Още с появата си през 2020 година емблематичният сериал от създателя на „Сексът и градът“ Дарън Стар – „Емили в Париж“, се превърна в една от най-обсъжданите и гледани продукции на стрийминг гиганта Netflix. А главната героиня Емили Купър, изиграна от популярната актриса Лили Колинс, достойно прие титлата на „парижката Кари Брадшоу“ с екстравагантния си стил на обличане и пикантните си любовни авантюри. 

И ето че първата официална новелизация на телевизионната поредица вече факт – романът „Емили в Париж“ от френската писателка Катрин Каленгула. 

Издържан в запазения бляскав стил на сериала, присъщото му чувство за хумор и изискана парижка мода, романът на Катрин Каленгула проследява целия първи сезон от завладяващата история на американката Емили и изпълненото ѝ с недоразумения и неволи приключение да завладее Париж.

В края си книгата съдържа и специално цветно приложение за феновете на сериала с някои от най-запомнящите се тоалети и моменти. 

„Всички имаме нужда от мечти, за да живеем, а моята винаги е била да дойда тук.“

Емили Купър от дете си представя как живее в Париж и ето че мечтата ѝ най-после е реалност! Изпратена от компанията си в Чикаго на мястото на шефката си, която забременява и няма как да поеме позицията, Емили пристига в Града на любовта, за да консултира френската маркетинг агенция за луксозни стоки „Савоар“.

 

Задачата ѝ е да покаже на френските си колеги американската гледна точка в маркетинга и да засили присъствието им в социалните мрежи. На хартия това изглежда като перфектната работа за нея. Само с едно изключение – Емили не говори френски. Но това не би трябвало да е чак толкова голям проблем, нали? 

Още с влизането си в офиса на „Савоар“ обаче, Емили разбира, че Париж може и да не е точно града от мечтите ѝ. Младата жена скоро осъзнава, че колегите ѝ никак не са впечатлени от това, че не говори френски, а бурният ѝ ентусиазъм и ведър характер изглежда дразнят шефката на агенцията до дъното на префърцунената ѝ френска душа.

Решена да помаха „Au revoir“ на всяка една неприятност, изпречила се на пътя ѝ, Емили се опитва да заживее като истинска парижанка, макар и това да ѝ изглежда практически невъзможно.

Нейни гидове из улиците, маниерите и многобройните особености на Париж ще бъдат новата ѝ най-добра приятелка Минди – певица от Шанхай, която работи като бавачка след катастрофално участие в телевизионно шоу за таланти; изключително сексапилният готвач Габриел (с когото Емили трябва да бъде само приятелка) и неговото гадже Камий, с която Емили някак си успява да се сприятели. И да се забърка в най-голямата каша на живота си.

Висша мода, обилни количества драма и любовни триъгълници оживяват сред страниците на това вълнуващо приключение из най-вълшебните места в Града на светлините. Ще успее ли Емили да намери мястото си там и да се отърси от образа на типичната „Американка“, за която всички я мислят? Предстои да разберем…

Забавно, романтично и шармантно във френската си красота, „Емили в Париж“ е идеалното четиво за всеки, който не се страхува да мечтае и да сбъдне мечтите си..

Из „Емили в Париж“ от Катрин Каленгула: 

ДОБРЕ ДОШЛИ В ПАРИЖ

Пътувам с такси и сърцето ми бие толкова силно, че е готово да се пръсне. Аз, Емили Купър, съм в Париж! Всички имаме нужда от мечти, за да живеем, а моята винаги е била да дойда тук. Случи се неочаквано една вечер, докато гледах филма „Мулен Руж“ с прекрасната Никол Кидман. Била съм на седем или осем години и там, пред екрана, възкликнах: „И аз искам да отида в Париж“. На което майка ми отговори: „Малко е далеч от Чикаго, нали?“. А баща ми добави: „На твое място щях да си помисля. Казват, че французите се къпят само веднъж месечно“. 

Но нищо не успя да ме разколебае, дори и телесните миризми. 

О, разбира се, не съм идиотка! Знам, че действието в „Мулен Руж“ се развива по времето на Бел Епок и че оттогава е изминало доста време. Така е, но когато мечтаеш толкова силно за нещо, просто е невъзможно да се спреш. Този филм сякаш пося някакво семе в мен, което с годините само порасна и разцъфна.

Пред погледа ми се нижат парижките улици, заедно с един от друг все по-великолепни паметници. А аз се усмихвам, усмихвам! И все пак част от мен изпитва страх. Може би приятелят ми Дъг прекалено много ми липсва. Може би действителността няма да отговори на мечтата ми. 

Обуздавам всичките си страхове със силата на ентусиазма. Погребвам ги под тонове оптимизъм. Защото ако мечтите ни тласкат напред, страховете на свой ред напълно ни парализират. 

Таксито спира пред старинна сграда, граничеща с неизразимо очарователен площад. Дори има малък фонтан! Опитвам се да прикрия смайването си, докато едва се сдържам да не заподскачам и да не се разкрещя; „Париж, ето ме!“. 
И като си помисля, че цялото това щастие дължа на някакъв сперматозоид! Ако шефката ми у дома, в Чикаго, не бе забременяла в точния момент, сега тя щеше да бъде тук, на мое място. Обичам те, малка попова лъжичке! На слизане от таксито ме посреща тъмнокос мъж, облечен в доста класически костюм. Брокерът по недвижими имоти, както предполагам. 

– Емили Купър? – казва той, като се здрависва с мен. 

– Жил Дюфур, от агенцията за настаняване. 

– Хай, бонжур! Апартаментът ми е на петия етаж без асансьор. Вътре откривам абсолютно великолепно вито стълбище. Започва да ми се струва не чак толкова красиво, след като изкачвам десетки и десетки стъпала, натоварена с тежките куфари.

Първо впечатление от Париж: старото е красиво, но не много практично. 

– Стигнахме ли? – питам аз, останала без дъх. 

– Вие сте на петия етаж – информира ме Жил Дюфур. – Тук е само четвъртият. 

– Преброих пет етажа. 

Той въздъхва отчаяно, сякаш иска да каже: „Ама тази да не би да е малоумна?“. 

– Във Франция първият етаж е партер. Така вторият става първи и така нататък. 

– Много странно – отбелязвам аз объркана. 

– Не, напълно логично е – отвръща той. 

Как да го накарам да разбере, че нещо, което изглежда логично за едни, не е задължително да бъде такова за други? Не си правя труда. Имам само една цел: да открия своя малък парижки дом! С цената на едно последно усилие успявам да изкача багажа си до шестия етаж – каквото и да казва Жил Дюфур, мускулите на бедрата ми показват, че наистина сме на шестия. 

– Вашата прекрасна и кокетна слугинска стая  – обявява той. 

Бързо разбирам какво на неговия език на брокер на недвижими имоти означава „кокетна“: миниатюрна. Обзавеждането смътно напомня на това в дома на моята прабаба. И мирише малко като у прабаба ми. Но пък там съм на познат терен. Докато тук гледката е просто невероятна! Предимството на шестия етаж, предполагам. 

– О, Господи! – възкликвам. Аз съм Никол Кидман в „Мулен Руж“. 

– Да, целият Париж е в краката ви – потвърждава той, като поставя ръка на рамото ми. – Има едно много приятно кафене, точно отдолу. Държи го мой приятел. И така, всичко наред ли е? 

– Да, наред е – отговарям аз, без да мога да престана да се усмихвам. 

– Великолепно е. 

Иска ми се вече да ме остави сама. Разбрах историята с етажите и искам да съзерцавам Париж. Моят Париж. Да се насладя на момента – сама, щом не мога да го направя с Дъг. За жалост, както изглежда, Жил Дюфур няма намерение да си ходи. 

– Гладна ли сте? – пита ме той. – Искате ли да пием кафе или… 

– Всъщност трябва да отида в офиса. 

– Тогава да пийнем по едно довечера? – настоява той. 

Защо ли имам смътното усещане, че ме сваля? Трябва да кажа, че го прави не твърде деликатно. И определено прибързано. Мислех си, че ме смята за малоумна? Както изглежда, това не го тревожи особено. За сметка на това, мен ме притеснява. Аз просто си искам ключовете. Не е ли това, което с пълно право очакваме от един брокер? Или може би има и други „услуги“, включени в цената? Доста странен би бил подобен договор. 

– Имам си приятел – оповестявам аз с надеждата да прекратя разговора. 

– В Париж? 

– В Чикаго. 

– Значи си нямате приятел в Париж – заключава той очарован. 

Ау! Ето на това му се казва да бъдеш настойчив. И най-вече: ужасно недодялан. Точно на такива неудобни ситуации ми се иска възможно най-бързо да сложа край. И да ги забравя. Веднага щом се сдобивам с ключовете си, го побутвам леко – но категорично – към входната врата. 

Да върви да пробутва екстрите си на някой друг.

Коментирай »