„В дните живеем“ обхваща един-единствен ден – 20 юни 2014-а – и в това отношение мнозина критици правят паралел с „Одисей“ на Джеймс Джойс и „Билярд в девет и половина“ на Хайнрих Бьол. А епиграфът е откъс от „Дните“ на английския поет Филип Ларкин: „Защо са дните? / За да живеем в тях“.

Един ден от живота на 35-годишен адвокат от съвременното изгубено поколение – с горчив хумор и самоирония, на фона на политическата и социалната криза в Гърция, героят поднася изкусна плетеница от реминисценции и ретроспекции, размисли и прозрения, лутания в професионален и интимен план, в търсене на истинската си същност.

Нижат се трудни взаимоотношения с родителите, сложни връзки с две жени, дело за измама на клиентка от салон за красота и един фатален край… Двайсет и четири часа, побрали отминалите дни, времето като вместилище на живота, защото, продължава Филип Ларкин, „Къде ще живеем, / ако липсваха дните?“.

За автора

Хрѝстос Китреотис, роден през 1979 г. в Никозия, е сред обещаващите представители на съвременната гръцка и кипърска литература. Успехът го съпътства още от първата му книга, сборника с разкази Μια χαρά („Много добре“, 2014), спечелила редица авторитетни отличия за дебют. Следва романът „В дните живеем“ (2019), удостоен с Държавната литературна награда на Кипър и наградата за проза на гръцкото списание „Клепсидра“, включен в краткия списък на Държавните литературни награди на Гърция, номиниран за Европейската литературна награда (2020). През 2022 г. е филмиран от гръцкия режисьор Сотѝрис Горѝцас.

Хрѝстос Китреотис - „В дните живеем“, откъс от книгата

Тази юнска утрин денят колебливо се катери по склоновете на Ликавитос, будилниците отекват до отвитите тела, а звукът от проскърцването на леглата, шумовете от пуснатите чешми и блъскането на вратите на гардеробите се включват като ударни инструменти в хора на автомобилите, чийто грохот долита от „Ипократус“ и никога не заглъхва – само поутихва през нощта. В този час вероятно съм единственият обитател на квартала под седемдесетте, който се е разположил на балкона и си пие кафето; денят постепенно ме завладява, като измества тъмнината, хубавите и лошите сънища, потта по челото в три през нощта, която така и не разбирам кога и защо е избила, понеже навън все още е прохладно, а възглавницата ми е суха. Другите балкони са още пусти, само една-две сенки се мяркат и аз не мога да разбера дали са на растения, или на престарели съседи, станали преди мен – или които изобщо не са заспивали и са заели позиция по балконите, замислени по важния въпрос в коя точно минута ще преведат пенсиите по сметките им. Вече се чува първият включен телевизор и заслушан в неразбираемия говор, след малко забелязвам сиво-синкавия отблясък зад завеса с извезани мотиви, отсреща, три балкона наляво. Кепенци се отварят, повдигат се щори със звук на фалшиво настроени акордеони и аз отгатвам, че там се движат вече будните жени – винаги първи са жените, понеже мъжете се будят десет минути преди излизане, скачат от чаршафите, навличат набързо дрехите си и едва в асансьора проверяват дали не им е останал някой гурел около очите. Те още спят и аз почти ги виждам как се въртят в раираните чаршафи по долни гащи, докато жените им вече се гримират в банята и току поглеждат към тях, поклащайки глава с нежност, с раздразнение или дори с убийствен гняв – според ситуацията в брака. Но скоро нещата ще се изяснят, порасналите им деца ще станат, за да отворят таблетите, да поздравят във Фейсбук или да прегледат новините, да не би човечеството пак да е извършило някоя лудост, докато са спали; понякога обаче, когато денят изглежда съвсем еднакъв с предишния и следователно животът става прекалено досаден, вероятно им се иска да се е случило нещо ужасно през нощта, например катастрофално земетресение, някое масово убийство или сензационен банкрут на милиардер. Но всъщност кой ли не иска да фалира някой богаташ?

