„Урокът на лунатика“ е завладяващ роман, написан на образен, метафоричен език, който ще достави удоволствие и на най-взискателния читател. Преводът е дело на Илияна Чалъкова, а дизайна на корицата дължим на Капка Кънева и Ванеса Александрова.

За тази силно въздействаща творба, издържана в жанра автофикция, португалският писател Фредерико Педрейра е удостоен с Европейска награда за литература през 2021 година. Писателят лично ще представи книгата си на 16 юни от 18:30 ч. в Casa Libri на ул. „Цар Асен“ 64 в столицата!

„Урокът на лунатика“ майсторски преплита художествена измислица и лични спомени. Авторът се завръща към годините на ранното си детство и на обучението си във Великобритания. От първо лице единствено число, от името на „лунатика“, както сам се нарича, Педрейра странства из стаите на „зелената къща“ на любимите си, ала необратимо остаряващи баба и дядо, по плажовете от незабравимите летни ваканции, хванат за ръка със свидни лели, на презокеански пътешествия с непрестанно очакваната майка стюардеса и на семейни почивки с угрижения баща, из коридорите на познанието в Роял Холоуей в Лондон и из салоните за тържествените семейни чествания. Всички тези места не са ограничени в своите физически измерения, те са и самите хора, и просто мирис, и само вкус, те са чувства и усещания, и до едно са места на паметта.

За автора

Авторитетен писател, журналист и преводач, Фредерико Педрейра (р. 1983 г.) завършва висшето си образование в сферата на хуманитаристиката в Португалия и Великобритания и защитава докторска дисертация по теория на литературата в Лисабонския университет. Автор е на десетина книги и е носител на португалските литературни награди „Вашко Граса Моура“ и „Еса де Кейрош“. През 2021 г. излиза романът му „Урокът на лунатика“, с който печели Наградата за литература на Европейския съюз.

Фредерико Педрейра  – „Урокът на лунатика“

ЕЗИК

Не си спомням да съм бил наистина нещастен в дома на своите баба и дядо. Смятам, че времето, прекарано там, в детството и в началото на юношеството, не би могло да бъде определено като нещастно, защото почти винаги беше лято, а аз по това време бях много малък. Понеже семейството от страна на баща ми беше многолюдно, редки, за да не кажа несъществуващи, бяха дните, в които съм бил там по време на благословените три месеца ваканция и не съм виждал къщата пълна с познати лица, мимолетни присъствия, които поздравяваха дядо ми, седнал в креслото, запазено открай време за него в лявата половина на всекидневната, до една от многобройните етажерки с книги, докато баба ми, винаги в някакво трескаво препускане, гладеше в стаята с играчките или сновеше между кухнята и трапезарията, или търкаше сутрин и рано следобед зеления мокет, по това време вече доста протрит, или пък обхождаше помещенията с прибори и стъклени чаши в мътен оранжев цвят. През тези месеци аз живеех доволен и казвам това без обичайната неискреност, към която толкова често ни тласка циничността на зрялата възраст. Съществена част от това задоволство произтичаше от един почти неограничен достъп през целия ден до двора на къщата на баба и дядо, където прекарвах безкрайни часове с брат ми в игри на футбол, в тичане или в упражнения по борба, вдъхновени от неясните ни представи за каратето, сумото и свободната борба.

През жарките следобеди на тези лета в двора на къщата в Бенфика, в квартал „Санта Круш“, често се случваше както аз, така и моите братовчеди (макар и в ограничен брой по това време) да се качваме на главата на баба ми (тези думи употребяваше тя в своето сдържано отчаяние пред абсолютното отсъствие на добро поведение у нас) с последователните бутилки вода, които изливахме върху собствените си глави, за да се освежим, цел, чието осъществяване се оказваше невъзможно, доколкото аз и брат ми, по това време доста пълни, не спирахме да се гоним из двора, под палещите лъчи на слънцето (както баща ми обичаше да казва, изтърсвайки думите във въздуха с тон, който беше точно толкова благ, колкото и сърдит) с неизменната и непоклатима цел да отслабнем. Забележете обаче, че нашите гоненици приличаха не толкова на забавление, колкото на нещо, способно да доведе всекиго до най-откровено умопомрачение; работата е там, че ние не се гонехме из двора, а по-скоро стояхме на едно място и се въртяхме около себе си със скорост, която не бих нарекъл умерена и която караше трикото на тениските ни да подгизне само след няколко минути. И всичко това се случваше пред красноречиво неодобрителния поглед на баба ми, която, тъй като се страхуваше да не получим някой кръвоизлив или някой слънчев удар, не преставаше да бди над нас от прага на кухненската врата, извеждаща на двора, сваляйки от време на време очилата си, за да ни покаже, че отчаянието ù е наистина сериозно, с пълното съзнание, че от придобилите ù стъклен оттенък очи се ронят оловни сълзи, очертаващи сивкави бразди по бузите ù. Всичко това се случваше далеч преди появата на мобилните телефони, изобретение, което щеше много да улесни опитите за бърза връзка на баба ми с баща ми по време на въпросните летни ваканции, и знам, че също така щеше да спести много от недовършените ù изречения, когато се обаждаше в кабинета и се налагаше да мине през безпогрешния филтър на провлачения и добродушен глас на г-н Пратеш, който обожаваше да засвидетелства на госпожата своето огромно удоволствие от новата възможност да поговори с нея, макар през лятната ваканция да разговаряха на практика всеки ден, и да я поразпита за всички членове на семейство О., които съвсем не бяха малко, дори по това време. Г-н Пратеш успяваше да изчерпи силите на баба ми откъм вежливост, принуждавайки я да заекне с едно заключително и пораженческо „благодаря“, преди да прехвърли разговора към неизменно заетото ухо на баща ми, който вече стискаше другия телефон, този на секретарката, в свивката на потната си ръка.

