„Общежитие за чудовища“ крие неподозирани тайни за „Студентски град“ (предложение за четене)

Ново градско фентъзи от Милен Хальов

„Общежитие за чудовища“ крие неподозирани тайни за „Студентски град“ (предложение за четене)

Photo credit: Издателство „Сиела”

След завършека на хитовата трилогия за Кало Змея, която завладя сърцата на хиляди млади читатели, талантливият писател Милен Хальов е готов с нова порция магични приключения, този път в сърцето на купона – „Студентски град“.

„Общежитие за чудовища“ ще се появи на 27 април на пазара, като дава началото на смайваща поредица, която добавя магия към едно от най-необикновените кътчета на София и напомня, че истинската сила на духа идва тогава, когато се осмелим да се качим в асансьора на собствените си страхове.

Деветнайсетгодишната Теа живее в сърцето на купона – „Студентски град“. Но тя нито е студентка, нито пък обитава който и да е от култовите блокове във вечно будния квартал в полите на Витоша, приютил младежи от цялата страна. 

Не, Теа живее в мистериозен блок без номер, който само на пръв поглед изглежда като всички останали. Изграден с могъща магия, той е убежище за митични създания и страшилища, които трябва да се крият от света. А самата Теа, единственият човек в общежитието за чудовища, притежава умението да управлява структурата на това тайнствено и вълшебно място.

Въпреки необикновеното си ежедневие, младото момиче се опитва да живее (горе-долу) нормално – да има социален живот и приятели, които дори не подозират колко странно е мястото, което Теа нарича свой дом. Но двата ѝ свята рязко се преплитат, когато под прозореца ѝ се появява ранен младеж и тя е принудена да го пусне в блока. След ураган от съмнения и емоции тайнственият непознат заживява сред създанията, но остава загадка какви точно сили притежава и колко е опасен. А и защо изобщо е дошъл в общежитието за чудовища?

Докато Теа търси отговорите на тези въпроси, се оказва въвлечена в поредното надиграване между лидера на блока – духа, който я е отгледал – и непокорните му обитатели. Смъртта пристига неканена зад вълшебните стени. Теа ще трябва да се изправи срещу човекоядец, върколак, коварни духове, изчадия от подземията и ще се сблъска с жестоко предателство, докато над блока надвисва сянката на опасен вампир от миналото... 

Photo credit: Издателство „Сиела”

За автора

Милен Хальов завършва Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов” – Русе, където печели награди в областта на графиката и живописта.

Разказването на истории с думи и образи продължава да го вълнува и се насочва към специалност Анимационна режисура в НАТФИЗ. Дипломният му филм „Трафик” участва на множество фестивали у нас и в чужбина.

Именно анимацията става повод за първите му срещи с ученици. Първо започва да преподава в частен софийски колеж, а малко след това му предлагат и работа като учител по рисуване в 127 СУ „Иван Н. Денкоглу”. Успоредно с двете учебни заведения Милен завършва педагогика и се занимава с реклама.

През 2016 г. започва да преподава в частно училище. Страстта му да разказва истории се превръща в забавни видеа, с които преподава учебния материал. А с поредицата за момчето-змей и неговите приключения спечелва сърцата и на децата извън класната стая.

Милен Хальов/Photo credit: Издателство „Сиела”

Откъс от „Общежитие за чудовища“ от Милен Хальов

Глава 1

БЛОК БЕЗ НОМЕР

– Кой блок е това?

– Няма номер – усмихнах се с надежда, че тревога­та ми няма да проличи.

– Е как така? Не може. Сигурно се е изтрил, то в „Студентски“ нали всичко е суперподдържано – изхи­ли се момчето и ме погледна прозорливо, малко ви­сокомерно, сякаш нямаше значение каква тъпотия ще изръси, вярваше, че вече ме е спечелило. – Онова там беше двайсет и девети блок – втренчи се в общежитие­то на НАТФИЗ, което преди малко подминахме, после обърна глава към блока на Художествената акаде­мия, – а това е... – Пули се дълго, но не откри номера в тъмното.

