Съдбата на онези близо половин милион жени, мъже и деца, дамгосани, прогонени и системно декласирани след 9 септември 1944 г. от комунистическите власти, е подробно изследвана в приносното издание „Бившите хора“ на концлагерна България“ от доц. д.н. Мартин Иванов.

Този впечатляващ в детайлите и прецизността си научен обзор се старае да даде думата на свидетелства от оцелелите „бивши хора“, огласявайки колкото се може по-пълно техните насилствено заглушавани досега гласове.

В изданието е отразен периодът на половин век гонения и дискри­минация, в който по различни методи се отнема социалният, икономически и политически статус на поколения „недоубити буржоа“. Половин век, в който държавата се превръща в истински затвор за стотици хиляди наши сънародници.

С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ и работа с документите на архивите на ДС, изследователят проследява веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна трудна адаптация в рамките на Народната република България (НРБ).

„Бившите хора“ на концлагерна България“ от доц. д.н. Мартин Иванов е безпощадна хроника на времена, в които неизброими животи се оказват в железния и безмилостен юмрук на властта, и разглежда в дълбочина и аналитично една от най-травматичните и дълго премълчавани теми в българската история.

За автора

Доц. д.н. Мартин Иванов е доцент в катедра „Социология“ на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и в Националния университет на Ирландия. Автор е на над двеста научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанска история на България от Възраждането до наши дни.

Из „Бившите хора“ на концлагерна България“ на Мартин Иванов, откъс от книгата

„Бивши хора“:
към унищожението на една класа

„Бивши хора“, „буржоазни отрепки“, „недоубити буржоа“. Така като с нажежено желязо народнодемократичната власт дамгосва след 9 септември 1944 г. близо половин милион жени, мъже и деца, принадлежали или просто обвинени, че са били част от стария „монархофашистки“ режим[1]. В рамките на няколко апокалиптични за тях години всички те са насилствено изтръгнати от своите социално-културни и професионални ниши, лишени от относителното си материално благополучие, от почти цялата си собственост, изгубвайки своя „социален и обществен статус след революцията“[2]. Като къща от карти пред техните очи се разпада целият им досегашен живот, с рутинната му подреденост, с установените социални връзки, начина на живот и правила на поведение[3]. Както по-късно ще признае Стоян Бочев, „бивш“ банкер, инквизиран от Държавна сигурност (ДС), за да даде показания по процеса срещу протестантските пастори:

Девети септември катури цялата постановка на моите разбирания: идеи, дейност, идеология, мироглед – всичко. Гледах това, което става, виждах възторжените множества да посрещат и създават новия строй… и всичко ми се виеше като лош сън. Като при земетресение[4].

Преминали през кошмара на чистките, „дивото правосъдие“[5], екс-проприациите, изселванията и пулсиращите една след друга вълни на дискриминация, „остатъците на недоубитата буржоазия“ са „заключени“ зад телените ограждения на една нова, концлагерна България, по блестящото определение на Стефан Груев, което аз с благодарност заимствам.[6] С течение на времето „бившите“ вече хора са принудени да се адаптират към новите условия, да изградят върху руините на предишния си живот своите нови биографии, да оцелеят. В зависимост от твърдостта на характера си, но и на щастливата или нещастна случайност да попаднат или не сред физически репресираните те са изправени пред избор, сведен от видния икономист и политически философ Алберт О. Хиршман до „бягство, съпротива и лоялност“[7], към които възможности по-късно Ги Бажуа ще добави и апатията[8]. Както ще видим във втора глава, тези четири житейски стратегии, всъщност три, защото първата – да се напусне страната, в българския случай е изключително трудна, са с десетки подварианти, размиващи ясните очертания между тях.

Именно тази адаптация на отломките от старите декласирани елити и вписването им в новата комунистическа държава ще бъдат в центъра на настоящето изследване. С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции[9], излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ, но и на огромна колекция от официални свидетелства, съхранявани в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА или за кратко – Комисия по досиетата), ще се опитам да проследя веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна реконверсия в рамките на Народната република България (НРБ).

