Ина Ясипова завладя читателите с дебютния си роман „Жива“ – история с мистичен и нашепващ глас, събрала в себе си цялата тайнственост на българските обичаи и традиции. А със стремителното му продължение „Посветена“ авторката пое по дирите на древното българско знание, което е скрито навсякъде около нас.

Сега писателката, живееща в Австралия, ни посвещава в ново късче от магическата си вселена с вълнуващата трета книга от поредицата – „Смирена“. 

В този шеметен роман за сънищата и съдбите читателите ще научат още за предисторията на главната героиня Яна - още преди необяснимите пътища на съдбата да я отведат към калдъръмените улички на село Елици. И ще съберат още няколко важни парченца от пъзела на нейното предопределение. 

Какво бихте направили, ако отворите пощенската си кутия и измежду рекламните флаери и ненужните бележки откриете истинско писмо от миналото – адресирано до вашия адрес и дори поименно до самите вас? Написано на език, който не знаете, но въпреки това изведнъж разбирате перфектно? 

Не едно, а цели пет такива писма долитат до дома на младата Яна Асипова в Мелбърн, Австралия. Пет писма, които поставят здравия ѝ разум под въпрос и преобръщат нагласата ѝ към живота завинаги. Пет писма, които, против всякаква логика, Яна знае със сърцето си, че са съвсем истински. 

Прага, 1948 г.. Една оцеляла от Холокоста се бори да прости на хората, отнели ѝ всичко. 

Санкт Петербург, 1916 г. Една от най-талантливите руски балерини се радва на височайше внимание, което ще я обрече на мъки след Октомврийската революция. 

Стратфорд на Ейвън, 1607 г. Една разочарована съпруга е готова да разкрие истинската самоличност на най-обичания английски поет в историята. 

Село Каланджа, България, 1812 г. Една смела млада жена се зарича да отмъсти за смъртта на любовта на живота си и организира свирепа хайдушка чета само от жени. 

Рим, 68 г. Най-прочутата отровителка в историята се бори за вниманието на императорите Клавдий и Нерон, които я използват за своите собствени цели. 

Пет истории за смели жени ще проехтят в душата на Яна, ще прескочат столетия и континенти, разказвайки романтична история за силата на човешкия дух, в която сънищата се преплитат с реалността, а животът се превръща в чудо.

Проникновен и мъдър, изпълнен с отгласи от вековете и вълнуващи приключения, „Смирена“ на Ина Ясипова е вдъхновяващ роман, който ни припомня, че пътят към истината е дълъг, но никога не отвежда в задънена улица. И единственият начин да открием истинското си предопределение на този свят е да отворим съзнанието си и да го последваме…

Из „Смирена“ на Ина Ясипова

Мелбърн, 29 март 2017 г.

Яна поздрави портиера на кокетната триетажна кооперация и влезе във входа. Отключи пощенската си кутия. Беше пълна с обичайния спам – флаер на банка, която предлагаше изгодни кредити, визитна картичка на нов зъболекар в квартала, брошура на туристическа агенция, която приканваше на пътешествия до екзотични дестинации.

Но между рекламните материали този път имаше и едно писмо. Съвсем истинско писмо, на хартия, с клеймо и пощенска марка върху плика. От онези писма, каквито Яна вече беше забравила, че е получавала някога. Хартията на плика беше пожълтяла, а върху нея със старателен почерк беше изписан адресът:

Ms. Yana Assipova
112 Finlay St
Albert Park VIC 3206,
Melbourne
Australia

Изходящото клеймо беше от Прага. „Не е възможно“, помисли си Яна. Не познаваше никого в Прага, а и как някой би могъл да знае адреса ѝ тук? Беше се нанесла в тази сграда преди няколко месеца.

Влезе в елегантно обзаведения си апартамент и веднага свали обувките си. Хвърли чантата си върху стъклената масичка в просторния хол и взе от кухнята остър нож, за да разреже плика. Спомни си, че дядо ѝ имаше специален нож за писма, който стоеше в едно от чекмеджетата на старото му писалище. Този спомен я накара да се усмихне.

Яна седна на удобния кожен диван, разряза внимателно плика и измъкна отвътре сгънат лист от ученическа тетрадка. Върху него бяха изписани символи от непозната писменост. Но най-странното беше, че когато плъзна погледа си по буквите, Яна изведнъж разбра написаното. Сякаш за миг беше научила чужд език.

Скъпа Яна,
Сънувах Ви и разбрах, че сте единственият човек, към когото мога да се обърна.
Напълно сляпа съм, затова диктувам настоящето писмо на брат ми.
Нацистите опустошиха живота ми и сега не ми остава нищо друго, освен да събирам отломките от него.
Доскоро исках да живея, но не можех.
Сега искам да умра, но не смея.
За миналото не искам да си спомням, а бъдеще нямам.
Големият въпрос, който стои сега пред мен, е въпросът за прошката.
Нацистите убиха родителите ми и осакатиха брат ми и мен.
Трябва ли да простя?
Ако едни хора са убивали, изнасилвали, тъпкали, унижавали, как да се отнасяме към тях?
Да чакаме Всемогъщият Господ да въздаде справедливост?
Или да забравим?
Не ми отговаряйте, Яна. Така или иначе няма да мога да прочета отговора ви.
Просто, ако можете, задавайте въпросите ми на глас.
Нека хората да не ги забравят.
Не бива да ги забравят.

Яна потръпна. Какво беше това? Зловеща шега на някой скучаещ ексцентрик? Или просто грешка на някой разсеян пощенски служител?

Погледна отново плика. Нямаше грешка. Името беше нейното, адресът съвпадаше. Но всичко друго противоречеше на всякаква логика. Писмо, изпратено преди повече от 73 години от Прага, до Яна, която тогава не е била родена… До адрес, който тогава не е съществувал. От жена, която вероятно отдавна е мъртва… На език, който Яна не знае, но внезапно започна да чете свободно.

„Нещо не е наред“, помисли си Яна. Имаше нужда да подреди мислите си. Наля си чаша вино. Слепоочията ѝ пулсираха. Извади телефона от чантата си и набра номера на Ричард.

Мелбърн, 30 март 2017 г.

Професор Ричард Дженкинс беше сред младите звезди на академичната общност в Мелбърн Юнивърсити. Едва навършил тридесет и две, той вече ръководеше Катедрата по сравнителна лингвистика и имаше впечатляващи публикации за връзката на езика с митологията. Макар и млад, Дженкинс беше учен от старата школа и развиваше ума си в различни посоки. Той вярваше, че науката не може да бъде ограничена само в една област. Не може да знаеш само едно нещо и да се смяташ за учен. Как може да разбереш света и човека, ако го гледаш само през тясната призма на една област от познанието?

Затова търсеше връзките между всички науки. Колегите му от университета наричаха това „интердисциплинарен подход“.

С Яна бяха връстници и се познаваха от студентските партита в университета. Даже по едно време имаха нещо като лек флирт, но без сериозни последствия. И може би беше по-добре, че стана така, защото вместо мимолетния огън на страстта между тях се зароди истинско приятелство, което оцеля във времето.

Яна обожаваше интелекта на Ричард и хапливото му чувство за хумор. Смайваше се от ерудицията му, която я отвеждаше в непознати земи и далечни епохи. Приличаше ѝ на човек от Ренесанса, на откривател, който се гмурваше с огромна страст в старите книги и изравяше от праха на времето изумителни истории.

Ричард пък харесваше прагматизма на Яна, умението ѝ да борави с числата и да организира света около себе си в екселски таблици. Двамата бяха толкова различни, че нямаше начин да не се привличат.

Сега седяха в кафе „Бароса“, в една от уличките близо до университета, а Ричард въртеше в ръцете си странния пощенски плик.

– Писмото е написано на идиш – каза.

– Да – кимна Яна. – Най-странното е, че разбрах всяка една дума.

– Учила си идиш? – повдигна вежди Ричард.

– Никога. Просто погледнах писмото и вече знаех всичко.

Ричард се усмихна ехидно.

– В историята са описани случаи на внезапно откровение, когато човек получава свише неочаквани познания. Но такива неща обикновено се случват на монаси отшелници, а не на бизнес консултанти.

– Ричард, виждам, че не ме вземаш на сериозно. Историята наистина е абсурдна и противоречи на здравия разум, но нещо в мен ми подсказва, че това не е някаква шега. Убедена съм, че писмото е истинско.

– Елементарните физически закони, върху които се базират нашите жалки разбирания за света, на пръв поглед отхвърлят подобна хипотеза. Но това е само на пръв поглед.

– А на втори поглед?

Ричард отпи от кафето си и помълча малко.

– Сериозната наука никога не би отхвърлила лекомислено някакво събитие само защото не намира обяснение за него. Понякога се сблъскваме с факти, които се намират извън сферата на познатото. Знанията ни за живота и вселената са твърде ограничени, но ако отричаме всичко, което е извън тях, рискуваме да останем невежи догматици. Единственият начин да придобиваме нови знания, е да държим сетивата си отворени и любопитството си будно към всичко непознато.

– Именно затова се обръщам към теб. Знам, че поне ще потърсиш истината.

– Пътят към истината е дълъг и понякога ни отвежда в задънена улица. Но все пак трябва да тръгнем отнякъде. На първо време ще дам писмото за графологична експертиза. Имам колега, който е много добър в датирането на текстове – професор Подолски. Той ще установи дали писмото наистина е написано тогава. Оттам насетне – ще видим…

Коментирай »