„Мадоните на Ленинград“ от Дебра Дийн – обсадата на Ленинград оживява през съдбата на Ермитража

Една от най-гротескните глави от човешката история – обсадата на Ленинград през Втората световна война – оживява в този завладяващ и силен дебют

„Мадоните на Ленинград“ от Дебра Дийн – обсадата на Ленинград оживява през съдбата на Ермитража

Photo credit: Издателство „Сиела”

Изкуството може да съхрани най-тъмните моменти от човешката история. Но може и да бъде пазител и на най-ярките спомени, най-красивите картини от живота и любовта.

Това е посланието на дебютния исторически роман „Мадоните на Ленинград“ от американската писателка Дебра Дийн, който ни повежда на неочаквано пътуване към една от най-гротескните глави от историята на Втората световна война – дългогодишната и мъчителна обсада на Ленинград.

Елегантен и поетичен, „Мадоните на Ленинград“ моментално се превръща в бестселър, а самата Исабел Алиенде го нарича: „Незабравима история за любовта, оцеляването и силата на въображението, изправени пред най-трагични обстоятелства.“

Есента на 1941 г. Когато немската армия поема към покрайнините на Ленинград, Марина работи като музеен екскурзовод в бляскавия Ермитаж. Заедно с колегите си тя е принудена да свали безценните шедьоври на музея и да ги изпрати далеч, в безопасност от нацистите.

На стените на Ермитажа остават само празните рамки – напомняне, че някой ден изкуството отново ще заеме мястото си във великолепните му зали. За да запази здравия си разум във време на обсада, студ, глад и постоянни бомбардировки, Марина си поставя за цел да запомни всяка картина – щрих по щрих.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Десетилетия по-късно Марина живее в Америка със своя любим Дмитрий, създала е семейство и е на път към сватбата на внучката си. Но спомените на възрастната жена малко по малко започват да ѝ се изплъзват. И докато ежедневието ѝ все повече започва да изпада в бездната на забравата, в ума ѝ блестят спомените от любимия ѝ Ермитаж.

Мадоните от музея, картините, цветовете и пейзажите… В главата си Марина е създала собствен дворец на паметта, пълен с красота и изящество. А там някъде се крие и утеха за търсещото ѝ сърце.

Прескачаща между минало и настояще – от смразяващите образи на военен Ленинград до Америка десетилетия по-късно, дебютният роман на Дебра Дийн е смела и самоотвержена история за спасителната сила на изкуството, която маркира появата на нов ярък глас в историческата литература. 

Пищни детайли, живописен език и въздействащи персонажи танцуват в изящен ритъм на страниците на „Мадоните на Ленинград“, която ще ви разчувства и завладее така, както само едно истинско произведение на изкуството може да го направи. 

„Незабравима история за любовта, оцеляването и силата на въображението, изправени пред най-трагични обстоятелства. Елегантна и поетична, това е една от онези рядко срещани книги, които ще искате да запазите и да споделите с другите.“
Исабел Алиенде

Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Мадоните на Ленинград“ от Дебра Дийн  

Насам, моля. Намираме се в Испанската галерия с оберлихт. Трите галерии с оберлихт са предназначени за най-големите платна в колекцията. Погледнете нагоре. Високите сводове и фризовете наподобяват сватбена торта, с гипсови, позлатени орнаменти. Светлината струи през стъкления таван върху паркета с цвят на жито, а стените са боядисани в наситено червено, за да наподобяват оригиналната дамаска. Във всяка галерия с оберлихт има уникални вази, канделабри и дребни украшения от полускъпоценни камъни, изработени в руската мозаечна традиция.

Тук, отляво, виждаме маса с тежка бяла покривка. Трима испански селяни обядват. Човекът в средата е вдигнал каната с вино и ни приканва да пием. Видно е, че се забавляват. Обядът им е лек – чиния със сардини, нар, самун хляб – но това е повече от достатъчно. Цял самун хляб, отгоре на това бял хляб, не като хляба по време на блокадата, който по-скоро е от дървени стружки.

На останалите обитатели на музея се полагат само по три малки парчета хляб всеки ден. Хляб с размер и цвят на речни камъчета. А понякога замръзнали картофи, картофи, изровени от градината в края на града. Преди обсадата директорът Орбели[1] бе поръчал огромни количества ленено олио, за да пребоядиса стените на музея. Пържим парчета картофи в него. След това, когато картофите и олиото свършват, правим желе от лепилото за рамки и го ядем.

Мъжът отдясно, вдигнал палец към нас, вероятно е художникът, Диего Родригес де Силва и Веласкес[2]. Картината е от ранния му Севилски период, от жанра „бодегонес“, изобразяващ битови „кръчмарски сцени“.

ñññ

Сякаш е била пренесена в някакъв двуизмерен свят, може би в книга, и съществува само на тази страница. Когато обръщат страницата, каквото и да е имало на предишната, изчезва от погледа ѝ.

