Сирия непосредствено след събитията от Арабската пролет от 2010 г., запалили огъня на революцията, който продължава да гори и до днес, оживява във въздействащия дебютен роман „Докато лимоновите дръвчета растат“ от младата сирийско-канадска писателка Зулфа Катух.

Наредил се сред финалистите на престижните Goodreads Choice Awards за „Най-добър YA роман за 2022 г.“, „Докато лимоновите дръвчета растат“ печели одобрението на критика и читатели по цял свят и превръща Зулфа Катух в първата YA писателка от сирийски произход с издадена творба в САЩ и Великобритания. 

Сравним по размах и въздействие с емблематични за жанра книги като „Сол при солта“ на Рута Сепетис и „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак, този смел и разтърсващ разказ за войната, загубата, семейството и любовта открехва вратата към едно по-малко познато късче от световната история. 

„Не се фокусирай върху мрака и тъгата… Ако го сториш, няма да видиш светлината дори да е точно пред теб.“

Когато Сирийската революция избухва в родния ѝ град Хомс, седемнадесетгодишната Салама́ Касаб е студентка по фармация. Тя все още има семейство – майка, баща и брат, които обича повече от всичко. Все още има мечти – да пропътува всички континенти по света и на всеки един от тях да засее лимоново дръвче. Все още има нормален живот на тийнейджър. 

Докато адът, който войната отприщва, не ѝ отнема всичко. 

Година по-късно Салама́ работи като доброволец в болницата в Хомс. Ужас и болка заобикалят отвсякъде младата жена, а смъртта се превръща в неин постоянен спътник, задушава я, обсебва я и заплашва да заличи и последния щастлив спомен от миналото. 

И когато единственият изход изглежда бягството от Сирия, в един съдбоносен ден Салама́ среща Кенан. Момчето, за което е трябвало да се омъжи. 

Разкъсана между лоялността към страната и народа си, порива да живее и любовта си към Кенан, Салама́ ще трябва да отвори очите си за красотата и надеждата отвъд страха.. 

Разтърсващ и докосващо поетичен, „Докато лимоновите дръвчета растат“ е роман за невероятната сила на любовта и упоритостта, който бележи появата на зашеметяващ нов глас в световната литература. Великолепно и завладяващо четиво, запечатало съдбите на безброй жертви на авторитарните режими в Близкия изток.

С много смелост, вдъхновение и любов към културата и хората на Сирия Зулфа Катух пише тази трудна и така болезнена книга, в която всеки ред, всяка дума и всяко изречение носят едно единствено послание. Че надеждата никога няма да умре. Не и докато все още има кой да се бори за нея. Не и „Докато лимоновите дръвчета растат“. 

„Брилянтна, красива, въздействаща. Книгата ще остави белег на душата ви, променяйки разбиранията ви за любов, загуба, човешката способност да устоява и надежда, която побеждава всичко.“
С. К. Али

„Лирическата проза на Катух в комбинация с емоционалната история за първа любов безцеремонно описва цената на революцията и силата, необходима да се бориш за принципите си.“
Publishers Weekly

Из „Докато лимоновите дръвчета растат“ от Зулфа Катух

1

Три спаружени лимона и найлонова торбичка с питки, които са по-скоро изсъхнали, отколкото мухлясали, са останали на рафта.

Това е единственото, което предлага този супермаркет.

Взирам се с уморени очи, преди да ги взема, костите ме болят от всяко движение. Обикалям още веднъж прашните празни проходи с надеждата, че може да съм пропуснала нещо. Но ме посреща единствено силна носталгия. Дните, когато двамата с брат ми се втурвахме в този супермаркет след училище и пълнехме ръце с торбички чипс и желирани мечета. Спомням си за мама и как тя поклащаше глава в стремежа си да не се усмихне на децата си с поруменели бузи и блеснали очи, опитващи се да скрият военната плячка в раниците. Погалваше косите ни…

Разтърсвам глава.

Престани.

Когато проходите се оказват напълно празни, се затътрям към тезгяха да платя за лимоните и хляба със спестяванията на татко. С това, което бе успял да изтегли преди онзи съдбоносен ден. Собственикът, плешив старец, прехвърлил шейсетте, ми се усмихва състрадателно, преди да ми върне рестото.

Пред супермаркета ме посреща опустошителна картина. Не се извръщам, свикнала с ужаса, но той усилва тревогата в сърцето ми.

Пътят е напукан, асфалтът е превърнат в отломки. Сиви сгради, празни и потънали в разруха, докато стихиите се опитват да довършат започнатото от военните бомби. Пълно и абсолютно унищожение.

Слънцето бавно разтопява остатъците от зимата, но студът все още е тук. Пролетта, символ на новия живот, не се разпростира върху измъчената Сирия. Най-малко в моя град, Хомс. Мизерията цари безмилостно в мъртвите, тежки клони и отломки, възпрепятствана единствено от надеждата в сърцата на хората.

Слънцето виси ниско в небето, започнало процеса на сбогуване с нас, цветовете бавно се променят от оранжево към тъмносиньо.

‒ Маргаритки. Маргаритки. Маргаритки – прошепвам. ‒ Сладко ухаещи маргаритки.

Няколко мъже стоят пред супермаркета, лицата им са изпити и белязани от недохранване, но в очите им блести светлина. Когато минавам покрай тях, чувам части от разговора им, но не се задържам. Знам за какво си говорят. Същото си говорят всички през последните девет месеца.

Отминавам бързо, не желая да слушам. Зная, че наложената ни военна обсада е смъртна присъда. Че хранителните ни запаси намаляват и ние гладуваме. Зная, че болницата всеки момент ще достигне точката, в която медикаментите ще се превърнат в мит. Зная това, защото днес извършвах операции без упойка: хората умират от кръвоизливи и инфекции, а аз няма как да им помогна. Зная също, че всички ще ни сполети съдба, по-лоша от смъртта, ако Свободната сирийска армия не успее да спре военните нападения над Стария Хомс.

Докато вървя към вкъщи, вятърът захладнява и аз придърпвам хиджаба плътно около шията си. Ясно усещам засъхналите петна кръв, промъкнали се под ръкавите на престилката ми. За всеки живот, който не мога да спася по време на смяната си, още една капка кръв става част от мен. Без значение колко пъти мия ръцете си, кръвта на нашите мъченици се просмуква под кожата ми, в клетките ми. Сигурно вече е закодирана в моята ДНК.

А днес ехото на режещия трион от ампутацията, за която доктор Зиад ме накара да остана, се върти в съзнанието ми в безкраен цикъл.

В продължение на седемнайсет години Хомс ме отглеждаше и формираше мечтите ми: да завърша университет с висок среден успех, да си осигуря страхотно място в болницата „Зайтуна“ като техен фармацевт и накрая – да мога да пътувам извън Сирия и да видя света.

Но само една от тези мечти се сбъдна. И то не по начина, по който си мислех. Преди година, след като в региона разцъфна Арабската пролет, Сирия сграбчи надеждата, пробудила се у масите, и призова за свобода. Диктатурата отговори, като отприщи ад.

След като военните умишлено се съсредоточиха върху лекарите, те почти изчезнаха също като смеха. Но дори без лекари бомбите не спряха, и в болницата „Зайтуна“, която едва се крепеше, се нуждаеха от всякаква помощ, която можеха да намерят. Дори санитарите бяха повишени в медицински сестри.

След като една година бях учила фармация, аз се равнявах на опитен лекар и след като последният им фармацевт беше погребан под развалините на дома си, нямаше друг избор.

Беше без значение, че бях на осемнайсет години. Беше без значение, че медицинският ми опит се ограничаваше до думите в учебниците ми. Всичко това бе поправено с първото тяло, положено пред мен, за да бъде зашито. Смъртта е отличен учител.

Коментирай »