След като разби всички клишета и доказа силата на интровертите в бестселъра „Тихите“, вдъхновяващата Сюзан Кейн се заема с нелеката задача да обори наложения култ към токсичната позитивност и доказва, че да изпитваш меланхолия или копнеж има съществена роля за запазване на психичното ни здраве.

Избрана за книга на месеца от литературния клуб на Опра, книга на годината на Wall Street Journal и бестселър на New York Times, „Горчиво-сладко“ е ценен спътник по пътя на трансформирането на болката и копнежа в градивна сила, която да ни помогне да живеем в хармония със себе си и света.

Позовавайки се на биографиите и възгледите на някои от най-великите мислители и творци в историята, лични истории и научни изследвания, Сюзан Кейн се опитва да обясни защо горчиво-сладките състояния могат отключат творческата енергия и да ни помогнат да се свържем по-добре със себе си и хората около нас.

Издателство „Сиела“ ви препоръчва тази книга, ако:

• ви е писнало от репликите „Гледай позитивно на нещата“ и „Просто се усмихвай!“;
• някога сте се чудели защо харесвате тъжни песни;
• намирате утеха в дъждовните дни;
• изкуството, филмите, природата и красотата ви разчувстват лесно.

Но също така –  тази книга е за вас, ако:

• познавате тийнейджър, който се опитва да намери смисъл в ре­дуващите се полюсни емоции на този период;
• искате да изградите здравословна култура на работното място;
• се опитвате да преживеете травма от скорошна загуба;
• се опитвате да разгърнете своя творчески потенциал;
• и изобщо искате да се справите с негативните емоции.

В противовес на култа към позитивизма, застъпен в редица психологически практики, „Горчиво-сладко“ показва как  меланхоличното състояние на ума е тихата сила, която ни помага да надхвърлим личната и колективната си болка. Нещо повече – непризнаването на собствените тъга и копнеж най-често водят до емоционална небрежност, разочарование и агресия.

Сюзан Кейн базира своята теза на дългогодишни проучвания на творби на художници, писатели и мислители и на традиции на мъдрост­та от целия свят, както и на работата на съвременни психолози, учени и дори изследователи на мениджмънта. Така тя стига до извода, че само чрез осъзнаването на факта, че всички познават или ще изпитат в някакъв момент загуба, меланхолия и копнеж, можем да потърсим път един към друг и да се научим да трансформираме собствената си болка в творческа енергия, свързаност и разбиране.

На достъпен и разбираем език изданието не само разглежда експертните съвети, които може да прочетете или чуете по време на терапия и семинари, но и дава  ценни житейски умения. Механизми, които могат да помогнат на всеки от нас да преминава през трудни периоди, да открие вътрешните си сили и да изгради по-здравословни навици и самосъзнание.

В този свят на все по-задълбочаващи се обществени разногласия и лично безпокойство, „Горчиво-сладко“ ни събира по дълбок и неочакван начин.

Из „Горчиво-сладко“ от Сюзан Кейн, откъс от книгата

ПРЕЛЮДИЯ

Челиста на Сараево[1]

Една нощ сънувах, че се срещам с моята приятелка, поетесата Ма­риана, в Сараево – града на любовта. Събудих се объркана. Са­раево символ на любовта? Не беше ли Сараево сцена на една от най-кървавите граждански войни в края на 21. век?

След това си спомних.

Ведран Смайлович.

Челиста на Сараево.

* * *

Датата е 28 май 1992 г. и Сараево е под обсада. От векове мю­сюлмани, хървати и сърби живеят заедно в този град на трамваи и сладкарници, на лебеди, които се плъзгат по повърхността на езерата в парковете, на османски джамии и православни катедрали. Град на три религии, на три народа, в който, поне доскоро, никой не обръща­ше особено внимание на това кой кой е. Знаеха и не знаеха. Предпо­читаха да се приемат едни други като съседи, които се срещат на кафе и да хапнат кебап, да учат заедно в университета, понякога дори да се женят, да имат деца.

А сега – гражданска война. Мъжете, които се крият сред хълмовете около града, са прекъснали електричеството и водоснабдяването. Ста­дионът, построен за Олимпийските игри през 1984 г., е изгорял – игри­щата му са превърнати в импровизирани гробища. Жилищните блокове са нашарени от минометните атаки, светофарите са счупени, улиците са тихи. Единственият звук, който се чува, е тракането на стрелбата.

До момента в който мелодията на Adagio-то на Албинони в G minor[2] изпълва пешеходната улица пред бомбардираната хлебарница.

Чували ли сте тази музика? Ако не сте, може би трябва да спре­те да четете и да си я пуснете точно в този момент: youtube.com/watch?v=kn1gcjuhlhg. Завладяваща е, фина, безкрайно тъжна. Ведран Смайлович, водач на челистите на оркестъра на операта в Сараево, го свири в памет на двайсет и двамата души, убити предишния ден от снаряд, докато чакат на опашка за хляб. Смайлович е наблизо, когато снарядът експлодира, и помага на ранените.

Връща се там, където се разиграва касапницата, облечен така, ся­каш е в операта, с бяла риза и фрак. Седи насред развалините на бял пластмасов стол, виолончелото е подпряно между краката му. Вопли­те на адажиото се издигат към небето.

Навсякъде около него стрелят пушки, гърмят снаряди, тракат картечници. Смайлович продължава да свири. Ще го прави в продъ­лжение на двайсет и два дни – по един ден за всеки човек, убит при хлебарницата. По някакъв начин куршумите никога не го докосват.

Сараево е град, построен в долина, обграден от хълмове, от ко­ито снайперисти се прицелват в умиращите от глад жители, търсещи хляб. Някои хора чакат с часове да пресекат улицата, а след това тичат бързо като преследван елен. Но този мъж продължава да седи на от­крито, облечен в сценично облекло, сякаш цялото време на света му принадлежи.

Питате ме дали не съм луд да свиря на чело във военна зона? – казва той. – Защо не питате ТЯХ дали не са луди да бомбардират Сараево?

Постъпката му отеква из целия град, разнася се по въздуха. Ско­ро ще бъде претворена в роман и във филм. Но преди това, в най-тъмните дни на обсадата, Смайлович ще вдъхнови други музиканти да излязат на улицата със своите инструменти. Те не свирят военна му­зика, за да настройват войниците срещу снайперистите, или поп му­зика, за да повдигат духа на хората. Свирят ададжиото на Албинони. Разрушителите атакуват с пушки и бомби, а музикантите отговарят с най-горчиво-сладката музика, която им е известна.

Ние не сме бойци – казват цигулките. А ние не сме жертви – допъ­лват виолите. Ние сме просто човешки същества – пеят челите. – Про­сто човешки същества: красиви, с недостатъци и копнеещи за лю­бов.

* * *

Няколко месеца по-късно. Гражданската война вилнее. Чужде­странният кореспондент Алън Литъл гледа как от гората излиза про­цесия от четиресет хиляди цивилни. Крили са се между дърветата в продължение на четиресет и осем часа, бягайки от атака.

Сред тях е и осемдесетгодишен мъж. Изглежда отчаян, изтощен. Мъжът пристъпва към Литъл и го пита дали е виждал съпругата му. Споделя, че са ги разделили по време на дългия преход.

Литъл не я е виждал, но бидейки журналист дори в този момент, пита човека като какъв би се определил – мюсюлманин или хърватин. Години по-късно, в един великолепен материал на BBC Литъл при­знава, че отговорът продължава да го кара да се срамува, когато си спомня за него.

Аз – казал мъжът – съм музикант.[3]

[1] Подробностите на тази история са почерпени от романа The Cellist of Sajevo на Стивън Галауей (New York: Riverhead Books, 2009). За свиренето на Ведран Смайлович се спомена­ва в много статии, включително в една в New York Times от 6 юни, 1992 г. – дванайсет дни след смъртта на двайсет и двама души на опашка за хляб https://www.nytimes.com/1992/06/08/world/death-city-elegy-for-sarajevo-special-report-people-under-artillery-fire-manage.html.

[2] Това произведение обичайно се приписва на Томазо Албинони, но вероятно е ком­позирано от италианския музикант Ремо Джазото по фрагмент от композиция на Албинони

[3]  Аз – казал човекът на Литъл – съм Обсадата на Сараево: оркестърът, който свири насред войната. BBC Newshour, 21.12.2018. https://www.bbc.co.uk/programmes/p06w9dv2.

Коментирай »