Марина осъзнава, че стои пред кухненската мивка и държи тенджера с вода. Но няма никаква представа защо. Дали я мие? Или преди малко я е напълнила? Истинска загадка. Понякога от нея се изисква цялата ѝ съобразителност, за да сглоби света от частите, които са ѝ дали: отворена кутия разтворимо кафе, кора с яйца на плота, слаб мирис на препечена филийка. Закуска. Дали е яла? Не може да си спомни. Е, добре де, как се чувства – гладна или сита? Гладна, решава тя. А там пред нея е чудото на петте бели яйца, положени в картонена кора. Почти може да усети копринената мекота на жълтъците върху езика си. Давай, казва си тя. Яж.

Когато съпругът ѝ Дмитрий влиза в кухнята, понесъл мръсните чинии от закуската, тя пошира още яйца.

– Какво правиш? – пита той. Тя забелязва чиниите в ръцете му, петното от изсъхнал жълтък в купата, доказателството, че вече е яла може би преди не повече от десетина минути.

– Още съм гладна. Всъщност гладът е изчезнал, но тя все пак го казва. Дмитрий оставя чиниите, взима тенджерата от ръцете ѝ и слага и нея върху плота. Сухите му устни докосват врата ѝ отзад, а след това той я извежда от кухнята.

– Сватбата – напомня ѝ той. – Трябва да се обличаме. Елена се обади от хотела си, че пътува насам.

– Тук ли е Елена?

– Пристигна снощи, нали помниш?

Марина няма никакъв спомен да е виждала дъщеря си, а е сигурна, че не може да забрави такова нещо.

– Къде е тя? – Прекара нощта на летището. Полетът ѝ бе отложен.

– За сватбата ли е дошла?

– Да. Този уикенд има някаква сватба, но тя не може да си спомни кои са младоженците. Дмитрий казва, че се е срещнала с тях, и не че се съмнява в него, но…

– А кой ще се жени? – пита тя.

– Кати, дъщерята на Андрей. За Купър.

Кати е внучката ѝ. Но кой е Купър? Човек би помислил, че такова име се помни.

– Запознахме се с него на Коледа – казва Дмитрий. – И преди няколко седмици отново го видяхме при Андрей и Норийн. Много е висок. – Очаква от нея някакъв знак, че си спомня, но такъв не следва. – Ти носеше онази синя рокля на цветя, а на вечеря поднесоха сьомга – настоява той.

Все още нищо. В очите му просветва отчаяние. Понякога за нея този поглед е единственият знак, че нещо липсва. Започва с роклята. Синя рокля на цветя. Ура – изниква в съзнанието ѝ. Беше я купила в Джей Си Пени.

– Има плисирана яка – съобщава тя тържествуващо.

 – Кое? – веждите му се смръщват.

– Роклята. И люлякови клонки.

Може да си представи и точния нюанс на плата. Ярък, като яйцата на червеношийка, както в роклята на Дамата в синьо.

Томас Гейнзбъро[3] . Портрет на херцогиня Бофор. Опакова тази картина по време на евакуацията. Спомня си как помага да я извадят от позлатената рамка и след това от подрамника, който държи платното опънато.

Каквото и да е онова, което разяжда мозъка ѝ, то унищожава само скорошните спомени, неузрелите моменти. Далечното ѝ минало е запазено, дори непокътнато. Неща, случили се в Ленинград преди повече от шейсет години, се явяват отново живи.

В Ермитажа опаковат експонатите в картинната галерия. Минава полунощ, но все още е достатъчно светло, за да виждат, без да включват електричеството. Краят на юни 1941 година е, и тук, далеч на север, слънцето едва докосва хоризонта. Бели нощи, така ги наричат. Тя е вкочанена от умора и очите ѝ смъдят от стърготините и ватата. Дрехите ѝ са спарени и дни наред изобщо не е спала. Има прекалено много работа. На всеки осемнайсет или двайсет часа тя се измъква към едно от войнишките походни легла в съседната зала и изпада за кратко в състояние на безсъзнание. Не може да бъде наречено спане. По-скоро като това да изчезнеш за няколко мига. Като спиране на тока. След около час превключвателят мистериозно се завърта отново и подобно на автомат, тя се надига от походното легло и се връща на работа.

Всички врати и прозорци са отворени, но все още е много влажно. Самолетите ръмжат и бучат, но тя вече не трепва, когато прелитат над главата ѝ. В течение на няколко дни и нощи самолетите са се превърнали в част от този странен сън, едновременно осезаем и нереален.

В неделя сутринта Германия нападна без предупреждение. Никой, както изглежда нито дори самият Сталин, не беше очаквал това. Никой, с изключение на директора Орбели, управител на музея. Как по друг начин можеше да се обясни подробния евакуационен план, който се появи почти непосредствено след като по радиото съобщиха за нападението? В този списък всяка картина, всяка скулптура, почти всеки предмет, собственост на музея, бяха номерирани и разпределени по размер. Още поудивително от мазето бяха извадени дървени сандъци и кутии със съответните номера, вече отпечатани върху капаците. Километри опаковъчна хартия, планини от вата и дървени стърготини, цилиндри за картините, всичко това се появи като по предварителна заявка.

Тя и още една от екскурзоводките в музея, Тамара, точно приключват с изваждането на Гейнзбъро от рамката. Не е от любимите ѝ картини. Нарисувана е разглезена жена с напудрена коса, вдигната в смехотворно висок кок, украсен с глупава шапка с пера. И все пак, докато Марина се готви да постави платното между промазани листове хартия, тя е поразена от това колко оголена изглежда фигурата без рамката. С дясната си ръка госпожата държи пред гърдите си синия шал като щит. Гледа напред покрай зрителя с неподвижни тъмни очи. Онзи поглед, който Марина винаги бе възприемала като празен, изведнъж започва да ѝ изглежда тъжен и спокоен, сякаш тази жена от управлявалата преди много време висша класа предугажда как съдбата ѝ е напът отново да се промени.

Марина казва на Тамара:

– Изглежда така, сякаш вижда бъдещето.

– Хм? Кой това?

Дмитрий, необяснимо, стои до прозореца в тяхната спалня, държи синя рокля и попипва яката ѝ.

– Дамата в синьо. Картината на Гейнзбъро.

– По-добре да привършваме с обличането. Елена ще пристигне всеки момент.

– Къде ще ходим?

– На сватбата на Кати.

– Да, разбира се.

Тя се обръща с гръб към Дмитрий и започва да рови в кутията си с бижута. Сватба, значи трябва да бъде официална. Ще сложи… на майка си онези неща, които висят от ушите. Може да си ги представи доста ясно, но не може да намери думата. Нито може да намери самите тях. Може да попита Дмитрий къде са се дянали, но първо ѝ трябва думата. На майка ѝ… какво? От филигранно злато с малки рубини. Може да си ги представи, но към образа няма прикачена дума, нито на английски, нито на руски.

Знае какво се случва с нея, не е глупачка. Нещо руши паметта ѝ. Зарази се от грип (миналата зима? преди две зими?) и едва не умря. Тя, която винаги се бе гордяла, че никога не боледува, която бе преживяла гладната зима, бе твърде слаба да се съпротивлява. Дмитрий я намери до леглото припаднала. Губеха ѝ се дни, цяла седмица и когато отново се върна към живота, беше променена.

[1] Орбели, Йосиф Абгарович (1887 – 1961) – арменски и съветски учен, академик, директор на Ермитажа в Ленинград в периода 1934 – 1951 г. – Бел. пр.

[2] Испански художник от XVII век от двора на крал Филип IV. – Бел. пр. 8

[3] Английски художник (1727 – 1788), един от основоположниците на английската национална школа. – Бел. пр.

Коментирай »
Препоръчваме още
10 истини, на които ни научи Саманта от „Сексът и градът“ 10 истини, на които ни научи Саманта от „Сексът и градът“
Плодовете, чаят и кафето предпазват от болести Плодовете, чаят и кафето предпазват от болести
"Кралицата на Коледа" Марая Кери с ново видео към "All I Want For Christmas Is You" "Кралицата на Коледа" Марая Кери с ново видео към "All I Want For Christmas Is You"
Иво Сиромахов отново развихря въображението си с детската книжка „Тони и Гари обикалят света“ (предложение за четене) Иво Сиромахов отново развихря въображението си с детската книжка „Тони и Гари обикалят света“ (предложение за четене)
Как да задържиш интереса му по-дълго: 5 стратегии за напреднали Как да задържиш интереса му по-дълго: 5 стратегии за напреднали
Странни динозаври бродели из древна Америка Странни динозаври бродели из древна Америка
Презерватив гарантира 100-процента женски оргазъм Презерватив гарантира 100-процента женски оргазъм
Злодеите и героите се изправят пред общ враг в „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“ Злодеите и героите се изправят пред общ враг в „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“
Заседналият начин на живот причинява тревожност Заседналият начин на живот причинява тревожност
Шедьовърът на норвежкия кръстник на криминалния роман: „Черната овца“ от Гюнар Столесен (предложение за четене) Шедьовърът на норвежкия кръстник на криминалния роман: „Черната овца“ от Гюнар Столесен (предложение за четене)
„Клитемнестра“ нa Костанца Касати преобръща мита за една от най-криворазбраните жени в гръцката митология (предложение за четене) „Клитемнестра“ нa Костанца Касати преобръща мита за една от най-криворазбраните жени в гръцката митология (предложение за четене)
Умора, недостиг на въздух, нарушения в съня, „мозъчна мъгла”: Най-честите оплаквания след COVID-19 Умора, недостиг на въздух, нарушения в съня, „мозъчна мъгла”: Най-честите оплаквания след COVID-19
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби