„Неразделните“ на Симон дьо Бовоар – история за борбата за правото на избор и равенство (предложение за четене)

Това е и борба срещу вкореняваните от детството сексистки предразсъдъци

„Неразделните“ на Симон дьо Бовоар – история за борбата за правото на избор и равенство (предложение за четене)

Photo credit: ИК „Колибри“

За първи път на български език излезе автобиографичният роман „Неразделните“ от Симон дьо Бовоар. В известен смисъл тази творба е ключ към цялостното творчество на  голямата френска писателка. И никак не е чудно, че с публикуването си през 2020 г. веднага се превръща в световно литературно събитие, разказват от издателство „Колибри“.

„Неразделните“ е в превод на Красимир Петров, струва 20 лв., дълга е 152 стр., а художник на корицата е Стефан Касъров. Книгата чака своята среща с читателя близо седемдесет години и вижда бял свят благодарение на приемната дъщеря на писателката - Силви Льо Бон дьо Бовоар. Авторката го смята за прекалено личен, за да бъде публикуван приживе. Това е романизираната история на пламенното приятелство между Силви (Симон) и Андре (Заза) и на борбата им за правото на избор в живота и любовта в задушаващата атмосфера на общество, закостеняло в отживели времето си правила и условности. Това е борба срещу консервативните социални ценности, борба за равенство между половете и срещу вкореняваните от детството сексистки предразсъдъци.

Симон дьо Бовоар (1908-1986) е автор на осем романа и сборници с разкази, както и на седем философски и политически есета. Пет от романите ѝ са издадени от ИК „Колибри“, сред които неоспоримият ѝ шедьовър „Мандарините”, получил награда „Гонкур” за 1954 г., както и капиталният ѝ философски труд „Вторият пол“, поставил основите на европейския феминизъм. Бовоар завършва философия в Сорбоната заедно с Жан-Пол Сартр, с когото впоследствие заживява в свободен съюз. В ранната си младост бъдещата писателка поддържа романтична връзка с приятелката си Елизабет Лакоен (Заза), трагично завършила със смъртта на Елизабет, поразена от вирусен енцефалит. Тази своя връзка Симон дьо Бовоар описва именно в краткия си автобиографичен роман „Неразделните“. 

Photo credit: ИК „Колибри“

Симон дьо Бовоар - „Неразделните“ – откъс

На Заза

Защо тази вечер имам сълзи в очите, дали защото вие сте мъртва, или защото аз съм жива? Би трябвало да ви посветя тази история, но зная, че вече ви няма никъде, а това, че сега разговарям с вас, е литературна условност. Впрочем историята не е точно вашата, а само вдъхновена от вас и мен. Вие не бяхте Андре, а аз не съм тази Силви, която говори от мое име.

Из ПЪРВА ГЛАВА

На девет години бях много послушно момиченце; невинаги съм била такава; през ранното ми детство тиранията на възрастните ме докарваше до яростно изстъпление и затова една от моите лели заяви съвсем сериозно: „В Силви се е вселил дяволът“. Войната и религията успяха да ме вкарат в правия път. Аз незабавно се проявих като образцова патриотка и стъпках целулоидната кукла бебе „made in Germany“, която бездруго не харесвах. Обясниха ми, че от доброто ми поведение и от благочестието ми зависи дали Бог ще спаси Франция, така че нямаше къде да се дяна. Заедно с други момиченца крачех из църквата „Сакре Кьор“, пеейки и веейки хоругви. Често се молех и това започна да ми харесва. Абат Доминик, капелан към колежа „Аделаид“, насърчи моето усърдие. В тюлена рокличка и шапчица от ирландска дантела приех моето първо причастие: от този ден нататък започнах да служа за пример на по-малките ми сестри. Издействах от небето баща ми да получи назначение в Министерството на войната заради сърдечна недостатъчност.

През онази сутрин обаче бях в плен на необикновена възбуда: нямах търпение час по-скоро да се озова в Колежа с тържествените като църковна служба уроци, сред смълчаните коридори и под благите усмивки на госпожиците; те носеха дълги поли и високи корсажи, а откакто едно крило на сградата бе превърнато в болница, често се обличаха като милосърдни сестри; под белите воали с червено на тях приличаха на светици и аз много се вълнувах, когато ме притискаха към гърдите си. Набързо излапвах супата и парчето сив хляб, които бяха заменили шоколада и кифлите отпреди войната, и с нетърпения чаках мама да облече сестрите ми. Трите носехме еднакви сиво-сини палтенца, ушити от истинско офицерско сукно и скроени като шинели.

„Погледнете, имат дори коланче отзад!“ – казваше мама на своите възхитени или учудени приятелки. На излизане от блока мама хвана за ръка малките. Минахме сърдити покрай кафене „Ротонда“, неотдавна открито с много шум точно под нашите прозорци, което, по думите на баща ми, било гнездо на пораженци; тази дума ме озадачи. „Това са хора, които вярват, че Франция ще претърпи поражение – обясни ми тате. – Би трябвало да ги разстрелят до един.“ Не разбирах. Човек не вярва нарочно в онова, в което вярва: може ли да бъде наказан само защото през главата му минават някакви мисли? Шпионите, които даваха на децата отровни бонбони или бодяха в метрото френските жени с отровни игли, естествено, заслужаваха смърт; що се отнася до пораженците обаче, оставах в недоумение. През ум не ми минаваше да питам мама: тя винаги повтаряше думите на тате.

Сестричките ми не можеха да вървят бързо; желязната ограда на Люксембургската градина ми се стори безкрайна. Най-сетне влязох в колежа, изкачих стълбището, размахвайки весело чантата, пълна с нови учебници; долових леката миризма на болница, примесена с миризмата на паркетин, която се носеше из коридорите с наскоро излъскан под; възпитателките ме посрещнаха с целувка. В съблекалнята заварих моите миналогодишни съученички; не бях особено близка с нито една от тях, но ми харесваше, когато заедно вдигахме шум. Поспрях се в просторния хол пред стъклените витрини със стари мъртви експонати, които тук умираха за втори път: препарираните птици се скубеха, изсушените растения се разпадаха, раковините потъмняваха. Проехтя звънецът и влязох в стая „Сент Маргьорит“; тук всички класни стаи си приличаха. Ученичките сядаха около овална маса, покрита с черен молескин, а челното място заемаше учителката; нашите майки се настаняваха отзад, за да ни следят, докато плетат вълнени шапки за фронта. Отправих се към моята табуретка и видях, че в съседство седи непознато момиченце: брюнетка с хлътнали бузи, която ми се стори по-малка от мен; имаше тъмни блестящи очи, които ме гледаха внимателно. – Вие ли сте най-добрата ученичка?

– Аз съм Силви Льопаж – отвърнах.

– Вие как се казвате?

– Андре Галар. На девет години съм, изглеждам по-малка, защото се запалих и не можах да порасна. Наложи се да прекъсна училище за една година, но мама иска да настигна връстничките си. Ще ми услужите ли с миналогодишните тетрадки?

– Да – съгласих се аз.

Увереният вид и бързият, безупречен говор на Андре ме смутиха. Тя се взираше недоверчиво в мен.

– Моята съседка – тя кимна към Лизет – ми каза, че вие сте най-добрата ученичка. Истина ли е?

– Често излизам първа – проявих скромност аз.

На свой ред разглеждах Андре: правите ѝ черни коси се спускаха от двете страни на лицето, а на брадичката имаше мастилено петно. Не всеки ден можеш да попаднеш на момиче, което се е запалило, и ми се щеше да ѝ задам куп въпроси, но госпожица Дюбоа вече влизаше в клас и дългата ѝ рокля метеше пода; беше чевръста мустаката жена, която много уважавах. Тя седна и започна да вика имената ни; стигна до Андре и вдигна глава.

– Как си, моето момиче, нали не се притесняваш твърде?

– Аз не съм притеснителна, госпожице – отвърна спокойно Андре, сетне добави любезно: – Пък и вие не внушавате притеснение.

Госпожица Дюбоа се поколеба за момент, сетне се усмихна под мустак и продължи по списъка.

Краят на часовете следваше неизменен ритуал: госпожицата заставаше на вратата, ръкуваше се с всяка от майките и целуваше по челото всяко дете. Тя сложи ръка на рамото на Андре и запита:

– Никога ли преди не сте ходили на училище?

– Не, досега се занимавах у дома, но вече пораснах.

– Надявам се да вървите по стъпките на по-голямата ви сестра – каза госпожицата.

– О! Ние сме съвсем различни – отвърна Андре. – Малу прилича на тате, обожава математиката, а аз харесвам повече литературата.

Лизет ме побутна с лакът; не би могло да се твърди, че Андре проявява безочливост, но все пак така не биваше да се говори на учител.

– Знаете ли къде е стаята за приходящите ученици? Ако не дойдат да ви вземат веднага, ще трябва да изчакате там – обясни госпожицата.

– За мен няма да идват, ще се прибирам сама – отвърна Андре и побърза да добави:  – Мама е предупредила.

– Сама ли? – вдигна рамене госпожица Дюбоа. – Е, след като майка ви е предупредила…

Беше мой ред да ме целуне по челото, след което тръгнах с Андре към съблекалнята; тя си облече палтото: не толкова оригинално като моето, но много красиво, от червен ратин с позлатени копчета; тя не беше улично момиче, как така ѝ позволяваха да излиза сама? Нима майка ѝ не знаеше за отровните бонбони и игли?

– Къде живеете, Андре, моето момиче? – запита я мама, докато слизахме по стълбите с малките ми сестри.

– На улица „Грьонел“.

– Чудесно! В такъв случай ще ви придружим до булевард „Сен Жермен“.  – На път ни е. – Ще ми бъде приятно – отвърна Андре, – но не се притеснявайте заради мен.

Тя погледна мама и каза със сериозен тон:

– Разбирате ли, госпожо, ние сме седем братя и сестри; мама казва, че трябва да се научим да бъдем самостоятелни.

Мама кимна, но явно не одобряваше.

Щом се озовахме на улицата, веднага запитах Андре:

– Как се запалихте?

– Пекох картофи на огъня; роклята ми пламна и дясното ми бедро изгоря до костта.

Андре махна нервно, очевидно не ѝ беше приятно да се връща към тази минала история.

– Кога ще мога да получа вашите тетрадки? Трябва да разбера какво сте изучавали миналата година. Кажете ми къде живеете и аз ще намина още днес следобед. Или утре.

Погледнах въпросително мама; в Люксембургската градина не ми разрешаваха да играя с непознати момичета.

– Тази седмица няма да стане – отвърна смутено мама. – Нека отложим за събота.

– Добре, ще изчакам до събота – съгласи се Андре.

Проследих я с поглед, докато прекосяваше булеварда с червеното си палто от ратин; наистина беше дребничка, но крачеше уверено като възрастна.

– Чичо ти Жак има познати с фамилия Галар, роднини на Лавернови, братовчедите на семейство Бланшар – каза замислено мама. – Интересно дали са същите Галарови. Все пак ми се струва, че порядъчни хора не биха оставили деветгодишно момиченце да скита само по улиците.

Коментирай »
Препоръчваме още
Учени установиха връзка между прекаления прием на витамин В3 и сърдечните болести Учени установиха връзка между прекаления прием на витамин В3 и сърдечните болести
Предложение за четене: "Характери" на Жан дьо Лабрюйер - последната значима творба на френския ХVІІ век Предложение за четене: "Характери" на Жан дьо Лабрюйер - последната значима творба на френския ХVІІ век
Шест причини да си все още необвързана Шест причини да си все още необвързана
„Даяна. В търсене на любовта“ представя последните години от живота на принцесата (предложение за четене) „Даяна. В търсене на любовта“ представя последните години от живота на принцесата (предложение за четене)
В САЩ одобриха противозачатъчно хапче без рецепта В САЩ одобриха противозачатъчно хапче без рецепта
20 фрази, които омаловажават чувствата, и как да реагираме с емоционална стабилност 20 фрази, които омаловажават чувствата, и как да реагираме с емоционална стабилност
Предложение за четене: „Време и стил. Контури на историята на модата през XX век“ Предложение за четене: „Време и стил. Контури на историята на модата през XX век“
Катерица търси скришно място за вечерята си (ВИДЕО) Катерица търси скришно място за вечерята си (ВИДЕО)
Предложение за четене: „Заслужавам най-доброто“ Предложение за четене: „Заслужавам най-доброто“
Когато нямаш време: Това апетитно ястие се приготвя за минути Когато нямаш време: Това апетитно ястие се приготвя за минути
Как да задържиш интереса му по-дълго: 5 стратегии за напреднали Как да задържиш интереса му по-дълго: 5 стратегии за напреднали
„Тихият убиец“ – как се предава хепатитът, кой е застрашен и има ли превенция „Тихият убиец“ – как се предава хепатитът, кой е застрашен и има ли превенция
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби