От погребални небостъргачи през хотели за мъртъвци до междузвездни кораби – романът „Докъде се издигаме в мрака“ на Секуоя Нагамацу повежда читателите на пътешествие през континенти, векове и галактики, за да разкаже история за силата на човешкия дух, безкрайната ни способност да мечтаем и свързващите нишки, които ни обединяват във Вселената.

„Докъде се издигаме в мрака“ е  образцов пример за красива и кипяща от идеи научна фантастика. През 2030 г. опечален археолог пристига в Арктическия кръг, за да продължи работата на наскоро починалата си дъщеря в кратера Батагайка, където изследователите проучват отдавна погребани тайни, разкриващи се от топящите се ледове. Веднъж отприщена, Арктическата чума ще промени живота на Земята за поколения напред, като бързо ще прекоси земното кълбо, принуждавайки човечеството да измисли безброй трогателни и изобретателни начини да открие спасение и надежда в лицето на трагедията. В увеселителен парк, предназначен за неизлечимо болни деца, циничен служител се влюбва в майка, която отчаяно се опитва да задържи заразения си син. Учен с разбито сърце, който търси лек, намира втори шанс за бащинство, когато едно от опитните му прасета развива умението си да говори човешки език…

Роден през 1982 година, Секуоя Нагамацу е автор на „Докъде се издигаме в мрака“ – избор на редакторите на „Ню Йорк Таймс“ и национален бестселър, и на сборника с разкази „Къде отиваме, когато всичко, което бяхме, го няма“. Работите му са излизали в издания като „Конджънкшънс“, „Саудърн Ривю“, ZYZZYVA. Нагамацу е финалист за наградата на името на Урсула Ле Гуин, номиниран за късите списъци на наградите „Откритие на Барнс и Ноубъл“ и „Дебют в художествената литература на Уотърстоунс“. Преподава творческо писане в колежа „Сейнт Олаф“, живее в Минеаполис със съпругата си, котката си и кучето си робот.

„Завладяващ и блестящ… Красива и кристална научна фантастика. Впечатляващ дебют“
-  Алън Мур

Секуоя Нагамацу  – „Докъде се издигаме в мрака“, откъс от книгата

30 000 години под посмъртно слово

Топящата се земя в Сибир представляваше таван пред срутване, плувнал в разтопен лед и праисторически трупове на мамути. Дългият един километър кратер Батагайка се беше разширявал заедно с повишаването на температурата, като че някое божество беше дръпнало ципа на покритите със сняг тресавища, оголвайки космати носорози и други изчезнали видове. Максим, един от биолозите в екипа и пилот на хеликоптера, посочи към бакърения процеп в земята, в който беше паднала дъщеря ми скоро след като беше открила останките на момиче отпреди трийсет хиляди години. Заобиколихме изследователския аванпост, мрежа от червени геодезически куполи, надничащи току пред границата на гората, и се приземихме на широка просека. Максим ми помогна да сляза от машината, грабна чантите ми и чувала с пощата от задните седалки.

– Всички обичаха Клара – каза. – Обаче не го взимайте присърце, ако не говорят за нея. Повечето си преживяваме подобни неща вътрешно.

– Дошъл съм да помогна – отвърнах аз.

– Да, разбира се – съгласи се Максим. – Има обаче още нещо…

Слушах го с половин ухо, докато оглеждах земята, вдишвах въздуха, който също като фосилите под краката ни сякаш беше уловен в капана на времето. Той обясни, че докато сме летели, центърът е бил поставен под карантина. Никой не беше очаквал да дойда и да довърша работата на Клара, а още по-малко толкова скоро.

Вътре централният купол на аванпоста приличаше и миришеше на обща стая в общежитие, с телевизор с голям екран, изтъркани фотьойли и купчини кутии от макарони със сирене. По стените се виждаше смесица от топографски карти и филмови плакати – от „Междузвездни войни“, през „Хубава жена“, до „Бягай, Лола, бягай“. По коридорите, които приличаха на акордеони, се мяркаха размъкнати, рошави хора, които слизаха от койките си или излизаха от лабораториите. Жена в лилава ветровка и клин за бягане влезе на бегом в помещението.

– Аз съм Юлия. Добре дошли на края на света – каза тя и изчезна в един от осемте тунела, които се разпростираха във всички посоки от централните куполи, с наредени покрай стените койки като кутийки в пчелен кошер. Членовете на екипа се показваха от работните си места и бавно ме обгръщаха със застоялия мирис на повече от дузина учени.

– Хора, това е нашият почетен гост, доктор Клиф Мияширо от Калифорнийския университет на Лос Анджелис – археология и еволюционна генетика – представи ме Максим. – Ще ни помага с откритието на Клара. Знам, че всички ние, лабораторните плъхове, ще станем още по-странни сега, когато вече не можем да напускаме терена, но все пак се опитайте да бъдете любезни.

Максим ме увери, че карантината е само предпазна мярка, тъй като екипът вече успешно бил реанимирал вирусите и бактериите в топящите се вечни ледове. Каза, че държавните служители гледали твърде много филми. Стандартен протокол. Никой в аванпоста не изглеждаше нито болен, нито притеснен.

Скоро след това последва ненужна обиколка из живота на Клара тук – къде пиела кафето си и гледала Северното сияние; маршрута, по който тичала с Юлия, ботаничката; настолния фонтан за ароматерапия с формата на лотос, който тя и Дейв, епидемиологът, използвали за сутрешните си занимания с йога; шкафчето, където беше държала зимната си екипировка, която щеше да стане моя, тъй като бяхме приблизително еднакъв размер, и как на рождените дни някои членове на екипа ходели до най-близкия голям град – Якутск, за караоке, за да забравят за миг, че сградите около тях бавно потъват в древната кал.

– Някой може ли да ме заведе при момичето? – попитах аз.

Последва осезаема пауза. Един от учените в кухнята остави пластмасовите чашки и бутилката уиски, които несъмнено беше понесъл в чест на моето пристигане.

Групичката размъкнати учени, повечето облечени във фланелени ризи или полари, създаваха усещането за повторение на опелото на Клара отпреди месец – църква, пълна с приятели и колеги, повечето от които дори не познавахме. Бях стискал ръцете им, докато се редяха да кажат на мен и на съпругата ми Мики колко съжалявали; мъж със стърчаща синя коса сподели, че веднъж татуирал звездна система на гърба на Клара, лилава планета, обикаляща три червени джуджета, и я нарече „адски шанток“; старите ни съседи си припомняха как Клара се грижеше за близначките им и им помагаше с математиката; плешив господин, научният ѝ ръководител в Международния фонд за оцеляване на планетата, ми подаде визитката си и ме покани да продължа работата на дъщеря си в Сибир. Когато тълпата се разотиде, държах Мики в прегръдките си,  гледахме отново слайдовете със снимки, които бях подготвил, като спряхме на снимката на тригодишната Клара в приемната институция. Държеше медальона от лилав кристал, който беше у нея, когато я осиновихме. И двамата се кълняхме, че бяхме виждали как в очите ѝ грейваха миниатюрни звезди всеки път, щом го погледнеше.

Пред погребалния дом внучката ни Юми си играеше с братовчед си въпреки горещите вълни, издигащи се от асфалта. От горящите Марин Хедлендс на изток долавях мириса на дим, който започваше да се стеле над квартала.

– Дъщеря ни сякаш никога нямаше нужда от нас – каза Мики с едва доловим глас.
– Но Юми има.

Стиснах визитката в джоба си.