Една котка се катери по дървото и мяука, вероятно за да предупреди другите котки да се държат на разстояние от нея. Чува се как драска по клоните, после тя се навежда надолу, за да види дали може да скочи, а мен ме обзема усещането за предстояща заплаха и аз се опитвам да се овладея – както всяка сутрин, когато се събуждам толкова рано. Нямам спомен откъде изникна този мой странен навик, само си спомням как дядо ми казваше, че ако не станеш рано, все едно не си се събудил и се пречкаш заспал сред будните, или сред други спящи като теб, които се преструват, че са се събудили. Изглежда, че по това си приличаме с дядо ми, за разлика от повечето ми връстници, макар че тази разлика май повече заблуждава, ако определим по-ясно кои са те: трийсет и пет годишни мъже от дребнобуржоазни семейства (изглежда, че в Атина няма други), които доста са чели като млади, все някак са взели дипломи, работили са докъм трийсетте и тогава е настъпила кризата, превърнала успеха в относително понятие. Впрочем според мен това винаги си е било така.

С крайчеца на окото поглеждам екрана на мобилния и установявам, че е станало седем без десет – часът, в който денят вече окончателно е спечелил битката с нощта, аз се опитвам да се стегна и да си съставя приблизителен план за деня. Знам, че няма да си спазя предварителната програма, че всичките ми решения, дето съм си наумил за сегашните проблеми, ще бъдат неуспешни, понеже истинските проблеми ще се окажат други, за които не съм и подозирал, но въпреки всичко много ми се иска да си направя план за деня. Днес това е особено трудно, не само понеже ме очакват много задачи, но и защото летните миризми във въздуха направо размекват ума ми. В атмосферата се носи някакъв особен мирис с метален вкус, като от маслобойна за зехтин, който дращи ноздрите ми и ме кара да се питам дали е възможно течението да го е докарало от Мегара или от Елевсина – подобно на ветрец, който най-напред е раздвижил клоните в маслиновите горички, а после пресича Атина, като по пътя си е поел и други мириси, но е запазил и първоначалния. Решавам, че това е невъзможно, че най-вероятно е нещо друго, неопределено, но със сигурност познато отпреди, нещо, което съм усещал край маслиновите горички. Случвало ми се е и с други миризми – познати ухания, които бих могъл да опиша, но не и да назова по име, миризми, чиито имена не зная, но мога с точност да определя къде съм ги подушил преди двайсет години: те са като спомените, които ти позволяват наново да преживееш нещо с някое от петте си сетива.

Така или иначе, ето че е станало седем без нещо и аз трябва да се заловя със задачите си за деня. А лятото вече е разтопило мозъка ми.

От всичко, което имам да правя през деня, най-много ме плаши последното от програмата ми и затова ще се заловя тъкмо с него. В осем вечерта трябва да се видя с баща ми в дома, или по-скоро в онова, дето от две години насам той нарича свой дом – циментов куб в Оропòс, по-точно в Халкуци, което си построи сам, след като излезе в пенсия. Но за да съм точен, не се спря и за миг – след един напрегнат момент през 2011-а взе да повтаря, че така и така е свикнал да работи, че не знае как да спре и да чака да умре само защото според някакъв идиотски закон може да се пенсионира. Вече бе работил трийсет и пет години в различни строителни фирми, пренасяше и инсталираше сонди из цяла Гърция, а после, изправен пред командния пулт,  ръководеше и надзираваше сондажите, предвиждаше повредите, преди да са станали, или ги поправяше, когато вече беше късно. Тази му работа го задължаваше, или според гледната точка, му позволи да си живее като номад, далеч от семейството си, повечето вечери и нощи прекарваше в хотелски стаи или евтини гарсониери, на места, отдалечени едно от друго – в Солун, в Рèтимно на Крит, в Кавала, в Аргос или Амфилòхия. Ние го виждахме веднъж или два пъти в месеца, а понякога и по-рядко, на неравни интервали, като всяко негово завръщане означаваше омировски караници с майка ми, които започваха по някой незначителен повод, постепенно преминаваха към по-важните въпроси и накрая засягаха всичко, което ги отличаваше един от друг. Тези скандали приключваха едва когато баща ми излезеше от къщи, за да се върне при сондите си, за всеобщо облекчение…