8 години, 60 кирилски букви, с които започват 60 думи, на които 60 известни личности дават 60 кратки определения. Това е графичният и социален експеримент на художника Дамян Дамянов „Под езика“, в който познатите ни букви оживяват във виртуозни графични символи, подсказващи или илюстриращи по лаконичен начин значението на дадена дума.

След първото типографско издание, изложба и представяния на проекта през годините виртуозният творец разширява и допълва своето изследване с нова визуална провокация – книгата „Под езика: част втора“, която свързва нишките на два типа комуникация и рисува приблизителна картина на съвременното общество.

Сред страниците на тази книга ще откриете 90 позабравени, често произнасяни думи или чуждици – думи номади, които са навлезли в територията на речника ни сравнително наскоро. Те обогатяват езика, напомнят ни, че той е жив, дишащ организъм и в крайна сметка не друг, а ние сме отговорни за това как изглежда.

В този своеобразен тълковен речник на съвремието ни значението дават световноизвестни и български мислители, поети, писатели, творци, журналисти, художници, преподаватели и други, а внимателно подбраните думи и графичната трансформация на буквите са прозорец към реалността, в която живеем. Реалност, в която символните значения се менят постоянно.

Своеобразен апотеоз на концептуалната мисъл, „Под езика: част втора“ е проект, който изследва граници и се опитва да ги разширява или заличава. Игра на превръщане и жонглиране с букви, думи и символи и искрено обяснение в любов към българската писменост.

"Започнах този проект през 2016 като игра и за радост, успявам да го завърша по същия начин. Не съм съвсем сигурен дали аз играх, или буквите си играха с мен, но за крайния резултат това няма значение. Година след година, времето, в което развивах проекта, буквално времето ми Под Езика, ме смиряваше и обогатяваше – с медитация върху знаците, думите и значенията, устойчиви или не чак толкова, на човешката ни комуникация. Надявам се чрез тази книга да предам това богатство на читателите. Или е по-правилно да кажа зрителите. В книгата съм събрал 90 идеограми, заедно с последната част на проекта, в която се потапяме в езиковото минало време и архаичните му, захвърлени по мазета и тавани думи. Там, където още си играем с миналото и то с нас".
Дамян Дамянов

"Какво определя дали една дума ще се превърне в архаична? Дали загубата на реалността, която обозначава, или нарастващото ни парадигматично въображение? Как се разполагат тези архаични думи сред света ни днес, когато можем да ги сравним и заменим с толкова много други, когато можем да отворим толкова много други речници?"
Нели Станева

Из „Под езика: част втора “ от Дамян Дамянов, откъс от книгата

ЗА БУКВИТЕ И ОБРАЗИТЕ

Никой не знае със сигурност кога точно е започнало всичко. Според всеобщото схващане началото е поставено в земите на Древна Гърция. Други пък копаят по-дълбоко и стигат до корените на дървото на европейската писменост в културата на древните финикийци – племена, които кръстосвали сърдитите морета между Европа, Азия и Африка преди повече от хиляда години преди Христа. Вероятно съществува логична връзка, че хората, измислили паричните знаци, са същите, които въвеждат и устойчива на времето писмена система. Трети смятат, че протописмеността се е родила още по-рано – по долното поречие на Дунав1 и най-вече – по нашите земи, а аз, бивайки българин, няма как да не намеря доза истина в това.

Където и да решим да поставим началото на европейската писменост по оста на времето обаче, винаги можем да се обърнем назад и да видим една още по-далечна точка на хоризонта, от която всъщност започва условно „писмената“ комуникация.

Наблюдавайки от тази дълбока перспектива, може да бъдем сигурни, че първият човек, който е решил да „запише“ нещо, вместо да разчита на паметта на себе си и останалите, го е направил, използвайки рисунка.

В началото това била наподобителна рисунка на нещо конкретно. После рисунката ставала все по-стилизирана и губила натурните си характеристики. Нужни били десетки хиляди години, преди човешкият мозък да пренастрои и усъвършенства възприятията и мисленето си от конкретно към абстрактно възприемане на света. Ето защо първите съобщения, оставени от вече разумния човек по стените на тъмните и влажни обиталища, били рисунки на животни, преследвани, но и обожествявани от хората. И така, първобитните хора – преди толкова много години, че всъщност няма значение колко точно – измислили пиктограмата. Не знаем как са я наричали тогава, но днес с този термин наричаме най-простото изображение, което изразява дадена идея. Стилизираната рисунка бил най-простият, четлив и общочовешки символ и използването є е начинът да „запишеш“ нещо, което да остане след теб. В началото писмената комуникация имала своите много ясни и разпознаваеми за всички очертания – наподобителни и натурни. Това, което днес приемаме за първите форми на изкуство по стените на пещерните галерии, от друг ъгъл можем да разглеждаме и като писмена система.

Да направим скок от няколко хиляди години напред във времето. Той ще ни отведе на високоскоростния път на античния свят – Средиземно море. Финикийците били хора на път и като такива имали интензивен досег с чужди култури. Благодарение на търговските си връзки и произтичащата от това обмяна на идеи те асимилирали пиктограмните знаци от вече съществуващите азбуки на египтяните и синайците, поне според популярните теории. Буквите, с помощта на които записват притежания, дългове и закони, бележат значимия преход от природната към абстрактната форма в писмената комуникация.

Натурните очертания на отделните знаци постепенно били стилизирани и от пиктограмна азбуката станала фонетична. Чрез използването на няколко прости геометрични форми и благодарение на комбинацията между тях се получавала система от графични знаци, всеки от които отговарял на специфичен звук в езика. Записани в определен ред, тези знаци можели да предадат всякаква информация. Държавите имали нужда от закони и администрация, търговията – от счетоводство, а малкото тогава четящи хора – от поезия и философия. С други думи – финикийската позвукова писменост е почвата, върху която ще разцъфтят гръцката, латинската и най-сетне – кирилската азбука.

Но защо тези знаци се оказват толкова лесни за възприемане? Защо именно върху тях стъпват колоните на европейското познание? Тяхната гениалност се състои преди всичко в графичната им простота – те са лесни за изписване и научаване. Състоят се от права, наклонена линия и овал. Ако си представим древния елин като учещо се да пише дете, то древният римлянин пред Траяновата колона или средновековният калиграф в скрипториума на манастира са вече пораснали и овладели до съвършенство това изписване. Буквената конструкция обаче си остава същата – устойчива и съвършена.

През IX век дървото на европейската писменост се сдобива с ново разклонение – българската кирилица. Тя обаче не е първата азбука, която ползват българите. Пътят на еволюцията винаги има своите неочаквани отбивки и те често водят до любопитни за науката видове.

Кирилицата е най-младата писмена система, родена на територията на Стария континент. Служим си с нея вече повече от десет века. С нея на български са написани най-красивите стихове и са разказани най-вълнуващите ни истории. Описани са най-героичните победи, както и най-трагичните ни загуби. Всички те са ни създали като нация и са ни оформили такива, каквито сме днес. Книгите, написани с кирилица, са променяли човешки съдби, но и хората не са оставали равнодушни към буквите и немалко от тях не са ги приемали просто за даденост. Освен средство за комуникация, буквите са и обект на изобразителното изкуство. От умението на красивото писане – калиграфията – до различни типографски експерименти, буквите са неделима част от графичния дизайн. Те са и начин за изразяване на идеи – не само чрез това, което казват, но и заради начина, по който изглеждат. В края на краищата буквите са изображения. А всяко изображение, складирано достатъчно дълго в депата на въображението ни, има свойството да се видоизменя.

Буквите са абстрактни знаци. В повечето случаи ние просто ги ползваме, приемайки ги за даденост. Устройството на нашия мозък обаче е такова, че той трудно приема абстрактното просто така. Ние оприличаваме нещата. Търсим сходства. Непознатото ни обърква, затова и се опитваме в него да видим конкретен образ. Търсейки тази сигурност, мозъкът е този, който кара буквите да оживяват. Те могат да протягат крак, да размахват криле или да падат, да приемат формата на реални или митологични същества. Буквите се превръщат в картини. В имитацията на натурата те всъщност се движат назад към генетичния си произход.

Завръщането към пиктограмните изображения всъщност не е новина. През втората половина на ХХ век, когато високите скорости все повече смаляват света, мултикултурното човечество се изправя пред мултиезичния проблем. Как да обозначим тоалетна, check-in или авариен изход на достатъчен брой езици, така че всички да разбират едно и също? Решението е общочовешкият език. Чрез изображения.

Езиковата бариера е прехвърлена чрез прости картинни описания, които днес наричаме „икони“, предефинирайки значението на думата. Преди хиляди години предците ни рисували, защото още не съществувала графична система, която да е еквивалент на говоримия език. Чрез завръщането към пиктограмната система сме проследили ДНК-то на комуникацията обратно до хората, които разбирали, че е добре да помниш и разказваш, но още по-добре е да запишеш за тези след теб.

Проектът „Под езика“ прави точно това – свързва нишките на два типа комуникация – писмено-абстрактен и изобразително-конкретен. Типографският маниер, при който кирилските и латински букви се превръщат в пиктограми, всъщност огъва линията на времето и я затваря в непрекъсната окръжност. Той е пресечна точка на две различни гледни точки към предметния свят, на два начина на интерпретирането му.

Експонатите от тази разширяваща се колекция заемат междинно място между две епохи в писмената традиция – между буквите, които ползваме да пишем, и изображенията, които можем да четем. Ако тази все по-богата азбука има някакъв скромен културен принос, то аз не го виждам толкова в графичните ѝ достойнства. За мен важността на този проект е в кротката провокация и поканата към зрителите да четат. Да използват въображението си и да откриват кодираните в изображенията идеи.

Изобразителната технология е сравнително проста. Основа са кирилските графеми, които биват модифицирани с цел да илюстрират смисъла на дадена дума. В много от решенията буквите приемат „човешки качества“. В идеограмата за подчинение, например, дясната част на буквата П е крак, който е сгънат и поставен доминантно върху малко „п“. Овалът на „е“ пък се превръща в ръка, с която буквата сочи сама себе си, за да покаже егоистичната си натура. Пръсти се свиват в буквата „о“, медитирайки. В други решения буквите се превръщат в разпознаваеми обекти. Горната част на „Д“ се свива върху издължената, приличаща на легло основа, за да илюстрира състояние на душевна депресия. Лявата греда на буквата „Ю“ се превръща в човешка фигура, която търкаля масивната кръгла част на буквата с юнашка сила. А малкото „г“ с овални форми се увива около стабилната греда на голямата буква „Г“, за да асоциира гушкане.

Немалка част от избраните думи в този речник са чуждици – думи номади, които са навлезли в територията на речника ни сравнително наскоро. Те обогатяват езика, напомнят ни, че той е жив, дишащ организъм и в крайна сметка не друг, а ние сме отговорни за това как изглежда той.

В своята цялост тази картинна азбука изгражда приблизителна картина на съвременното ни общество. Внимателно подбраните думи и графичната трансформация на буквите в изображения издават времето, в което живее всеки от нас – поставен във все по-смаляващ се свят и опитващ се да разбере своя собствен, разширяващ се от надежди и страхове свят.

„Под езика“ е проект, който изследва граници и се опитва да ги разширява или заличава, но като всяка форма на изобразително изкуство не бива да бъде възприеман твърде сериозно. Той е преди всичко игра. Игра на превръщане и жонглиране с букви, думи и символи. Този изобразителен подход третира езика и неговия графичен еквивалент като парче глина, което мозъкът ни мачка като юмрук, придавайки му различни, неочаквани форми. Той е развиващ се във времето експеримент. „Днес“ и „тук“ изглежда по този начин и дори аз нямам представа как ще изглежда „утре“. Неговата цел е единствено да ни напомни, че нашето въображение е това, което ни отличава като разумен вид, а то не бива никога да се чувства комфортно. Въображението трябва непрекъснато да бъде смущавано.

Дамян Дамянов

1Има се предвид дунавската протописменост, датираща от епохата на неолита (около 6000 до 3500 г. пр.н.е.). Примери за знаци, изсечени в камък, са намерени по долното течение на р. Дунав на територията на Сърбия, Румъния и България. Популярни образци са известната Плочка от Градешница, печатите с писмени знаци от Караново, табличките от с. Тартария (рум. Tărtăria – Търтърия), окръг Алба в днешна Румъния, отнасяни към неолитната винчанска култура; подобна е откритата в Егейска Македония Табличка от Дупяк и др.

Коментирай »