В шестата неделя след Петдесетница по традиция Православната църква възпява и прославя основоположниците на нашата вяра и нашето богословие – светите отци от първите шест вселенски събора. Празникът е подвижен, като винаги се отбелязва на шестата неделя след Петдесетница, която пък се чества 50 дни след Великден. Вселенските събори са гласовете на Църквата, разказва pravoslavieto.com. Те са събрания на светиите, свикани и проведени под ръководството на Св. Дух. Затова под техните актове отците се подписват с думите: "Изволися Святому Духу и нам".

Главна цел на вселенските събори е осъждането на различни неправилни или еретически мнения и формулирането на православното учение чрез догматите. Всички решения на вселенските събори са безусловно задължителни за православните християни, което означава, че те трябва не само да бъдат приемани, но и познавани. Правата вяра и нравственият живот са тясно свързани и не могат да съществуват един без друг. "Добродетелите на езичниците са само позлатени пороци", отбелязва блаж. Августин. Никой не може да се спаси без вяра и дела, без да изповядва божествените истини и да спазва божествените заповеди.

С кои проблеми се сблъскват първите шест вселенски събора?

1. Първият е свикан срещу лъжеучението на александрийския свещеник Арий, който отхвърля божествената природа на Божия Син, второто Лице на Светата Троица, и дръзва да твърди, че Синът Божи е само висше творение. Съборът декларира, че Син Божи е истинен Бог, роден преди всички векове и единосъщен с Бог Отец.
2. Вторият вселенски събор е предизвикан от Цариградския архиепископ Македоний, който отрича Божеството на третото Лице на Св. Троица и хули Св. Дух, като го назовава "творение". Съборът утвърждава догмата за равенството и единосъщието на Св. Дух с Бог Отец и Бог Син.
3. Третият вселенски събор се провежда срещу ереста на Цариградския патриарх Несторий, който смята, че на всяка природа трябва да съответства лице и по гностически маниер разделя човека Иисус от Бога Христос. Съборът постановява да се изповядват две съединени естества в Богочовека.
4. Четвъртият вселенски събор заседава срещу ереста на цариградския монах Евтихий, който в борбата си против несторианството изпада в крайност и твърди, че божествената природа на Христос поглъща човешката и на практика остава единствена. Това лъжеучение се нарича монофизитство. С известния Халкидонски орос съборът решава, че двете естества на Спасителя са съединени в едно лице "неслято, неизменно, неразделно, неразлъчно".
5. Петият вселенски събор анатемосва съчиненията на тримата сирийски епископи Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески, които са идейна основа на несторианството. С тях е осъден и раннохристиянският богослов Ориген, който изповядва учение, близко до прераждането, и отрича вечността на адските страдания.
6. Шестият вселенски събор е свикан по повод лъжеучението монотелитство, което признава две природи в Христос, но само една Божествена воля. Съборът определя, че на двете естества съответстват две воли, но човешката не противоречи и не противоборства на божествената, а е покорна на нея. По този начин първите шест вселенски събора изясняват по блестящ начин същността на догматите, върху които се гради Църквата и християнската цивилизация.

След Шестия Вселенски събор последвал още един Седми по ред, който се борил срещу нечестивото учение против иконите, допълва dobrotoliubie.com. И благодарение на Св. Отци от тези събори нашата вяра е такава каквато е била и преди 1000 години.

В Свещеното Писание болестта обикновено се свързва с наказание за греховете, разказва pravoslavenhram.com.

В днешното евангелско четиво се разказва за още едно чудесно изцеление - на разслабления. След като се отдалечава от гергесинската страна, където Спасителя изцелява бесноватите, Той се връща в Капернаум. Донасят при Него един разслаблен. Иисус Христос прави едно от поредните чудеса – изцелява с Божествена сила болния, като казва: “Дерзай, чедо, прощават ти се греховете”. Чудесното изцеление е награда за вярата, която е проникната от мисълта за величието на Христа, от дълбокото осъзнаване на собственото недостойнство и греховност, от смирената преданост на всеблагата воля на Човеколюбеца. Като откликва на това вътрешно разположение на разслабления, Господ му прощава греховете. Христос изцелява болния заради вярата на тези, които го носят. Господ не веднъж извършва чудеса без вяра на страдащия, каквито са случаите с възкресяване на мъртъвци. Дори близките на мъртвите не проявявали някаква вяра.