Първият българин, изкачил последователно Еверест и Лхотце; първата българка на К2; първата българка на Лхотце; първата българка, изкачила три осемхилядника. Това са само някои от впечатляващите постижения на смелата Силвия Аздреева, която се превърна в гордост и радост за цяла България.

Историята на това (не)обикновено момиче с воля на високопланинска буря оживява в новата ѝ книга в съавторство с журналиста Найден Тодоров – „Да покориш себе си“, която ще излезе в книжарниците в началото на декември и вече е налична за предварителна поръчка.

Истинска и разтърсваща история, която доказва, че психиката може да убеди физиката, че няма невъзможни неща.

От едно момиче, което просто обича планината, до същинска стихия, която стъпка по стъпка постигна наглед невъзможното, Силвия Аздреева се превърна във вдъхновение за хиляди българи и истински пример за човек с безгранична сила на духа.

„Да покориш себе си“ разказва нейната история – сурова, неукрасена, без преструвки. История за собствените ни граници, която ще промени представите ви за всичко човешко. Чуйте я!

„БУУУМ! Могъщ гръм. Ако преди бях чувала подобен някъде в далечината, от безопасно разстояние, сега беше проглушително близо. Автоматично вдигнах погледа си нагоре. Все едно цялата планина се сгромолясваше и ни връхлиташе със страшна сила...“

Из „Да покориш себе си“ от Силвия Аздреева, откъс от книгата

AМА ДАБЛАМ

Към върха

Толкова много катерене, а още не бяхме до същинската част. Трети лагер е на късо плато. Както си ходех след водача, изведнъж спряхме. Погледнах пред мен – бяла, почти вертикална стена. Когато вдигнах погледа си и челникът освети какво ме очаква, изпаднах в ужас. Сковах се. Това бе пътят към върха.

В небето над нас нещо висеше като светещ полилей. В първия миг не разбрах какво е. След това осъзнах – единствените тръгнали преди нас хора. Стоях и треперех. Бях като лист. Тръгнахме нагоре. Не смеех да поглеждам друго освен краката на моя водач.

Беше адски трудно. Липсва кислород, прескачаме цепки, вятърът брули, студът е брутален, ако спра за кратка почивка, започвам да замръзвам. Ръцете ми на няколко пъти замръзваха – бях с два чифта ръкавици, едните дори с отопление и пак замръзваха. На три пъти спирахме и водачът ми прави масаж на пръстите. Минават часове, поглеждам нагоре и сякаш все остава толкова. Плача и треперя. Такива чувства не бях изживявала. Като видех човека над мен и водача му, сякаш стояха като две звезди заради светлината от челниците им. Беше безкрайно. Заспивам, водачът ме събужда.

На бялата стена са и големите бели петна от изкачването ми. На такава височина ти не си в реалността. Мозъкът ти не функционира както на нормална надморска височина. Нямаш нормална преценка за нищо. Може да започнеш да халюцинираш от ниското съдържание на кислород. Тогава мислите за семейството ми бяха изчезнали. Аз не знаех имам ли семейство, вече не помнех как се казвам. Правиш автоматични движения – стъпка по стъпка, и се опитваш да дишаш. Базови действия на организма ти. Нямаш логическа мисловна дейност, почти нямаш реакции. Получих проблясък, когато нещо около нас се промени. Видях червеното небе. Включих, че се съмва.

Опитах се да погледна, но в мига, в който отклоних погледа си, изпаднах в тотален потрес. Встрани започнаха да се откриват гледки – толкова страшни и внушителни. Осъзнах, че вися на въже на някаква ледена стена, а около мен няма нищо друго.

Значи беше станало около 6 сутринта. Отне ми много време да сметна колко часа са минали от 10 вечерта. Нирмал ми беше казал, че от втори лагер до върха отнема между 10 и 12 часа. Еврика! Минали са 8 часа. За себе си бях сложил максимума – 12 часа, че даже и повече, поне 13–14 часа. Казах си: „Леле, на мен ми остават още поне 5 часа“. Това беше другият ми критичен момент. За първи път допуснах съмнение в ума си – че може би няма да успея до горе. Но това беше достатъчно.

