки на Луиз недоумяващ поглед.

Луиз започна да работи още като девойче в кафе-ресторанта „Малката бохема“, на който г-н Жюл беше и собственик, и готвач. Беше як мъж с бавни жестове, голям нос, цяла джунгла от косми в ушите, полегата брадичка и прошарен хусарски мустак. Ходеше винаги с карирани пантофи с неизвестна възраст и кръгла черна барета, която покриваше темето му. Никой не можеше да се похвали, че го е виждал гологлав. Готвеше за трийсетина души. „Парижка кухня!“, обявяваше с вдигнат показалец, много държеше на това. И едно-единствено основно ястие „като вкъщи, който иска да избира, да иде отсреща“. Дейността му бе обвита с ореола на известна мистерия. Никой не разбираше как този тежък и бавен човек, който като че ли можеше да се види непрекъснато зад плота на бара, успява да приготви толкова ястия с такова качество. Ресторантът никога не оставаше без клиенти, би могъл да работи и вечер, и в неделя и дори да се разшири, което г-н Жюл отказваше да направи. „Отвориш ли много широко вратата, никога не знаеш кой може да влезе“, казваше и добавяше: „Знам нещо по въпроса…“, загадъчна фраза, която оставаше увиснала във въздуха като пророчество.

Коментирай »