„Четвърто крило“ – най-новият поп културен феномен, който завладя TikTok

Дракон без ездач е трагедия. Ездач без своя дракон е мъртъв в най-горещото романтично фентъзи на 2023 г.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Дракони и политически интриги, приятелства и предателства, нестихваща страст и напрежение от първата до последната страница се вихрят между кориците на  „Четвърто крило“ – booktok явлението, което се превърна в истински поп културен феномен по света.

Сравнима по успех в момента само с Дж. К. Роулинг, Дж. Р.Р. Мартин и Сара Дж. Маас, американската писателка Ребека Ярос успя да завоюва сърцата на милиони читатели по света, а сега най-горещото заглавие на 2023 година се появява и на български език в превод на Мариана Христова и с ексклузивни за България корица и вътрешен дизайн (изд. „Сиела“).

Дракон без ездач е трагедия. Ездач без своя дракон е мъртъв.

И крехката и чуплива Вайълет Соренгейл бързо трябва да открие как да избегне тази съдба. Защото в бруталния военен колеж за драконови ездачи „Басгайът“, където младата жена е изпратена по заповед на майка си, сякаш всеки иска смъртта ти. Особено ако си дъщеря на безкомпромисната генерал Лилит Соренгейл, успяла да спечели предаността на мнозина, но и омразата на привържениците на някогашния бунт в Навара.

Photo credit: Издателство „Сиела”

 Да оцелееш в наборния ден си е истинско предизвикателство. А трудното започва едва след него. Защото драконите, чиято преданост ездачите трябва да спечелят, не се обвързват с немощни смъртни – те ги изпепеляват. Не помага и фактът, че правилата на колежа определено не забраняват убийствата – и всеки кадет по-малко означава по-добър шанс за успех за останалите.

Надеждата е опасна илюзия, когато смъртта дебне на крачка разстояние. И докато всеки около Вайълет има свои собствени планове, тя трябва бързо да научи правилата за оцеляване в свят, в който веднъж приет при драконовите ездачи, имаш само два изхода: завършваш или умираш.

Дали обаче ще се опази от готовите на всичко конкуренти, военната заплаха, надвиснала над цялото кралство и противоречивите чувства, които изпитва към някого, който би трябвало да ѝ бъде смъртен враг?

Photo credit: Издателство „Сиела”

Съспенс и политика, отровни схватки, огън и кръв, любов и мрачни игри очакват всеки, дръзнал да яхне най-изпепеляващия и секси роман на годината.

„Четвърто крило“ е гарантирано адреналиново преживяване, след което ще искате само едно – веднага да се озовете в следващия Квадрант на историята. А втора част – „Железен пламък“ – ще полети към читателите си през януари.

Ребека Ярос е авторка на над петнадесет романа и е включена в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. „Надарена разказвачка“ („Къркъс“), тя е и носителка на наградата за превъзходни постижения на Колорадските автори на романтични книги. Второ поколение потомка на военнослужещи, Ребека обича героите от армията и е щастливо омъжена за своя от над двайсет години. Майка е на шест деца и семейството ѝ живее в Колорадо със своите упорити английски булдози, две смели чинчили и котенце на име Артемис, което е шеф на всички тях.

Като приемна майка, а после и осиновителка на по-малката си дъщеря, Ребека изпитва страстно желание да помага на децата в системата за приемна грижа чрез своята организация, One October, която двамата със съпруга ѝ основават през 2019 г. За да научите повече за мисията им, посетете сайта oneoctober.org.

 

Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Четвърто крило“ от Ребека Ярос

ГЛАВА ПЪРВА

Наборният ден е винаги най-смъртоносният. Може би затова изгревът е изключително красив тази сутрин – защото знам, че може да ми е последният.

Затягам дръжките на тежката си брезентова раница и се повличам по широкото стълбище на каменната крепост, която наричам свой дом. Гърдите ми се надигат и спускат учестено от усилието, а когато стигам до каменния коридор, водещ към кабинета на генерал Соренгейл, дробовете ми горят. Ето какво ми донесоха шест месеца интензивни физически тренировки – способността едва-едва да изкача шест групи стъпала с петнайсеткилограмова раница на гърба.

Свършено е с мен.

Хилядите двайсетгодишни, които чакат пред портата, за да влязат в квадранта, който са избрали за службата си, са най-умните и силните в Навара. Стотици от тях са се подготвяли за Квадранта на ездачите, за шанса да станат част от елита, още от раждането си. Аз имах точно шест месеца.

Стражите с безизразни лица, наредени от двете страни на широкия коридор до горния край на стълбището, избягват погледа ми, докато минавам покрай тях, но това не е нищо ново. А и за мен да не ми обръщат внимание е най-добрият вариант.

Военният колеж „Басгайът“ не се слави с доброта към… ами, към никого, дори към тези, чиито майки са командващи.

Всеки наварски офицер, все едно дали избира да се обучава като лечител, писар, пехотинец или ездач, е оформян сред тези жестоки стени в продължение на три години, превърнат в оръжие, което да охранява нашите планински граници от свирепите опити за нашествие на кралство Поромиел и неговите грифонови ездачи. Тук слабите не оцеляват, особено в Квадранта на ездачите. Драконите имат грижата.

– Изпращаш я на смърт! – прогърмява познат глас през дебелата дървена врата на генерала и аз ахвам. На целия континент има само една жена, достатъчно глупава да повиши глас на генерала, но тя би трябвало да е на границата заедно с Източното крило. „Мира.“

От кабинета долита приглушен отговор и аз посягам към дръжката на вратата.

– Тя няма шанс! – изкрещява Мира и аз отварям със сила масивната врата, а тежестта на раницата ми се премества напред и почти ме събаря. „Проклятие!“

Генералът изругава иззад бюрото си и аз се хващам за облегалката на дивана с пурпурна дамаска, за да запазя равновесие.

– По дяволите, майко, тя едва си носи раницата! – тросва се Мира и се втурва към мен.

– Нищо ми няма!

Бузите ми пламват от унижение и аз се насилвам да се изправя. Тя е тук едва от пет минути, а вече се опитва да ме спаси.

„Защото имаш нужда да те спасят, глупачке!“

Не го искам. Не искам да имам абсолютно нищо общо с тази глупост за Квадранта на ездачите. Аз не съм самоубийца. Щеше да е по-добре да ме бяха скъсали на приемния изпит за „Басгайът“ и да бях постъпила направо в армията заедно с повечето призовани. Но мога да нося раницата си и ще се овладея.

– О, Вайълет! – Тревожни кафяви очи поглеждат надолу към мен; силни ръце стискат раменете ми.

– Здравей, Мира. – В крайчеца на устните ми заиграва усмивка. Сестра ми може и да е дошла да се сбогува, но аз просто се радвам да я видя за първи път от години.

Погледът ѝ се смекчава, а пръстите ѝ се свиват и отпускат на раменете ми, сякаш иска да ме прегърне. Вместо това обаче отстъпва назад, обръща се и застава до мен, с лице към майка ни.

– Не можеш.

– Вече е свършено. – Майка ни вдига рамене и линиите на ушитата ѝ по поръчка черна униформа се надигат и спускат от движението.

Подсмихвам се подигравателно. Дотук с надеждата за пощада. Не че изобщо трябваше да очаквам или дори да се надявам за капка милост от жена, която се е прочула с липсата ѝ.

– Тогава го отмени! – Мира кипи от гняв. – Цял живот се е обучавала за писар. Не е подготвена да стане ездач.

– Е, тя със сигурност не си ти, нали, лейтенант Соренгейл? – Майка ни подпира ръце на безупречния плот на бюрото си и леко се навежда. Поглежда ни с присвити, оценяващи очи, също като на драконите, гравирани в масивните крака на мебелите. Нямам нужда от забранената способност да чета мисли, за да знам какво точно вижда.

На двайсет и шест години, Мира е по-млада двойничка на майка ни. Висока, със силни мощни мускули, изваяни от години схватки и стотици часове, прекарани на гърба на дракона ѝ. Кожата ѝ буквално блести от здраве, а златисто-кестенявата ѝ коса е късо подстригана, за да не пречи в битка, също като на майка ни. Но приликите не се изчерпват само с външния вид: тя излъчва същата арогантност, същото непоколебимо убеждение, че мястото ѝ е в небето. Тя е ездачка до мозъка на костите си.

Тя е всичко, което аз не съм, и майка ми поклаща неодобрително глава – и тя е съгласна. Прекалено съм ниска. Твърде крехка. Малкото извивки, които имам, трябваше да са мускули, а коварното ми тяло ме прави смущаващо уязвима.

Майка ни тръгва към нас. Лъснатите ѝ черни ботуши блестят на магическите светлини, които блестят в аплиците. Тя вдига края на дългата ми плитка, намръщва се на частта точно над раменете ми, където кестенявите кичури започват да губят топлия си цвят и бавно избледняват до стоманено, металическо сребърно в краищата, и я пуска.

– Бледа кожа, бледи очи, бледа коса. – Погледът ѝ изсмуква всяка частица от увереността ми чак до мозъка на костите. – Сякаш треската е откраднала не само силата ти, а и всичкия ти цвят. – В очите ѝ припламва гняв, а челото ѝ се сбърчва. – Казвах му да не те държи в онази библиотека.

Не за първи път я чувам да проклина болестта, която едва не я убила, докато била бременна с мен, или библиотеката, която татко превърна в мой втори дом, след като изпратиха майка тук, в „Басгайът“, като инструктор, а него – като писар.

– Обичам тази библиотека – възразявам аз. Мина повече от година, откакто сърцето му най-после отказа, но Архивите все още са единственото място, което чувствам като свой дом в тази гигантска крепост, единственото място, на което все още усещам присъствието на баща си.

– Говориш като дъщеря на писар – казва тихо майка ми и аз виждам жената, която беше, докато баща ми беше жив. По-мека. По-мила… поне към семейството си.

– Аз съм дъщеря на писар. – Гърбът ми крещи от болка, затова оставям раницата да се плъзне от раменете ми, насочвам я към пода и за първи път откакто излязох от стаята си, си поемам дъх с пълни гърди.

Майка ми примигва и по-меката жена изчезва – остава само генералът.

– Ти си дъщеря на ездачка, на двайсет години си, а днес е Наборният ден. Оставих те да приключиш с учението, но както ти казах миналата пролет, няма да допусна мое дете да постъпи в Квадранта на писарите, Вайълет.

– Защото писарите са толкова по-долу от ездачите? – питам намусено аз, макар чудесно да знам, че ездачите са на върха на социалната и военната йерархия. Фактът, че драконите, с които са свързани, пекат хора за забавление, също помага.

– Да! – Тя загубва обичайното си спокойствие. – И ако днес посмееш да влезеш в тунела към Квадранта на писарите, ще те хвана за тази твоя смешна плитка, ще те издърпам и лично ще те кача на Парапета.

Стомахът ми се преобръща.

– Татко не би го искал! – възразява Мира и по врата ѝ пропълзява червенина.

– Обичах баща ти, но той е мъртъв – казва майка ни така, сякаш съобщава доклада за времето. – Според мен в последно време няма особени желания.

Рязко си поемам дъх, но си задържам езика зад зъбите. Споровете няма да ме доведат доникъде. Тя никога преди не се е вслушвала в това, което ѝ казвам, и днес не е по-различно.

– Да изпратиш Вайълет в Квадранта на ездачите е равносилно на смъртна присъда. – Очевидно Мира не е приключила със спора. Мира никога не приключва споровете с майка ни и най-много се дразня от това, че майка ни винаги я е уважавала заради това. Двойни стандарти в целия им блясък. – Тя не е достатъчно силна, майко! Тази година вече си е чупила ръката, през седмица си навяхва нещо и не е достатъчно висока да яхне нито един дракон, достатъчно голям да я опази жива в битка.

– Ти сериозно ли, Мира? – Проклятие, какво става тук? Ноктите ми се забиват в дланите и аз свивам ръце в юмруци. Едно е да знам, че имам минимални шансове да оцелея, но сестра ми да хвърля недостатъците ми в лицето ми – това е съвсем друго. – Слаба ли ме наричаш?

– Не. – Мира стисва ръката ми. – Просто… крехка.

– Това е също толкова лошо. – Драконите не се обвързват с крехки жени. Изпепеляват ги.

– Тя наистина е дребна. – Майка ми ме оглежда от главата до петите, вижда колко са ми широки кремавата туника с колан и панталона, които избрах сутринта за възможната си екзекуция.