А не са само 5 часа до върха. Не може да стоиш там – веднага тръгваш по пътя назад за още 8–10 часа до втори лагер. А психиката ти на това място е много слаба. Като се паникьосах на това въже! Водачът ми се върна до мен, разтресе ме. Окуражаваше ме, казваше ми, че се справям много добре. Но аз нямах физическа пречка, а психическа. Тогава изстрелях: „Аз няма да мога да кача върха“. За първи път го чу от мен. „Как няма да го качиш, остават ни само два часа“. Не вярвах. Казах му, че ме лъже, за да ме успокои. А той: „Това е третото ми изкачване на Ама Даблам, с това темпо ще го качим максимум за два часа“. Настоявах, че по моите сметки са минимум пет. И не можех да мръдна. Ни напред, ни назад. Започнаха разправии и убеждаване, че не ме лъже. Не помогна и това: „Силвия, ако сега се откажеш, ще направиш най-голямата грешка в живота си“. Трябваше да се справя сама, защото водачът ми не успяваше. Започна да се притеснява, защото изкарахме много повече време от допустимото, без да правим нищо.

Асис започна да ми вика: „Мръдни си поне единия крак, направи крачка, ще започнем да замръзваме. Вдигни си ръката и продължавай“. Бях закована като с пирон. Пръста си не можех да помръдна. Цялата мъка продължи много дълго. В един миг все едно се събудих. Огледах се: „Силвия, виж къде си, защо стоиш тук?“. Започнах да си говоря сама: „Никой няма да ти помогне, Силвия. Тръгвай, Силвия. Нали искаше Ама Даблам? Ето ти Ама Даблам. Тръгвай“. Беше от онези моменти, в които, ако не си помогнеш сам, и Господ не може. Нито водачът ми може да ме качи на гръб, нито може да продължим да си висим. Какво – да чакаме да направят спасителна операция? Ами то може да стане късно и за двама ни. Не че съм си мислила изобщо за това. Аз изобщо не съм искала да се отказвам и от върха. Просто момент на изтощение и слабост, в който допуснах мисли на съмнение да нахлуят в главата ми. И те за секунди превзеха ума ми.

Не знам колко време е минало и колко съм се самонавивала, но в един миг извиках към него: „Хайде, тръгвай нагоре, че ще замръзнем“. Той беше толкова радостен. Аз сякаш придобих свръхсила, прилив на енергия и осъзнаване. Пак станах ходеща и спяща с отворени очи. При следващото ми осъзнаване беше напълно светло. Още не бяхме стигнали. Точно да ревна отново, и чух: „Виж, някой слиза от върха. Това е Тони от нашата група“, водачът ми го беше познал по екипировката. „Браво, Силвия, горд съм с теб“, каза ми Тони, разминавайки се. А аз, вместо да се сетя да го поздравя, че е успял: „Тони, кажи ми къде е върхът“. Отвърна: „След 5 минути си там“. Мислех, че и той ме лъже, за да ме успокои. А Тони: „Продължавай, не остана“.

Изведнъж се озовах на равно място като малка хеликоптерна площадка. Асис ме прегърна: „Честито, Силвия, ти изкачи Ама Даблам!“. Огледах се: „Това ли е върхът?“. Видях будистките флагове на земята. Беше сигурен знак, че съм на върха. Разплаках се – вече от щастие. Беше около 7 сутринта – 9 часа след тръгването от втори лагер. По време на качване – наглед цяла вечност, но дори много по-бързо от очакваното.

Българското знаме

Връх не се покорява, но бях покорила себе си. Бях покорила мечтата си. На 11 ноември развях българското знаме на Ама Даблам, в който се влюбих от пръв поглед. Невъзможната любов беше възможна!

Но знамето. То си има отделна история. Нали бях тръгнала само на трекинг, изобщо не носех трибагреник. Осъзнах този факт, когато упорството ми вече бе получило разрешение от съдбата за промяна на плана, за промяна на живота ми. Крачехме по пътя към базовия лагер. Нямаше как да тръгна към върха без българско знаме. Помолих Нирмал за съдействие. Два дни са търсили в Катманду – безуспешно. Бях толкова убедена, че ще се кача на върха, и говорех на Нирмал, сякаш имам право да поставям и условия: „Без българския флаг няма да се качвам, да знаеш!“. Човекът пак се видя в чудо с мен. Още два дни по-късно той дойде и каза: „Имаме изненада за теб. В Катманду ушиха специално за теб български флаг и току-що го получихме с хеликоптер“. Малко българско знаменце, а такава голяма радост ми донесе. Непалците са невероятни хора! Благодаря им за всеки малък и огромен жест! Благодаря им за всичко!

Към бездната или към лагера?

Постояхме малко на Ама Даблам, порадвахме се, снимахме се набързо. Направихме кратка почивка, около двайсетина минути. И в този момент осъзнах какво ми предстоеше – да сляза до базовия лагер. А той се виждаше от върха. Като го зърнах, мисълта за пътя обратно пак ме потресе. Нямах време да се зарадвам. Бялата вертикална стена отново беше пред мен, но вече трябваше да слизам. Знаех, че при слизане стават най-много фатални инциденти. Погледнах от ръба точиците, които представляваха базовият лагер, представих си какво ме чака, и пак изтръпнах. Спомняте си, че плаках на качване, нали? Е, на слизане плаках много повече. Толкова треперех от страх – да не падна, да не направя грешка, да не полетя надолу. Беше много стръмно, много студено, много трудно. Адски сложно технически, още повече че бях отвъд предела на възможностите си физически. Но след още 9 часа, или след общо 18, отново бях във втори лагер. Почивка и към базовия.

Грешки на слизане стават много лесно. Една от причините е, че се отпускаш. Вече си качил, близо си до връщането си. Минавайки през първи лагер, ме срещнаха хора. Всеки е тръгнал с нагласа да осъществи мечтата си. Ако някой не е в тежко физическо състояние, трудно ще срещнете хора, които не са позитивно настроени. Радваха ми се, попитаха до втори лагер ли съм ходила, дали правя ротация. „От върха, вчера го качих“, гордо им отговорих. В този момент трябваше да откача осигуровката от вертикално въже, за да се закача за хоризонтално.

Секунда разсейване може да е пагубна. Такава беля можеше да стане. Продължих надолу по грешно вертикалното въже, отиващо някъде в бездната, вместо да се прекача на хоризонтално закаченото. Закачих се на две места с карабинерите, но надолу няма възел, който да ме спре. Падна ли – умирам. Дори не осъзнавах какво правя. Крясъкът на моя водач ме върна в реалността.

Какво стана ли? Закачих се на правилното хоризонталното въже и след една крачка се подхлъзнах и паднах. Увиснах. А можеше да летя към вечността. Ужас. А след като се издърпах, онзи поглед на водача ми – аз не успях да се убия, но на него му идеше да ме убие.

Стигнах в базовия лагер. След 4 дни без сигнал на телефона първата ми работа беше да разбера как е семейството ми. Слава богу, всичко беше наред.

Освен извънредната доза стрес, след като разбрали какви всъщност съм ги вършила аз, осъзнали, че няма връзка с мен много повече време, отколкото би трябвало да трае онова „малко по-нагоре“. Постоянно са следили за информация от компанията. Притеснени, в един момент дори били напът да се свържат с Нирмал. Тогава излязла информация в социалните мрежи на агенцията за успешна експедиция до Ама Даблам с хората, изкачили върха. А сред тях фигурирало и моето име. Първо го видяла изпадналата в истерия моя мила сестра. От нея разбрала и майка ми. След това и всичките ми близки. Най-скъпите ми хора разбраха с всички останали – от официалното съобщение. Когато ги чух, плачеха по телефона. Щастливи и горди с мен. Водена от желанието да ги предпазя и да им спестя дни в тотален страх за мен, стигнах до опасната, красива, висока своя мечта, без да ги предупредя. Изобщо не съм сигурна дали това е правилният подход, но, за съжаление, щях да им го причиня отново. Съвсем скоро.

„Повече няма да правя така... до следващия път“

Слязла успешно от Ама Даблам, имах усещането, че пълното щастие вече беше възможно. Близките ми бяха добре. А аз се изкачих отвъд възможното.

Бях завладяна от емоцията. Беше се случило най-великото нещо в живота ми. Най-голямото доказателство, че човек може много повече – ако е с положителна нагласа и вярва във възможностите си. В моя случай – аз повярвах в себе си, а после и Нирмал повярва в мен. Но ако ти не вярваш в себе си, няма как и другите да ти повярват. Щастие беше да видя на лицето му, че не съм го подвела. Виждах гордост.

Завърнах се в България. Видях щастието в още по-големи измерения – в очите на близките си. Развълнувани от постижението ми, жадуващи да ме прегърнат. Сякаш вече помислили си, че може и да нямат този шанс. Скъпата ми майчица дори имаше молба към мен, родена единствено от мисълта за моя живот и здраве. – Обещай ми, че повече няма да ходиш по такива места.

– Майко, разбира се! Повече няма да правя така... (до следващия път).

Последното не ѝ го казах. То си живееше уютно в главата ми. А онези бръмбари, вече още по-убедени, че няма невъзможни неща, ми го шепнеха тихичко. И се готвеха да извикаме заедно: „Време е за нови приключения!“.