Бестселъровата тетралогия „Алена кралица“ светкавично превърна Виктория Айвярд в един от най-обсъжданите и предпочитани млади автори на фентъзи. А новата ѝ поредица, стартирала с „Рушител на селения“, затвърди позициите ѝ на повелителка на жанра и даде началото на още по-мрачно и грандиозно пътешествие из дебрите на опасен и изпълнен с динамика магичен свят. 

Сега е време читателите отново да се завърнат в кралството Алуорд със зашеметяващото продължение „Унищожителят на меча“, в което борбата срещу Злото обещава да бъде по-кръвожадна и коварна от всякога. А съдбата на цялото селение лежи на острието на меча…

Корейн ан-Амарат може и да е спечелила първата битка с помощта на своите чудати и неочаквани спътници, но войната далеч не е приключила. С бащиния си меч в ръка и древната магия, която кипи в кръвта ѝ, Корейн ще трябва да впрегне всичките си сили, за да спаси света от разруха.

Силите на мрака набират нови последователи. Могъщите армии на подлия принц Таристан продължават смъртоносния си поход през Алуорд и оставят след себе си немислими жестокости, заличени кралства и унищожени замъци. 

Опасни земи, наемни убийци и вилнеещи чудовища ще накарат Корейн да се бори за живота си и да впрегне всичките си умения, за да изпълни съдбата си. Но дали ще бъде достатъчно силна, за да се изправи срещу последното зло, което принц Таристан е отключил? Или то ще погълне света с пламъците си и ще унищожи напълно всяка надежда за победа?

В духа на книгите на Лий Бардуго, както и на старите майстори фантасти като Дж. Р. Р. Толкин, Виктория Айвярд създава сложен и загадъчен свят, в който всеки герой е разгърнат във възхитителна дълбочина. 

„Унищожителят на меча“ е истински шедьовър на фентъзито, съчетаващ класическото и модерното, който увлича читателите с шеметно темпо, кара ги да се смеят, да плачат и с нетърпение да очакват следващия непредсказуем обрат. 

Из „Унищожителят на меча“ от Виктория Айвярд

Никакъв друг избор освен смърт

Гласът отекваше като по дълъг проход – далечен, заглъхващ и трудно различим. Но потръпваше в нея – колкото звук, толкова и чувство. Усещаше го в гръбнака си, в ребрата, във всяка кост. Собственото ѝ сърце блъскаше силно в такт с ужасния глас. Той не изричаше познати думи, но въпреки това Корейн разбираше гнева му.

Неговия гняв.

Корейн смътно се зачуди дали това беше смъртта, или просто друг сън.

Ревът на Онова-което-чака я зовеше през тъмнината, не я остави дори когато топли ръце я издърпаха обратно към светлината.

Корейн се надигна, като примигваше и се мъчеше да си поеме дъх, а светът нахлу обратно около нея. Установи, че седи във вода до гърдите. Повърхността беше наб­раздена – мръсно огледало, което отразяваше градчето в оазиса.

Някога оазисът в Незри беше красив, пълен със зелени палми и прохладна сянка. Пясъчните дюни обгръщаха хоризонта като златен обръч. Кралство Ибал се простираше във всички посоки – на юг бяха червените зъбери на Мархеджа, а на север вълните на Алхер и Дългото море. Незри беше поклоннически град, построен около свещени води и храм на Ласрийн, сградите му бяха бели и покрити със зелени керемиди, а улиците – достатъчно широки за пустинните кервани.

Сега онези широки улици бяха задръстени с трупове, навити на пръстени тела на змии и разгромени войници. Корейн отблъсна една вълна на отвращение, но продължи да гледа, като погледът ѝ минаваше през отломките. Търсеше Вретеното – златна нишка, бълваща порой от вода и чудовища.

Но на неговото място нямаше нищо. Дори ехо.

Никакъв помен от онова, което съществуваше преди миг. Само строшените колони и разбитият път през мочурищата оставаха като свидетелство за кракена. И – осъзна Корейн – кървавият остатък от пипало, ловко отрязано от чудовището, когато бе прокудено обратно в собственото си селение. Лежеше сред локвите като повалено старо дърво.

Преглътна мъчително и едва не повърна. Водата имаше вкус на разложение, на смърт и на Вретеното, което бе изчезнало, ако не се брои заглъхващото ехо – като звънтене в ушите ѝ. Усети и вкус на кръв. Кръвта на галийски войници, кръвта на морски змии от друго селение. И разбира се, нейната собствена. Толкова много кръв, та Корейн имаше чувството, че може да се удави в нея.  Но аз съм дъщеря на пират, помисли си тя с блъскащо сърце. Майка ѝ, бронзовата и красива Мелис ан-Амарат, се ухили в съзнанието ѝ.

Ние не се давим.

– Корейн... – изрече един стряскащо нежен глас.

Вдигна поглед и откри Андри, застанал до нея. По него също имаше кръв, размазана по туниката му и познатата синя звезда.

Внезапна паника прониза Корейн, докато оглеждаше лицето и крайниците му, търсейки някаква ужасна рана. Спомни си как Андри се биеше упорито – толкова рицар, колкото и всеки от войниците, които погубваше. След миг разбра, че кръвта не е негова. Въздъхна и почувства как скованите ѝ раменете се отпускат.

– Корейн – повтори Андри, като ръката му потрепваше в нейната. Без да мисли, тя стисна по-здраво пръстите му и се насили да се изправи на треперещите си крака. В очите му блестеше загриженост.

– Добре съм – изрече с усилие Корейн, като чувстваше точно обратното.

Още докато се опитваше да запази равновесие, мислите ѝ запрепускаха, последните няколко мига я заляха. Вретеното, змиите, кракенът. Заклинанието на Валтик, яростта на Дом. Собствената ми кръв по острието на меча. Пое през зъби нова глътка въздух, като се опитваше да се овладее.

Андри задържа ръката си на рамото ѝ, готов да я подхване, ако падне.

Корейн нямаше да падне.

Изправи гръб. Погледът ѝ се стрелна към острието от Вретеното, потопено в петнайсетина сантиметра замър­сена вода – блещукаше в сянка и светлина. Течението обгърна меча, докато самата стомана сякаш затанцува. По дължината на меча бе гравиран старият език на отдавна изгубено селение. Корейн не можеше да прочете буквите, нито да произнесе думите. Както винаги значението им беше неуловимо за нея.

После ръката ѝ се потопи дълбоко във водата и се сключи около дръжката на острието от Вретеното. Мечът, студен и капещ, се освободи с плясък. Сърцето ѝ замря. По меча нямаше кръв – вече не. Но тя още я виждаше. Кракенът, змиите. И галийските войници, погубени от собствената ѝ ръка. Пресечени животи на простосмъртни, срязани наполовина като Вретеното.

Опита се да не мисли за мъжете, които беше убила. Въпреки това лицата им изплуваха в паметта ѝ.

– Колко? – попита тя, а гласът ѝ заглъхна. Корейн не очакваше Андри да разбере накъсаните ѝ размишления.

Ала по лицето му премина болка – болка, която тя познаваше. Той погледна отвъд нея, към телата в зелено и златно. Затвори очи и сведе глава, като скри лице от пустинното слънце.

– Не зная – отвърна. – Не искам да броя. Никога преди не съм виждала сърце да се разбива, помисли си Корейн, като гледаше Андри Треланд. Не беше ранен, но тя знаеше, че кърви вътрешно. Някога беше оръженосец от Галанд, който си мечтаеше да стане рицар. А сега е техен убиец, убиец на собствените си мечти.

Коментирай »