Да завършиш училище никога не е било толкова трудна – и животозастрашаваща – задача, колкото във феноменалната трилогия на Наоми Новик „Смъртоносна академия“, която завладя почитателите на dark academia жанра по света!

Превърнала се в една от най-обичаните истории за магьоснически училища от „Хари Потър“ насам, поредицата започна ударно със „Смъртоносна академия“ и „Последното дипломиране“, а сега идва и времето за грандиозния ѝ финал – романа „Златните анклави“, който спечели номинация за наградите „Локус“ 2023 г. 

В нея любимите ни герои ще се изправят срещу най-голямото си изпитание до момента и ще разберат по трудния начин, че спасяването на света не е урок, който можеш да научиш в училище… било то и магическо. 

Единственото нещо, за което учениците в Академията никога, ама никога,  не смеят да говорят, е какво ще правят, когато я завършат. Дори най-кръглият глупак не би си позволил да си играе със съдбата по този начин. Защото всеки знае, че да се дипломираш означава, че си успял да преживееш хилядите отвратителни зловредни на всяка крачка в Академията. А шансовете за това са повече от нищожни. 

Но ето – Ел – или Галадриел, както майка ѝ е имала неблагоразумието да я кръсти – вече е навън. Тя сбъдна невъзможната мечта на всяко хлапе, имало нещастието да пристъпи вратите на Академията. При това успя да измисли план, с който да обедини учениците, да премахне повечето чудовища и да изведе всички на безопасно място. И дори не ѝ се наложи да се превръща в ужасяваща тъмна магьосница, за да го направи. 

Ако светът беше честен, Ел щеше да получи поне няколко години спокойствие в замяна на геройството си. Е, да, ама не. Някой се е заел да унищожава анклавите и сега всички, които Ел успя да спаси, вероятно ще бъдат убити в назряваща война за надмощие. 

Съдбата на магьосническия свят виси на косъм, освен ако не се намери някоя смела героиня, която да го спаси. Или в краен случай – избухлива и много ядосана тъмна магьосница, която би направила всичко заради хората, които обича. Дори това да означава, че трябва да се върне в Академията… 

Мрачна, остроумна и освежаваща, изпълнена с ужасяващи чудовища, зараждащи се приятелства и нотка романтика, „Златните анклави“ e майсторската кулминация на една феноменална поредица, събрала в себе си мрачна жестокост и сложни политически интриги, обещават от издателство „Сиела”.

За пореден път Наоми Новик не изневерява на отличителния си стил, който я превръща в един от най-силните гласове на съвременното фентъзи.

Из „Златните анклави“ от Наоми Новик

Глава 1: Юртата

Последното, което ми каза Орион, този пълен негодник, беше: „Ел, толкова много те обичам“.

А след това ме избута назад през портите на Магьосническата академия и аз тупнах по гръб в рая, на меката тревиста полянка в Уелс, която бях видяла за последен път преди четири години, сред разлистените ясени, през чиито клони се процеждаха слънчевите лъчи и мама, мама, която ме чакаше точно там. Ръцете ѝ бяха отрупани с цветя: макове – за отмора; анемони – за съвземане; лунна папрат – за забрава; слънчогледи – за посрещане на новия ден. Букет за добре дошла у дома за една пострадала душа, предназначен да облекчи преживения ужас и да сътвори среда за изцеление и почивка, а когато тя протегна ръка, за да ми помогне, аз се надигнах с вой „Орион!” и пръснах всички цветя наоколо.

Преди няколко месеца – вечности, – докато все още бяхме заети с нашите неистови трасета с препятствия, една членка на анклава в Милано ми беше дала пренасящо заклинание на латински език: от онези, редките, които можеш да наредиш върху себе си, без да се разцепиш на парчета. Идеята беше да мога да го използвам, за да прескачам от едно място на друго в залата за дипломиране – много удобно, за да спасявам разни хора, като членовете на анклава в Милано, което беше и причината тя да ми даде безплатно едно заклинание на стойност пет години мана. Обичайно не можеше да се използва на дълги разстояния, но времето, общо 8 взето, беше същото нещо като пространството, а едва десет секунди по-рано аз се бях намирала в Магьосническата академия. Извиках в ума си образа на залата за дипломиране, точен и ясен като архитектурна скица, заедно с ужасяващото туловище на Търпение и ордата зловредни след нея, които настъпваха към нас като кипящ прилив. Целта ми беше да се позиционирам пред портите – точно там, където Орион ме изтласка навън.

Но заклинанието не искаше да бъде наредено и се съпротивляваше, като поставяше по пътя ми предупредителни табели: улица без изход, свлачище напред. Наредих го все пак, насила, като му запращах нова и нова мана, а заклинанието рикошира в лицето ми и ме повали на земята, сякаш се бях блъснала право в бетонна стена. Затова отново се изправих на крака и се опитах да наредя съвсем същото заклинание, но просто се озовах просната на земята за втори път.

Главата ми кънтеше. Някак съумях отново да се изправя на крака. Мама ми помагаше, но същевременно ме възпираше да продължа и ми говореше нещо, за да се опита да ме забави, но аз просто ѝ изръмжах: „Търпение се носеше право към него!”, и ръцете ѝ се отпуснаха, и се отделиха от тялото ми, защото си беше припомнила същия онзи кошмар, който самата тя бе преживяла.

Вече бяха изминали две минути, откакто бях изхвърлена навън; две минути представляваха векове в залата за дипломиране, дори преди еднолично да я бях натъпкала с всички чудовища на света. Но прекъсването ми попречи просто да започна многократно да блъскам главата си в портите. Отделих една секунда, за да помисля, и вместо това се опитах да използвам заклинание за призоваване, за да измъкна Орион.

Повечето хора не могат да призоват нещо по-голямо или с повече воля от фиба за коса. Но многобройните заклинания за призоваване, които неволно съм натрупала през годините, до едно са предназначени да ми доведат една или повече нещастни пищящи жертви, по подразбиране преназначени да попаднат в жертвената яма, която по непонятни причини съм пропуснала да създам. Разполагах с дузина разновидности и едно от тях ти позволяваше да наблюдаваш някого през отразяваща повърхност и да го издърпаш навън.

Което е особено ефективно, ако разполагаш с гигантско прокълнато огледало на обреченост. За съжаление, аз бях оставила своето да виси на стената в стаята ми в общежитията. Въпреки това хукнах през поляната и между два от корените на едно дърво открих локвичка вода. Обичайно не би ми свършила работа, но през тялото ми течеше безкраен поток от мана, защото линията за захранване по време на дипломирането все още беше активна. Влях мощ в заклинанието и принудих калната локвичка да се изглади като стъкло, вперих поглед надолу в нея и извиках:

– Орион! Орион Лейк! Призовавам те в...

Хвърлих бърз поглед нагоре към първата светлина на зората и небето, които бях виждала през четирите години, изпълнени с копнеж по тях, и единственото, което успях да почувствам, беше отчаяно разочарование, защото не беше изгрев, нито пладне или полунощ, нито някакъв друг полезен момент от денонощието.

– ... нарастващите часове на светлината, за да дойдеш при мен от тънещите в сенки коридори и да се вслушаш единствено в моите думи.

Последното много вероятно означаваше, че когато се появи тук, той щеше да бъде в плен на заклинание за подчинение, но за това щях да се тревожа по-късно, по-късно, след като вече беше тук...

Този път заклинанието премина и водата се развихри в сребристочерен облак, преди бавно и неохотно да произведе едно призрачно изображение, което може би беше Орион в гръб, едва очертан като силует на фона на непрогледен мрак. Въпреки това аз пъхнах ръка в тъмнината, протегнах се към него и за миг ми се стори – бях сигурна, – че съм го уловила. Усещането за неистово облекчение набъбна в сърцето ми: бях успяла, бях го хванала – а след това нададох писък, защото пръстите ми потънаха в туловището на една зловредна паст, а нейният всмукващ глад се насочваше към мен.

Всяка част от тялото ми искаше да се отдръпне незабавно. И после стана по-лошо, сякаш имаше накъде да стане по-лошо, защото това не беше само една зловредна паст, а две, и те се опитваха да ме сграбчат от двете страни, сякаш Търпение все още не беше приключила с храносмилането на Кураж: цял век ученици, едно ястие, толкова голямо, че изяждането му щеше да отнеме дълго, а междувременно Кураж все още опипваше наоколо в опит да засити собствения си глад дори докато самата тя биваше поглъщана.

И да, за мен беше ослепително очевидно там, в залата за дипломиране, че не можехме просто да убием един толкова чудовищно наситен ужас, дори с маната на четири хиляди живи ученици, които ме захранват. Единственото, което можеше да се направи с Търпение, беше единственото, което можеше да се направи с Магьосническата академия: можеше единствено да ги изтласкаме в празнотата и да се надяваме да изчезнат завинаги. Но очевидно Орион беше на друго мнение, след като се бе върнал, за да се бие, дори докато зад гърба му училището се олюляваше на ръба на света.

Коментирай »