Изсумтявам.

– Какво, сега недостатъците ми ли ще изреждаме?

– Не съм казала, че е недостатък. – Майка ми се обръща към сестра ми. – Мира, Вайълет преодолява повече болка от сутринта до обед, отколкото ти за цяла седмица. Ако някое от децата ми е способно да преживее Квадранта на ездачите, това е тя.

Вдигам вежди. Това звучи ужасно много като комплимент, но с моята майка никога не съм сигурна.

– Колко кандидат-ездачи умират в Наборния ден, майко? Четиресет? Петдесет? Толкова ли си нетърпелива да погребеш още едно от децата си? – кипи от гняв Мира.

Потръпвам, когато температурата в стаята стремглаво пада благодарение на отличителната сила на майка ни да владее бурята, която тя прелива през своя дракон, Аймсър.

Гърдите ми се свиват при спомена за брат ми. Никой не е посмял да спомене Бренан или неговия дракон от пет години насам, откакто умряха в битка с тиришките бунтовници на юг. Майка ми толерира мен и уважава Мира, но обичаше Бренан.

Татко също. Болките в гърдите му започнаха веднага след смъртта на Бренан.

Майка ни стисва зъби и отправя към Мира поглед, който обещава отплата.

Сестра ми преглъща, но не отстъпва в тази борба на погледи.

– Майко – започвам аз – тя нямаше предвид…

– Излез… оттук… лейтенанте. – Думите на майка ни са леки облачета пара в ледения кабинет. – Преди да те докладвам, че си напуснала частта си без позволение.

Мира застава по-изправена, кимва, завърта се с военна прецизност и излиза, без да каже нито дума повече, като грабва пътьом една малка раница.

Майка ми и аз оставаме сами за първи път от месеци насам.

Погледът ѝ среща моя, тя си поема дълбоко дъх и температурата се покачва.

– На приемния изпит ти беше в първата четвърт на най-бързите и най-гъвкавите. Ще се справиш. Всички Соренгейл се справят. – Тя плъзва върховете на пръстите си по бузата ми, като едва докосва кожата ми. – Толкова приличаш на баща си – прошепва тя, прочиства гърло и отстъпва няколко крачки назад.

Е, никой не раздава ордени за емоционална подкрепа.

– През следващите три години ще трябва да се държа така, сякаш не си ми дъщеря – казва тя и сяда обратно на ръба на бюрото си. – Тъй като, като командващ генерал на „Басгайът“, аз ще съм твоят много по-старши офицер.

– Знам. – Това ми е последната грижа. Тя и сега се държи така, сякаш не съм ѝ дъщеря.

– И от никого няма да получиш специално отношение само защото си ми дъщеря. Всъщност ще ти се нахвърлят още по-   яростно, за да те накарат да докажеш колко струваш. – Тя вдига вежда.

– Знам. – Добре че се обучавах при майор Гилстед през последните няколко месеца, откакто майка ми издаде заповедта си.

Тя въздъхва и се усмихва насила.

– Значи ще се видим в долината при Вършитбата, кандидате. Но дотогава сигурно ще си кадет.

„Или мъртвец.“

Нито аз, нито тя го казваме.

– Късмет, кандидат Соренгейл.

Тя се връща зад бюрото си и на практика ме отпраща.

– Благодаря, генерале.

Вдигам раницата обратно на раменете си и излизам от кабинета. Един страж затваря вратата зад мен.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Коментирай »
Препоръчваме още
Как да минимизираме разходите си при пътуване
Никой не идва случайно в живота ти. 10 типа хора, които съдбата ще ти изпрати
Защо изневеряваме
Един роман за бъдещето: „Тасмания“ от Паоло Джордано (предложение за четене)
Три причини да правите секс всеки ден
Злодеите и героите се изправят пред общ враг в „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“
„Унищожителят на меча“: Битката между доброто и злото е по-кръвожадна от всякога (предложение за четене)
Как се газира водата? Митове и факти за газираните води
Шест храни, които кралските особи не вкусват
Ново издание на „Принцът и просякът” от Марк Твен (предложение за четене)
„De Profundis: Глас от бездната“ – изповедта на Оскар Уайлд за любовната му трагедия
Сухият зимен въздух неусетно ни обезводнява
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби