„Развих най-пълно идеята си за „апокрифните“ романи – уж написани от автор, който не съм аз и който дори не съществува – в „Ако пътник в зимна нощ“, пише Итало Калвино през 1984 година.

„Това е роман за удоволствието от четенето на романи. Главен герой е Читателят, който десет поредни пъти начева нова книга, но по независещи от него обстоятелства не успява да я завърши. Затова написах началата на десет романа от въображаеми автори, различни от мен и един от друг... Постарах се не толкова да се идентифицирам с тях, колкото с читателя. Да представя повече удоволствието от четенето на определен жанр, отколкото самия текст... Най-много обаче гледах да изтъкна обстоятелството, че всяка книга се ражда в присъствието на други книги, във взаимоотношения и съпоставка с тях.“

Новото издание на експерименталния шедьовър „Ако пътник в зимна нощ“ (превод: Нева Мичева, 288 стр., цена: 25 лв.) се посвещава на 100-годишнината от рождението на Итало Калвино – един от най-оригиналните повествователи в италианската белетристика, деликатен стилист, есеист, публицист, ерудит, космополит, „литературен хамелеон“ с неудържима фантазия. В това издание на книгата, част от Бисерната поредица на издателство „Колибри“, е включена илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.

За автора

Итало Калвино е роден в Куба, но две години след това родителите му се връщат в Италия. Пише първия си роман на 23-годишна възраст. През целия си живот сътрудничи на периодични издания и пътува много в Южна Америка, Мексико, Аржентина, Испания, Франция. Разнообразното му творчество е добре познато в български превод – освен романа „Ако пътник в зимна нощ“ у нас са издадени: „Невидимите градове“, „Космически комедии“, сборникът с новели „Нашите предци“, сборниците с разкази „Паломар“, „Марковалдо, или сезоните в града“ и „Трудни любови“, както и неговите прочути „Американски лекции: шест предложения за новото хилядолетие“.

Итало Калвино –  „Ако пътник в зимна нощ“, откъс от книгата

След малко ще започнеш да четеш „Ако пътник в зимна нощ“, новия роман на Ѝтало Калвино. Отпусни се. Съсредоточи се. Отърси се от всяка друга мисъл. Остави околния свят да се разтвори в нищото. Вратата най-добре я затвори, оттатък телевизорът е постоянно включен. Кажи веднага на другите: „Не, не желая да гледам телевизия!“. Повиши тон, ако не ти обръщат внимание: „Чета! Не искам да ме безпокоят!“. Може да не са те чули в тази шумотевица, та си кажи по-силно, извикай: „Започвам новия роман на Итало Калвино!“. Ако пък не щеш, не се обаждай – дано просто те оставят на мира.

Заеми най-удобното положение: седнал, проснат, сгушен, излегнат. Излегнат по гръб, на хълбок, по корем. На фотьойл, на диван, на люлеещ се стол, на шезлонг, на отоманка. На хамак, ако имаш хамак. На леглото, разбира се, или в леглото. Можеш и да виснеш с главата надолу, в поза от йогата. С обърната книга, естествено.

Известно е, че идеалното положение за четене така и не се намира. Някога хората четяли накрак, пред пюпитър. Били навикнали да стоят стабилно изправени. Така си почивали, като се уморели да яздят. Май никому не е хрумвало да чете на кон, но ето че идеята да четеш на седлото, с книга, облегната върху гривата на коня и евентуално прикрепена към ушите му с нарочно приспособление, изведнъж ти се струва примамлива. Сигурно е много удобно да се чете с нозе в стремената – отлепянето им от земята е първото условие за наслада от четенето.

Е, какво чакаш? Опъни крака, вдигни стъпалата си на възглавничка или две, на страничните облегалки на дивана, на подлакътниците на фотьойла, на чаената масичка, на писалището, на пианото, на географския глобус. Преди това си събуй обувките. Но само ако искаш да отлепиш нозе от земята; ако ли не, обуй ги отново. Хайде сега, недей да стърчиш там с обувки в едната ръка и книга в другата.

Настрой осветлението така, че да не ти измори зрението. Направи го незабавно, защото, щом четенето те погълне, мърдане няма да има. Гледай страницата да не остава в сянка – гмеж от черни букви на сив фон, неотличими като мише котило. Внимавай и да не я изложиш под сноп ослепителна светлина, която да рикошира о жестоката белота на хартията и да наяде контурите на знаците като южно пладне. Постарай се отрано да предвидиш всичко, което ще ти помогне да не прекъсваш четенето си. Цигарите да са в обсега на ръката ти, ако пушиш, както и пепелникът. Какво друго? Малка нужда ли? Е, ти си знаеш.