Кабинетът на дядо ми беше извор на загадки и на дребни изненади за моите очи на извънредно любопитно дете. Всъщност не знам дали любопитството е склонно да бъде извънредно и дали, ако да, престава да бъде добротворно качество, за да се превърне в ужасяващ недостатък по време на зрелия живот. Във всеки случай, поглеждайки назад, аз дори не бях в състояние да дам някакво име на състоянието на сляпо тъпоумие, в което нерядко потъвах, да дам някакво име на своето крехко и похвално любопитство – по такъв начин го усещах у себе си, като мое най-естествено отражение, особено в определени утрини и определени късни следобеди през лятната ваканция, когато, след като дядо ми излезеше, за да отиде да купи вестник („Диарио де Нотисиаш“, никога не съм го виждал да купува друг) или хляб за неговата закуска и тази на баба ми, или за следобедната закуска на братовчедите ми, на чичовците и на лелите ми, които минаваха през дома им със спонтанността на дългоочакван полъх свеж въздух, когато, както казах, въпросното любопитство изплуваше на повърхността най-вече в случаите, в които кабинетът на дядо ми временно опустяваше („крепостта“, както беше всеобщ обичай да се нарича това пространство сред членовете на семейството по същия начин, по който определяха тапицираното и вече твърде протрито кресло като „трона“ на моя дядо) и аз изкусно се опитвах да придам на стъпките си повече лекота дори от въздуха (винаги се сещах за заръката за „котешките стъпки“, която бях чувал през първите години в училище, а те по това време вече представляваха началото на моя първи спомен от личен характер), напразно се опитвах, докато отварям, да натисна съвсем тихо бравата на вратата, която проскърцваше на своя метален език, и без да я затварям след себе си (никога нямаше да се осмеля да го направя, нито на тази възраст, нито на друга), се изкушавах да навляза с няколко ситни крачки във восъчната вътрешност на кабинета, където застивах като зашеметен, озъртайки се наоколо. Почудата ми не се дължеше на един или друг нов предмет, който никога не съм виждал да лежи на ръба на някоя от етажерките или сред шеметното изобилие от листове, стари вестници и най-различни дреболии, които запълваха изцяло повърхността на работната маса на дядо ми. Може би по-скоро се дължеше на наситената миризма, която нахлуваше през ноздрите ми и която тогава ми приличаше на някаква чудновата смесица, колкото отблъскваща, толкова и пленяваща, на олио, бензин, лой и канела, превзела дебелия слой прах, който ограничаваше почти напълно достъпа до кабинета на брат ми, по това време със сериозна астма, и покриваше грубо окачените на две от стените снимки, на които мълчаливо съзаклятничеха ту мътните, ту бляскавите лица на внуци и внучки, синове и дъщери, покриваше също и книгите по инженерство и механика, безбройните колекции от творби, представляващи както задълбочени изследвания, така и прости инструкции за употреба, сред които от време на време се срещаше по някой натрапник под формата на книга с амбиции в тясната област на художественото творчество.

Такъв беше кабинетът на дядо ми, изменчив дори при най-малкия опит за описание, тъй като всичко, което можех да открия там, се подлагаше на преценката на до известна степен ленивия ми дух, макар и склонен към споменатото вече любопитство, което тогава тепърва се зараждаше у мен и бе изпълнено с репертоар от дребни, но откровени незнания, от напразни отмествания на погледа, затулящи необратимо моето разбиране за действителността. Веднъж дори написах с престорено оригинален тон, че кабинетът на дядо ми сякаш е бил залят с бензин, и всъщност до ден днешен не е достигало краен предел разкаянието ми, че съм го описал с тези думи, продиктувани от трескавия напън на сърцето.