Понятията: реконверсия

Терминът реконверсия, който някои предпочитат да заменят с адаптация, приспособяване или дори преквалифициране, обикновено се свързва с концепцията за социалното възпроизводство (репродукция), разработена от школата на Пиер Бурдийо. При нормални исторически условия, според видния френски социолог и антрополог, социалното възпроизводство се осъществява чрез рекомбиниране на четири типа капитал – икономически, културен, социален и символичен, които асистират поддържането и препредаването от поколение на поколение на съществуващите обществени отношения[10]. Политическите катаклизми (напр. установяването на комунистически режими в Източна Европа или тяхното разпадане през 1989 г.), както и дълбоките структурни промени във формите на собственост, моделите на възпроизводство или на властовите коалиции обаче принуждават елита да търси „нови стратегии и инструменти за възпроизводство“, известни във френската социологическа традиция като реконверсия[11].

До голяма степен налагането на термина дължим на Моник де Сен Мартен, ученичка и съавторка на Бурдийо, която в дълга серия от публикации[12], наченали още от 70-те години на 20. век чак до първото десетилетие на 21. век, изследва „реконверсията на аристокрацията в масовото общество“[13]. В по-късна обзорна статия Де Сен Мартен акцентира на реконверсията като промяна в стратегиите, които „членовете на една класова фракция“ са принудени от обстоятелствата или от политическия режим да приложат, за да избегнат риска от социално декласиране. Техният избор между различните инструменти „до голяма степен зависи от състоянието на законите за наследството, пазара на труда, образователната система и т.н., както и от състоянието на различните видове капитал (икономически, културни, социални и символични ресурси), достъпни на групата“[14]. Обикновено като типичен пример на реконверсия се сочи трансформирането от бившата партийна номенклатура на нейния политически в нов икономически ресурс[15]. Както и „рециклирането“ на икономически и социален в символичен капитал, осъществено от представители на аристокрацията след Втората световна война[16]. Така реконверсията може да се разглежда като процес на радикална и тотална промяна, който до известна степен се управлява от самите елити. Тя предполага отказ от или загуба на предишните видове капитал и принудителното им рекомбиниране на различна, нова основа[17]. В този смисъл понятието реконверсия трябва да се използва само в ситуации, в които има „пълно прекъсване на предишното наследство, предишните притежавани ресурси“[18], ситуация, много напомняща тази в България след 9 септември.

Заради всеобхватността и дълбочината на социалната промяна, осъществена от комунистическите режими в Източна Европа, теоретичните конструкции на Де Сен Мартен се оказват много подходящи за осмисляне на реконверсиите, които представителите на дореволюционните елити са принудени да направят, за да оцелеят в новото общество. Това ясно е посочено от руската социоложка София Чуйкина, която адаптира и отчасти надгражда модела на Бордийо–Сен Мартен, прилагайки го към една представителна извадка от „бившите хора“ – потомствените дворянски семейства[19].

Както твърди Чуйкина, „по правило реконверсията е принудителна и засяга не цялата група, а само нейната най-активна част“[20]. Поради безпрецедентната в общоевропейски контекст промяна след Октомврийската революция и заради бруталността и продължителността на последвалите я репресии руският случай може да бъде разглеждан като екстремен пример за насилствена и травматична реконверсия, при която не само най-активната част, но огромното мнозинство от стария елит е принудено да потърси своето ново, идеологически приемливо „аз“. Макар до голяма степен наследените от Стария режим икономически, културни, социални и символически капитали да са национализирани или поне силно девалвирани, на практика „бившите хора“ имат, настоява Чуйкина, възможност да реконвертират част от тях (специфични знания и умения, връзки, роднинства) и така да се впишат в новата политическа обстановка. Проучването на петербургската социоложка показва, че шансовете за адаптация, разбирана като „придобиване на еквивалентна нова позиция“, зависят именно от разнообразието на тези притежавани конвертируеми ресурси[21].

Относително по-големи възможности за реконверсия имат онези аристократи, които притежават професионален опит и разностранни познания в различни области, в т.ч. хобита като музика, спорт, владеене на чужд език и т.н. С предимство пред останалите са и дворяните, разполагащи с гъста социална мрежа, разклонена в различни региони на страната[22]. Тук става дума обаче за една непрестанна игра на котка и мишка, при която „бившите“ вече аристократи намират пролуки в тоталитарната държава, възползват се от тях, докато те не бъдат запълнени, след което се насочват към поредната нова възможност за „надлъгване“ със системата[23].

Както сама признава в книгата си С. Чуйкина, нейните методи „не позволяват да се определи дали по-голяма или по-малка част от бившите руски аристократи са „успели“ в съветското общество“[24]. И все пак на няколко места в текста си тя директно настоява, че „реконверсията на активната част от дворяните, родени през 1910 г., беше успешна. Много от тях постигат социален статус, еквивалентен на семейния си статус отпреди революцията [к. м. – М. И.]“[25]. В съвместна статия с Де Сен Мартен руската социоложка дори твърди, че макар „бившите дворяни да загубиха много в началото [първите години след Октомврийската революция], по-късно онези, които оцеляха през двадесетте години и войната [Втората световна], успяха да живеят като всички останали части на съветското население [к. м. – М. И.]“[26].

След стотиците „изпепелени съдби“[27] от споделените истории на „бивши хора“ съм склонен да не се съглася с горните твърдения, поне що се отнася до конкретната българска ситуация между 1944 и 1989 г. Както ще се убедим в края на това изследване, за разлика (евентуално?) от Съветския съюз, у нас до падането на Берлинската стена мнозинство „бивши“ и техните поколения отчетливо съхраняват съзнанието за „класова отчужденост“. По подобен, идеологически подозрителен и често дори враждебен, начин ги третира и комунистическата държава и особено нейните репресивни органи. Това ясно свидетелства, че до промените от 1989 г. в българския политически контекст представителите на старите декласирани елити, както и техните деца и внуци, са възприемани, но и продължават да се самовъзприемат като „различни“ и „чужди“ на режима.

Ако се върнем към описания от Чуйкина съветски модел, откриваме още една важна разлика с нашите репресирани елити. Докато в рус-кия случай при Стария режим има ригидна социална структура с ясно дефинирани граници, наложени и утвърдени в рамките на една вековна традиция, то у нас до Втората световна война обществената йерархия е флуидна, без твърди вододели между елит и не-елит и при относително лесна възходяща мобилност. Едва ли има нужда да се доказва, че при сходния интензитет на репресиите в НРБ и в СССР съхраняването на „дворянската памет“, основана, както показва Ш. Фицпатрик, на правно закрепената съсловна система[28], би било относително по-лесно, отколкото в довчера селска България, в която привилигированите до Девети и декласирани след това „буржоазни елементи“ изначално притежават много по-ограничен символичен капитал. Всичко това налага по-задълбочено проучване на причините, довели до опазването, в изключително враждебната българска среда след 1944 г., на изначално по-флуидна идентичност на дореволюционните ни елити.

[1] Задълбочен анализ на привнесеното в историографията ни понятие „монархофашизъм“ и силно критична оценка на неговата адекватност прави Даскалов, Р. От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история. С., Гутенберг, 2009, с. 213–222.

[2] Лилков, В., Хр. Христов. Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност. С., Сиела, 2017, с. 13.

[3] Смирнова, Т. М. „Бывшие люди“ в социальной структуре и повседневной жизни советского общества (1917–1936 гг.). Диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук, с. 4. Дължа огромна благодарност на д.и.н. Т. Смирнова за любезно предоставения ми от нея текст на докторската ѝ дисертация.

[4] АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. 3567, т. 1, л. 173.

[5] Терминът „диво правосъдие“ е въведен от Знеполски, И. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С., Сиела/ИИБМ, 2012, с. 98–103.

[6] Бочев, Ст. Белене. Сказание за концлагерна България. С., ФБНИ, 2003. 1024 с.

[7] Hirschman, Albert O. Exit, Voice and Loyalty: Responses to Decline in Firms, Organizations and States. Cambridge (Mass.): Harvard University Press, 1970.

[8] Bajoit, G. ‘Exit, Voice, Loyalty… and Apathy: Les Réactions Individuelles au Mécontentement’, Revue Française de Sociologie, 1988 (29): 2, pp. 325–345.

[9] Под еx-post биографични реконструкции имам предвид богатия архив на предаването „Джинс“ на Българската национална телевизия – https://bnt.bg/bg/a/dzhins. В него, към лятото на 2023 г., се съхраняват в публично достъпен формат близо 160 родови истории, около една трета от които на „бивши“ от идеологическа гледна точка на комунистическия режим фамилии. Признателен съм на доц. Георги Проданов, сценарист на предаването, че влезе в ролята на пътеводител, помагайки ми да се ориентирам по-лесно в пъстрата палитра от събраните в „Джинс“ биографични разкази.

[10] Bourdieu, P. Distinction: A Social Critique of the Judgement of Taste. London: Routledge, 2010.

[11] Bourdieu, P., L. Boltanski and M. de Saint Martin. ‘Les Stratégies de Reconversion: Les Classes Sociales et la Système d’Enseignement’, Social Science Information 12 (1973): 5, p. 101.

[12] Вж. особено книгата De Saint Martin, M. L’Еspace de la Noblesse. Paris: Metailie, 1993.

[13] Kuiper, Y. ‘Towards a Comparative History of Nobility in Twentieth-Century Europe: An Introduction’. In: Kuiper, Y., N. Bijleveld and J. Dronkers (eds.). Nobilities in Europe in the Twentieth Century Reconversion Strategies, Memory Culture and Elite Formation. Leuven: Peeters, 2015, p. 8.

[14] De Saint Martin, M. ‘Towards a Dynamic Approach to Reconversions’, Social Science Information, 50 (2011): 3–4, p. 431.

[15] Szelényi, I., S. Szelényi. ‘Circulation or Reproduction of Elites during the Postcommunist Transformation of Eastern Europe: Introduction’, Theory and Society, 24 (1995): 5, pp. 615–638.

[16] De Saint Martin, M. L’Еspace de la Noblesse; Kuiper, Y. ‘Towards a Comparative History of Nobility’, p. 25. Вж. специално и: Bourdieu, P. ‘Postface. La noblesse. Capital social et capital symbolique’, in: Lancien, D., De Saint Martin, M. (eds.) Anciennes et Nouvellles Aristocraties de 1800 à Nos Jours. Paris: Maison des Sciences de l’Homme, 2007, pp. 385–397.

[17] De Saint Martin, M. ‘Towards a Dynamic Approach to Reconversions’, p. 436.

[18] Ibid.

[19] Чуйкина, С. А. Дворянская память: „бывшие“ в советском городе (Ленинград, 1920–30-е гг.). СПб, Европейский университет в Санкт-Петербурге, 2006. 259 с.

[20] Пак там, с. 41.

[21] Пак там, с. 42.

[22] Пак там, с. 193.

[23] Вж. в тази връзка и наблюдението в съвместната статия на Сен Мартен и Чуйкина, че „спирачките и препятствията бяха многобройни поради политически промени, чистки и вълни от арести, така че направените планове [в смисъл – реконверсии] никога не можеха да бъдат дълготрайни“. – De Saint Martin, M., S. Tchouikina. ‘La noblesse Russe à l’épreuve de la Révolution d’Octobre’, Revue d’Historie, 99 (2008): 3, p. 112.

[24] Чуйкина, С. А. Дворянская память, с. 193.

[25] Пак там, с. 78, 90–91, 93, 108, 263–264, 284. Цитатът в текста е от с. 91 на книгата на Чуйкина.

[26] De Saint Martin, M., S. Tchouikina. ‘La noblesse Russe’, p. 120.

[27] Заимствам израза от заглавието на филма „Изпепеляване“ по книгата Де Мео, Йордан. Стихове; Мисли; Разкази; За Русе; Идеи за филм; Пътуването – сценарий за филм. С., Сиела, 2004. 312 с. https://bnt.bg/bg/a/izpepelyavane.

[28] Fitzpatrick, S. ‘Ascribing Class: The Construction of Social Identity in Soviet Russia’, Journal of Modern History, 65 (1993): 4, pp. 746–749.

Коментирай »