Всъщност да кажеш тъмно, е доста пресилено. През нощта „Студентски“ се превръща във Вегас – из­точноевропейски вариант. Неонова кочина. Светещи реклами, прожектори, избождащи очите надписи на казина и нощни клубове, на копирни услуги, на храни­телни магазини, на заведения за бързо хранене – почти всичко работи двайсет и четири – седем.

Но има кътчета, мрачни острови, недокоснати от мнимия лукс. Прекосяваш границата между светли­ната и тъмнината неусетно, мълчешком, пленен от на­срещната съблазън. Удоволствия и зверства тук живеят заедно, усмихнати по съседски.

– Твоето общежитие на Медицинския ли е? – по­пита ведро младежът, щом откъсна поглед от блока на художниците и загледа моя.

Малко след като се запознахме, го излъгах, че съм първи курс медицина. Дойде ми спонтанно. По прин­цип си признавам, че не съм студентка, но явно съм искала да му се харесам. А и разбирам от медицина; можех да поддържам лъжата лесно, ако се наложеше.

– Не. Тук събират студенти и преподаватели от раз­лични университети.

– Изглежда... – Очите му се разходиха по височи­ната на сградата: тринайсет етажа без саниране и поч­ти нямаше светещи прозорци. – Прилично. Вътре яко ли е?

– Ъхъм.

– Трудно ли се уреди да живееш тук?

– С връзки – поклатих глава небрежно. Именно то­гава усетих познатата миризма. – Благодаря, че ме из­прати!

– Кавалерите изпращат до вратата – ухили се и ого­ли нащърбените си предни зъби. Вместо да го правеха отблъскващ, му придаваха хлапашки чар.

Израснала съм сред чудовищни муцуни, това ме на­учи да се оправям с грубияни и наглеци, но към мило­видните създания имам слабост.

Трябваше обаче да си тръгва!

– Ще бъда честна – потърсих зрънце истина, само така можех да съм убедителна, – предстои ми ужасен скандал с един от блока и предпочитам да не ме вижда, че се прибирам с някого.

Не знам дали прие довода ми сериозно, но предвку­сих готовността му да упорства. – Значи си скандалджийка, така ли? – гарнира каза­ното с магнетична усмивка, все едно така нямаше да за­бележа, че продължава да върви към входа на дома ми.

– Оу, ужасна! Не ти е работа. – Спрях на място.

– Не ти вярвам, щях да усетя. Виждаш ми се голям пич. – Той също спря, метна ми бегъл поглед и се зачу­ди как да продължи.

Изглежда, още не бе забелязал животното на тъм­ната поляна до блока.

Някъде отдалеч долитаха гласовете на шумна ком­пания, а откъм масите пред денонощното магазинче в общежитието на НАТФИЗ младеж свиреше на китара и пееше „Синева“. Въпреки че наближаваше три през нощта, още студенти – по домашному и с наметнати якета – се присъединиха към него с весела глъч. Прос­транството трептеше от звуци и насекоми, които търсе­ха зелената светлина от входната лампа на магазинчето. Нарастващият есенен студ още не ги бе отпратил в ле­таргия; даваше им шанс да летят, пъплят и подскачат за последно, преди суровата зима да вледени соковете им.

Съвсем близо до този извор на веселие се прости­раше пространството от плътен мрак в подножието на блока без номер.

Животните, скрити в тъмнината, бяха станали три.

Наложително бе младежът – Васко, ако не се лъжа – да си тръгва, затова реших да пробвам нещо рисковано. Ако успеех, и вълкът щеше да е сит, и агнето цяло...

Все си въобразявам, че мога да постигна и двете.

Приближих се към него. Прибрах кичур от кесте­нявата си коса зад ухото като свенливо момиченце, как­вото никога не съм била. Улових се, че потърквам леко устни една в друга. Опитвах да премахна сухотата и противния вкус, изплувал в устата ми заради позната миризма, която вещаеше единствено проблеми.

– Много ти благодаря, че ме изпрати. – Разбрах, че не мога да се освободя от натрапчивия вкус, и реших направо да действам.

Със сигурност на деветнайсет има момичета с по­вече опит в прелъстяването, но и от малкото ми интим­ни преживявания бях разбрала, че женската съблазън може да бъде както полезен трик, така и освобожда­ваща възможност да бъда себе си или поне да проуча значима част от себе си.

Целунах го и държах устните ни слепени, докато не усетих, че преодолява изненадата и отвръща, после отдръпнах лице, надникнах през рамото му към живот­ните и като видях, че са станали четири, по най-бързия начин дарих Васко с още две малки сладки целувки и преминах към следващата част от плана:

– Дотук всичко е идеално, обаче имам навика да развалям хубавите неща. Затова за тази вечер – тол­кова. Така знаем, че сме направили нещо хубаво, а не всичко на един път.

Отново го целунах, благодарствено и прощално, а след това припнах към блока без номер като детенце, което на игра се мъчи да избяга от ужасна опасност.

– Ами... добре, да, ще ти пиша – промърмори Васко с объркана сладострастна надежда.

Усмихнах му се и запазих гримасата, докато не пре­крачих в черното пространство на поляната.

Животните бяха станали седем. Движеха се без­шумно и душеха въздуха – седем кучета, мускулести или поне жилави, с дълги тела и диви муцуни.

Незабележимо погледнах назад към Васко – стое­ше, без да помръдва. Бързо обмислих дали да не прев­ключа на режим пълно психо – и бездруго след малко ще изглеждам така – да се обърна и да му се разкрещя да изчезва, да го нарека навлек, крипар, изнасилвач... и да се моля да не дойде към мен да се разправя.

Слава богу, тръгна си! Ужасно бавно направи ня­колко крачки и погледна към мен с нащърбената си ус­мивка; спря се... махай се... пак потегли, отдалечи се.

Онези, пеещите пред магазинчето, бяха достатъчно далеч, надявах се и достатъчно пияни.

Каквото ще да става!

Направих няколко крачки към събралата се глутни­ца. Сърцето ми подскачаше бясно в гърдите и изобщо не можех да го укротя.

Едва ли щях да ги стресна кой знае колко само с присъствието си – висока, тънка фигура, младо дръвче, откопчило се от земята, което приближава. Най-много да ме препикаят.

Изобщо не ме отразиха. Онова, което ги бе довело, ги опияняваше. Щяха да ми обърнат внимание – и да станат много агресивни – единствено ако миризмата на парфюма, дето се бях окъпала с него, изместеше витае­щия във въздуха аромат, който ги подчиняваше.

Две от кучетата насочиха муцуни към пеещите сту­денти пред магазинчето. Имаше опасност да ги залаят и Васко да реши да се върне, за да ме провери. А може би му придавах твърде голямо благородство.

Повиках кучетата и потрих три пръста, като гледах ръката ми да не надвишава нивото на очите им, само че примамливият ми жест не ги впечатли.

Огледах се: дали пък нямаше шанс да си въобразя­вам? Отчаяна надежда, но все пак...

Китаристът пред магазинчето захвана нова песен, другите взеха да му пригласят. Станаха по-шумни. Още три кучета насочиха муцуни в тяхната посока и започнаха да ръмжат, а едното даже се затича натам с настръхнала козина, но сякаш стигна някаква невиди­ма преграда, която взе да души усърдно. Завърташе се ту към мен, ту към студентите на масите.

Около блока без номер се въздигна зловещ ореол. Мракът се сгъсти още повече, а в пределите му настана гробна тишина, по-силна от китарата и пеещите гласове. Макар да следваше появата на нещо ужасно, в прикри­тието на този ням мрак поне можех да действам шумно, без да се опасявам, че околните ще ме забележат.

Не можех да се обадя за помощ, тъмната енергия нарушаваше сигнала на телефона и нета. Може би мо­жех да се добера до входа навреме, но портиерът беше твърде мързелив, за да ми помогне, а тръгнех ли да търся помощ нагоре по етажите, вече щеше да е късно.

Вакуумът на мрак и тишина бързо се стегна око­ло кучето, което бе поело към пеещите студенти. То изскимтя объркано, после се уплаши, а накрая – раз­гневи. Огледа се и впи очи в мен. Аз тутакси вдигнах заплашително ръце и изкрещях срещу него, след това и срещу останалите песове. Кучетата се сепнаха и ведна­га преминаха в атака, като оголиха зъби, затова нададох още по-силен и продължителен вик.

– МАХАЙТЕ СЕ! – ревнах с цяло гърло. – МАРШ ОТТУК! ВЕДНАГА! – Гласът ми бързо падна в петите.

Кучетата ме лаеха злостно, едно се втурна, а челю­стите му изтракаха във въздуха на педя пред коляното ми, но не отстъпих и сантиметър. Трябваше да ги из­гоня отвъд обръча на примамливата миризма. Започ­нах да пляскам с ръце; гледах така да държа шепите си, че между тях да се образува силен, нарастващ зву­ков балон, който да ошашави животните. Глутницата се отдръпна леко, но отделеното куче, усетило по-ра­но невидимата бариера на собственото си примитивно желание, не искаше да се отдалечи повече. Немислимо беше да изпусне пленителния аромат, затова единстве­ният му избор бе да атакува човека, опитващ се да го изпъди. То бързо набра скорост с няколко дълги скока и изпълнено с решимост, разтвори паст насреща ми. Кре­щях и се опитвах да изглеждам страшна. Нямаше да отстъпя, удрях с ръце, дерях се силно, колкото можех, но подивялото куче не спря. Връхлиташе към мен...

Самата тъмнина се превърна в плът, в сблъсък с трошене на кости, и го събори. Песът изквича и про­дължи да квичи, докато се гърчеше на земята сред ви­соките бурени. Останалите от глутницата реагираха различно – някои заскимтяха и почнаха да се оглеждат уплашено, други изпаднаха в ожесточен лай и се приближаваха с премерена стъпка към мен и падналия си другар.

Втурнах се към поваленото куче и креснах:

– РАЗКАРАЙ СЕ! – Блъснах с две ръце катранената маса, превита над агонизиращото животно. Тъмни кър­вави локвички се разляха около тялото му. Същият кър­вав цвят описваше уста с жестоки, извити зъби, която литна към приближаващите кучета. – Не, върни се вед­нага! Остави ги! – заповядвах на хвърчащата червена паст, но тя отказа да се подчини и се вряза в глутницата. Разнесе се лай, ръмжене и скимтене; четириноги­те подскачаха, хапеха въздуха, мятаха ноктести лапи с надежда да покосят страшния си противник, но все не успяваха да го докопат. Той обаче събори едно от куче­тата и бе готов да впие червени зъби в шията му, когато аз се хвърлих върху животното и изблъсках нападате­ля. Пареща болка ме проряза над лакътя и усетих топ­ли струйки да шурват към дланта ми. В паниката си кучето под мен ме беше ухапало.

– Вотраг, това, което правиш, е забранено! Аз лич­но ще настоявам Сларай да те прати долу! – Това беше празна заплаха, но трябваше все някак да привлека вниманието му.

Кървавата уста спря, витаеща в мрака на педя от земята, после се издигна триумфално на два метра и се усмихна презрително.

Отдръпнах се от кучето, което защитавах с тяло, и натиснах с длан раната над лакътя ми.

Пленителната за кучетата и лепкавата за човешкото небце миризма отслабваше и инстинктът за самосъхра­нение на животните най-после надделя; те побягнаха в различни посоки. Напуснаха ципестите ограждения на мрака с жално квичене, а пеещите студенти ги загле­даха разсеяно и бързо се върнаха към среднощния си концерт.

Остана единствено агонизиращото куче, съборено в бурените. Не можеше да се отдалечи, не можеше дори да се изправи. Кървавите челюсти се обърнаха към ра­неното четириного, после пак към мен.

– Изобщо не си го помисляй! – процедих през зъби. Ухапаното на ръката ми пареше и това подклаждаше яростта ми.

– Виж го – лепкавият глас, излязъл от кървавата уста, беше готов да се пазари.

– Ще го видя, разкарай се! – Тръгнах към бедното животно. Червените челюсти не помръднаха от място­то си, все така витаещи в мрака. Заобиколих ги, като си представих очертанията на фигурата, която стоеше невидимо под тях. Проточих врат към кучето. В тъм­ното не можех да разбера ясно какво е състоянието му, а това будеше както надежда, така и безпокойство. Но звуците на животното, плюс самодоволната усмивка на кървавата уста, накланяха везната в полза на безпокой­ството и то бързо се превърна в безнадеждност.

Извадих телефона от джоба на дънковото си яке и осветих падналото животно с фенерчето.

Нямам диплома за ветеринар, но имам добри по­знания за животинската анатомия, защото някои от жи­телите на блока много наподобяват животни. По съща­та причина познавам и човешката анатомия... И тази на създанията, които почти никое човешко същество не познава.

Не ми трябваше да държа светлината дълго, за да си дам ясна представа за състоянието на кучето. Спрях фенерчето малко след като обърнах глава към кървава­та уста на Вотраг. За секунда зърнах тялото му – дълго и гладко, с черна кожа, лъщяща на светлината. Фино създание, но можеше да те изкорми за секунди като ме­сарски нож.

Завъртях се предизвикателно към червените челю­сти и погледнах право в извитите остри зъби, всеки от които по-дълъг от показалеца ми. Сигурна съм, че и той ме гледаше. Представих си главата: изпъкналата муцуна, хлътналите бузи, малките твърди скули, ско­сеното чело и двете сиво-розови цепки плът под уши­те. Оттам излизаха феромоните, с които примамваше плячката си.

Ударих му шамар с всичка сила. Смразяваща тръп­ка пропълзя по гърба ми. Усетих ледената му кожа, лигава от собствената му слуз и кръвта на кучето. От удара червената уста се отмести, ала веднага след това се върна на предишното си място, насочена непокорно срещу мен.

Отдръпнах се от пътя му със заблудата, че съм се примирила, а кървавите зъби мигом се нахвърлиха вър­ху обреченото животно.

Червената уста ставаше все по-червена.

Обърнах гръб на противния пир.

– Сларай ще научи за това! – заканих се с отрова в гласа и душата.

Кървавите челюсти – всъщност вече цяла издълже­на муцуна с груб, квадратен завършек – се надигнаха от плячката и с дъх на вътрешности процедиха:

– Сигурен съм.

Звукът отвъд мрака проникна приглушено: студен­тите от НАТФИЗ пееха, китарата свиреше, а аз, стегна­та като камък, с бързи гневни крачки се насочих към входа на блока без номер.

Коментирай »
Препоръчваме още
ТЕСТ: Готова ли си за сериозна връзка? ТЕСТ: Готова ли си за сериозна връзка?
Кариера или семейство: 5 начина да успяваме и в двете Кариера или семейство: 5 начина да успяваме и в двете
Предложение за четене: „Но-Уи“ от от Лидия Димковска Предложение за четене: „Но-Уи“ от от Лидия Димковска
Витамин К помага за избягване на диабета. Ново проучване разкрива как Витамин К помага за избягване на диабета. Ново проучване разкрива как
Ябълките са полезни за сърцето Ябълките са полезни за сърцето
Тези две котки са истински хит в интернет (ВИДЕО) Тези две котки са истински хит в интернет (ВИДЕО)
За драмата на изгнаничеството и избавлението: "Вятърът знае името ми“ от Исабел Алиенде (предложение за четене) За драмата на изгнаничеството и избавлението: "Вятърът знае името ми“ от Исабел Алиенде (предложение за четене)
„Когато Ницше плака“ от Ървин Д. Ялом (предложение за четене) „Когато Ницше плака“ от Ървин Д. Ялом (предложение за четене)
„Кът за мечти“ от култовия режисьор Дейвид Линч, в съавторство с Кристин Маккена (предложение за четене) „Кът за мечти“ от култовия режисьор Дейвид Линч, в съавторство с Кристин Маккена (предложение за четене)
140 години по-късно: „Тайната на Шанел“ все още остава неразкрита (предложение за четене) 140 години по-късно: „Тайната на Шанел“ все още остава неразкрита (предложение за четене)
Вана с кафе и кафето като лекарство Вана с кафе и кафето като лекарство
„Джулия“ – провокативен прочит на знаковия Оруелов роман „1984“ (предложение за четене) „Джулия“ – провокативен прочит на знаковия Оруелов роман „1984“ (предложение за четене)
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби