Прелъстителната френска Ривиера, която приютява някои от най-бляскавите и скандални личности от световния елит в слънчевите си прегръдки през 30-те години на миналия век, се разгръща в цялото си обаяние в зашеметяващата историческа хроника „Ривиерата на Шанел: Живот, любов и борба за оцеляване на Лазурния бряг (1930 – 1944)“ от британската документалистка Ан де Кърси.

Книгата, която вече може да бъде открита и на български език в превод на Зорница Русева, проследява историята на завладяващия свят на Лазурния бряг – от неземния лукс до ужаса от надвисналата Втора световна война. 

В центъра на всичко това е модната икона Коко Шанел, чието разкошно имение „Ла Пауза“ се превръща в притегателно място за световния елит. Родена в крайна бедност, тя се изкачва, стъпка по стъпка и мъж по мъж, до върха на успеха, на който се извисява сега. А в нейния образ са заключени блясъкът и противоречивостта на цяла една епоха. 

Опирайки се на многобройни изследвания, в „Ривиерата на Шанел“ Ан де Кърси описва обаятелното притегляне на Лазурния бряг – тази омайваща, обляна в слънце крайбрежна ивица, прочута с разюзданите си развлечения, която става вдъхновение за литературни шедьоври като „Нежна е нощта“ на Фицджералд и убежище за ярки личности като херцога и херцогинята на Уиндзор, Салвадор Дали, Съмърсет Моъм, Олдъс Хъксли, Уинстън Чърчил, Пабло Пикасо, Ерих Мария Ремарк и много други.

В книгата си британската писателка не пропуска и тъмните тайни, предателствата, скандалите, хазарта и наркотиците, които са умело прикрити под бляскавия воал на лудите партита, луксозните яхти и огромните имения.

Но този изключително съблазнителен свят е твърде близо до разрухата. Макар и френската Ривиера да отнася обитателите си далеч от вълненията, които тресат останалата част от Европа, сянката на войната безмилостно застига и нейните слънчеви брегове. 

В смразяващи детайли „Ривиерата на Шанел“ описва как за броени месеци Франция се предава на германците и шумните купони и нощите в казината отстъпват място на ужасите на Холокоста, концлагерите и разселването на хиляди семейства по време на Втората световна война. 

А погледнат през призмата на войната, образът на Коко Шанел също става далеч по-многопластов и оспорван. Освен невероятните ѝ постижения и начина, по който променя модния свят и популярната култура, Ан де Кърси обръща внимание и на антисемитските ѝ възгледи, на сътрудничеството ѝ с нацисткия режим и едновременно с това – със Съпротивата.

Силна и въздействаща, впечатляваща в дълбочината си и вещия си усет към детайла, „Ривиерата на Шанел“ е много повече от история за клюките от живота на богатите и известните по време на златната ера на брега на Франция през XX век.

С възхитителен размах и задълбочени проучвания Ан де Кърси изгражда сложен и ярък очерк на една турбулентна епоха, след която светът никога не е същият.

Из „Ривиерата на Шанел“ от Ан де Кърси

ПРОЛОГ

През лятото на 1938 г. най-нашумелият въпрос на Ривиерата не е какъв ще бъде следващият ход на Германия, а дали човек следва да направи реверанс към херцогинята на Уиндзор, или не.

По-малко от две години са изминали, откакто херцогът е абдикирал от трона на Англия, за да се ожени за (по собствените му прочути думи) „жената, която обичам“, но ѝ е отказана титлата „Нейно Кралско Височество“ – главно защото Уолис Симпсън вече се е развеждала два пъти и никой не знае дали няма да го направи за трети път. А тази титла би била съпроводена с необходимостта от въпросния реверанс.

Дали реверансът – херцогът настоява съпругата му да бъде удостоена с тази почит – ще надделее над статуквото и мнението на някои, че нито един от двамата не го заслужава?

Било съвсем уместно те също да посетят Ривиерата – тази бляскава, златиста, обляна в слънце крайбрежна ивица, прочута с разюздани развлечения, където никой не се задълбочава в миналото на другите. Тук всяка година се събират богатите, известните, красивите и ексцентричните, за да плуват, да залагат и да се наслаждават на слънцето по един хедонистичен начин, който по онова време изглежда безкраен. Колкото до евентуалната заплаха от Германия – все пак Франция е защитена от непревземаемата линия „Мажино“, нали така?