Не че очакваш нещо конкретно от конкретно тази книга. Ти по принцип си човек, който вече нищо отникъде не очаква. Толкова много са онези, по-млади или по-стари теб, които живеят с упованието за изключителни преживявания – от книгите, от хората, от пътешествията, от събитията, от всичко, което им готви утрешният ден. Не и ти. Ти знаеш, че най-доброто, което може да те сполети, е да избегнеш най-лошото. Това е изводът, до който си стигнал както в личния си живот, така и в по-общ, даже световен план. А книгите? Така, именно защо то си изкоренил младежкото удоволствие от очакването от всички други области, смяташ, че поне в тяхната ограничена сфера то ти се полага – тук може да ти провърви или не, но рискът от разочарование не е голям. И тъй, видя във вестника, че е излязла „Ако пътник в зимна нощ“, новата книга на Итало Калвино, който не е публикувал от години. Прескочи до книжарницата и я купи. Правилно.

Още от витрината забелязваш корицата с търсеното заглавие. Устремен към тази визуална стръв, си проправяш път през барикадите от Никога Нечетени Книги, които те поглеждат свъсено от плотовете и етажерките в опит да ти вземат страха. Ти обаче знаеш, че не бива да допускаш да те сплашат; че сред тях се простират с хектари Книгите Които Спокойно Можеш И Да Не Четеш; Книгите Които Стават За Всичко Само Не И За Четене и Книгите Неразгръщани Но Вече Познати Поради Принадлежността Си Към Категорията На Прочетеното Далеч Преди Да Е Написано.

Тъкмо преодоляваш първия пояс от укрепления, когато те връхлита пехотата на Книгите Които Охотно Би Прелистил Ако Разполагаше С Още Няколко Живота Но За Съжаление Дните Ти На Тоя Свят Са Броени. С чевръста маневра ги прескачаш и се озоваваш сред фалангите на Книгите Които Възнамеряваш Да Прочетеш Но Не И Преди Някои По̀ Наложителни; Прекалено Скъпите Книги Които Би Могъл Да Изчакаш И Да Купиш Като Ги Пуснат На Половин Цена; Прекалено Скъпите Книги Отложени За Когато Излязат В Джобен Формат; Книгите Които Можеш Да Помолиш Някой Да Ти Заеме; Масово Четените Книги Които Имаш Чувството Че И Ти Си Чел. Отбиваш атаката им и се придвижваш към кулите на укреплението, в чието подножие отпор дават

Книгите Които От Сума Време Се Заричаш Да Прочетеш;

Книгите Които От Години Търсиш И Не Намираш;

Книгите Посветени На Нещото С Което Се Занимаваш В Момента;

Книгите Които Искаш За Да Са Ти Подръка Постоянно;

Книгите Които Ти Се Ще Да Си Заделиш За Прочит Примерно Това Лято;

Книгите Които Ти Липсват За Окомплектоване На Поредици В Твоята Библиотека;

Книгите Които Пораждат У Теб Внезапно Трескаво И Необяснимо С Прости Думи Любопитство.

Ето че успя да сведеш легионите до множество, което, колкото и да е обемно, все пак се състои от краен брой елементи. Ала относителното ти облекчение скоро е помрачено от засадата на Отдавна Четените Книги Които Подлежат На Незабавно Препрочитане редом с Книгите Които Винаги Си Се Правил Че Си Чел И Е Крайно Време Да Се Стегнеш И Да Прочетеш Наистина.

Оставяш ги зад гърба си с чевръсто кривуличене и със скок проникваш в цитаделата на Новите Книги Чийто Автор Или Тема Те Влече. Вече във вътрешността на тази твърдина се налага да направиш пробив в редиците на защитниците, като ги разделиш на Нови
Книги С Вехти Автори Или Теми (за теб или изобщо) и Нови Книги Със Съвършено Неизвестни Автори Или Теми (поне за теб) и преосмислиш притегателната им
власт от гледна точка на желанията и нуждите си от ново и вехто (новото, което търсиш във вехтото, и вехтото, което търсиш в новото).

Иначе казано: след като прехвърляш набързо заглавията на изложените в книжарницата издания, се насочваш към купчина прясно отпечатани „Ако пътник в зимна нощ“, грабваш една бройка и я занасяш на касата, където да узаконят правото ти на собственост над нея.

Хвърляш последен копнежен поглед към книгите наоколо (по-точно книгите са се вперили в теб с копнежния вид на кучета, които от клетките на общинския кучкарник гледат как техен бивш другар се отдалечава, воден на каишка от стопанина си, дошъл да го спаси) и си тръгваш.

Току-що излязлата книга ти доставя специално удоволствие – сдобил си се не просто с нея, а със самата ѝ новост. Тя може да се окаже новостта на прясно изфабрикуваната вещ, хубостта на младото животно, с която се кичат дори книгите и която трае, докато обложките им не вземат да пожълтяват, було от смог не полегне върху обрезите им, а гръбчетата им не се разбридат по ъглите в бързата есен на библиотеките. Но ти винаги се надяваш да се натъкнеш на същинската новост, която и след първия път да остане такава, завинаги. Щом прочетеш едва публикуваната книга, ще си присвоиш тази новост от първия миг, без повече да ти се налага да ходиш подире ѝ, да я догонваш. Дали това сега е лелеяният случай? Никога не се знае. Да видим как започва.

Вероятно още в книжарницата си запрелиствал романа. Или не си могъл, защото е бил обвит в целофанен пашкул? Сега си вече в автобуса, на крак в тълпата, полюшваш се, хванал дръжката с една ръка, а със свободната развиваш пакета с малко маймунски движения – маймуна, която иска хем да обели банана, хем да не падне от клона. Внимавай де, ръгаш с лакти съседите си, извини се поне, ако не друго. А може книжарят да не е опаковал томчето и да ти го е дал в торбичка. Торбичката опростява задачата. Седиш си зад волана на колата, на светофара вадиш книгата, раздираш прозрачната ѝ обвивка, зачиташ първите редове. Връхлита те лавина от клаксони, светнало е зелено, пречиш на движението.

На работното си място уж небрежно намърдваш романа сред служебните бумаги, по някое време бутваш встрани някаква папка и той лъсва пред очите ти, отваряш го разсеяно, облакътяваш се на масата, подпираш слепоочия със свити в юмруци ръце и добиваш вида на съвестен изследовател на преписки, докато всъщност разучаваш първите му страници. Полека-лека наместваш гръб на облегалката, вдигаш книгата на нивото на носа си, накланяш стола и запазваш равновесие върху задните му крака, издърпваш едно странично чекмедже на бюрото, за да си сложиш краката отгоре (положението им при четене е от изключителна важност), изпружваш пищялки през плота, над непрошнурованите преписки.

Да, но не ти ли се струва неуважително? Не към твоята работа, естествено (никой не е тръгнал да ти мери професионалната полезност – приемаме, че длъжността ти е органична част от системата на непроизводителните дейности, която заема огромен дял от националното и световното стопанство), а към книгата. Толкова по-зле, ако спадаш – било по принуда, било по призвание – към хората, за които „работа“ ще рече „сериозна работа“, тоест вършене – било целенасочено, било неволно – на нещо необходимо или поне не безполезно за тях самите и за останалите. В такъв случай книгата, донесена на работното място като своего рода амулет или талисман, те излага на периодични изкушения, няколкосекундни откъсвания от основния предмет на вниманието ти, бил той перфоратор на електронни карти, котлоните на печка, командните лостове на булдозер или пациент, опнат на операционната маса с разкрити вътрешности.

За предпочитане е да обуздаеш нетърпението си и да отложиш отварянето на романа за вкъщи. Ето, вече може. В твоята стая си, необезпокояван, отгръщаш на първата страница, не, на последната – най-напред искаш да видиш колко е дълъг. Не е от най-дългите, слава богу. Дебелите книги, дето ги пишат в наши дни, са някак парадоксални – след като измерението време се срина на парчета, не можем да живеем или да мислим другояче освен във времеви откъслеци, всеки от които се отдалечава по собствена траектория и моментално изчезва. Непрекъснато времетраене сега намираме само в романите от епохата, когато времето се е възприемало вече не като статично, но и още не като разпаднато. Тя е продължила има-няма сто години. И толкоз.

Въртиш книгата в ръце, преглеждаш изреченията на задната ѝ корица, на подгъва – общи приказки, които не казват кой знае какво. Нека. По-добре да няма послание, което нахално се налага над прякото послание на самата книга, над онова, което на теб се полага да изцедиш от нея, все едно дали е малко, или много. Разбира се, цялото това навъртане около текста, околовръстното зачитане преди вътрешния прочит, е част от насладата от новата книга. Ала и то, както всички предварителни наслади, не бива да се проточва излишно, понеже функцията му е да те подготви за по-съществената наслада от консумацията, сиреч четенето на романа.

Така, ето те готов да захванеш първите редове на първата страница. Предвкусваш неповторимото звучене на автора. Ала напразно. Нищо не разпознаваш. Чакай, замисли се: кой каза, че този автор има неповторимо звучене? Напротив, всеизвестно е, че писането му силно се мени от книга до книга. И точно по промяната си личи, че е той. Тук обаче сякаш няма нищо общо с досегашното си творчество, поне доколкото си спомняш. Разочарован ли си? Ще видим. Да речем, че отначало си леко объркан – като пред човек, чието име досега си свързвал с друго лице и чиито черти безуспешно се мъчиш да наложиш върху онези, които помниш. Сетне продължаваш и си даваш сметка, че книгата все пак те увлича – без значение какво си очаквал от автора, сега тя те вълнува сама по себе си. И ако трябва да си честен, така май е по-добре – да си изправен пред нещо, което още не си да си честен, така май е по-добре – да си изправен пред нещо, което още не си сигурен какво е.

Коментирай »