През онова лято изглежда така, все едно всичко това ще продължи завинаги. В началото на 30-те години Франция е изпълнена със самочувствие. Страната е на върха в областта на изкуството, нейните презокеански кораби са най-бързите и луксозни в света, нейните писатели, спортисти и спортистки, като великите тенисисти Жан Боротра и Сюзан Ленглен, са известни по целия свят; никоя друга нация не може да се конкурира с нейната кухня, култура и мода. Престижът на Франция е олицетворен от най-великата и оригинална дизайнерка на света – Габриел Боньор Шанел, по-известна като Коко Шанел. Семейство Уиндзор са сред последните новодошли на това прочуто крайбрежие. В началото на месец май те наемат от вестникарския магнат сър Померой Бъртън вилата „Шато дьо ла Крое“.

Решението на тази звездна двойка да се установи тук през поголямата част от годината, не е изненадващо. Крайбрежието, осеяно с очарователни рибарски селца, все още е незасегнато от по-късния бум в строителството и омайва със своите красиви, искрящи сини води, заливчета, борове, горички от вековни маслинови дръвчета, мек въздух с аромат на розмарин и мащерка, къщички, покрити с искрящи бугенвилии и със саксии с каскадно мушкато, и пъстроцветни пазарчета, където всеки ден се продават прясна риба и зеленчуци от крайбрежието. Нищо чудно, че броят на посетителите непрестанно се увеличава.

Писателите също се тълпят на Лазурния бряг – мнозина от тях в опит да избягат от опасност или скандал в родината си. Един от найзаможните и успешните в англоезичния свят е Уилям Съмърсет Моъм, който напуска Англия през 1926 г., след като е арестуван за груба непристойна проява, а американският му партньор Джералд Хакстън[1] е депортиран.

Над портата на къщата на Моъм, вила „Мореск“, е изрисуван неговият личен талисман: мистичният мавритански знак, отпечатан на корицата на всяка негова книга – ръката на Фатима, която предпазва от уроки. Той е богат, щедър и гостоприемен, а домакинството му, съставено от 13 слуги, е ръководено като добре смазана машина. Вилата на Моъм е прочута с вкусната си храна и увлекателните разговори. „Всички на Ривиерата приемат покана от Моъм по всяко време, стига да се окажат достатъчно големи късметлии, за да получат такава“, казва друг много успешен писател, Е. Филипс Опенхайм. Онзи август през 1938 г. семейство Уиндзор също постъпва така.

Харолд Никълсън, който е отседнал при Моъм, описва празненството в писмо до съпругата си Вита: „Уили Моъм ни подготви грижливо. Той каза, че херцогът се обижда, когато не се отнасят към херцогинята с уважение“. При пристигането на херцога и херцогинята Моъм и дъщеря му отиват в преддверието, за да ги посрещнат, а останалите гости чакат в салона. Никълсън описва тяхната поява. „Тя, трябва да отбележа, изглежда много добре за възрастта си [Уолис към този момент е на 42 години]. Косата ѝ е оформена по различен начин. Пригладена е от челото назад и пада на букли край шията. Това ѝ придава спокоен и по-малко измъчен вид. Гласът ѝ също се е променил. Сега смесва акцента на Вирджиния с този на херцогиня в пиеса на Пинеро.“

„Той влезе със своята полюшваща се морска походка, като подръпваше папийонката си. Беше облечен с вечерно сако от лъскава индийска коприна. Беше в много приповдигнато настроение. Поднесоха коктейли и всички наобиколихме камината. Последва кратко мълчание. „Съжалявам, че закъсняхме малко – каза херцогът, – но Нейно Кралско Височество не успя да се подготви навреме.“

„Беше ги казал. Трите думи се стовариха помежду ни като три камъка в басейн. Нейно (ах) Кралско (ужас) Височество (и никой не се осмели да погледне другия в очите).“

Няма никакво значение, че заплахата от германците вече е осезаема – същата пролет те са окупирали Австрия, провеждат безмилостно и варварско преследване на малцинствата и лакомо надзъртат към Судетската област, а войските им са струпани на границата с Чехия, докато в Англия раздават противогази в подготовка за война. На Ривиерата най-належащият въпрос е решен. „Нейно Кралско Височество“ и реверансът са задължителни. Животът на игралната площадка на Европа вече може спокойно да продължи напред.

Защото, както пише Никълсън от вила „Мореск“: „(Това) наистина е съвършена почивка. С други думи, горещината е великолепна, градината е прекрасна, шезлонгите – прохладни, сокът от лайм – подръка, басейнът – в готовност, ако някой иска да се гмурне във водата, има прекрасни гледки, книги, грамофони, красиви хора – и преди всичко усещането, че всичко това няма да се проточи прекалено“.

Точно както и се случва…

[1] * Фредерик Джералд Хакстън (1892 – 1944) е дългогодишен секретар и интимен партньор на Съмърсет Моъм. – Б. р.

Коментирай »