Една вечна коледна класика: „Под раззелененото дърво“ от Томас Харди (предложение за четене)

Вълнуващият и изпълнен с обрати романс в духа на творбите на Джейн Остин оживява в нов превод, дело на Емил Минчев

Една вечна коледна класика: „Под раззелененото дърво“ от Томас Харди (предложение за четене)

Photo credit: Издателство „Сиела”

Едва ли има нещо, което повече да отива на празничните дни от любима класика в ръка, придружена от чаша чай. Ето защо точно навреме за най-уютните моменти от годината в ново луксозно издание се появява една от перлите на коледната литературна традиция –  „Под раззелененото дърво“ от Томас Харди.

С нов превод, дело на талантливия писател и преводач Емил Минчев, и с художественото оформление на Фиделия Косева, може би най-яркият и възхитителен роман на английския писател, познат още с култовата „Тес от рода Д'Ърбървил“, рисува очарователна картина на викторианска Англия в цялата ѝ носталгична и очарователна прелест.

Написан през 1872 г., „Под раззелененото дърво“ утвърждава Харди като писател и изплита обагрен с нежен хумор и тиха ирония портрет на живописното селско общество в безкрайните зелени поля на идиличен Мелсток.

Когато образованата и изискана госпожица Фанси Дей и пастор Мейболд се установяват в уютното малко градче, промяната в пасторална Англия е неизбежна. С идването на пролетта разцъфва и любовта между съвсем обикновения Дик Дюи и необикновената учителка и органистка Фанси.

Но за разлика от чисто синьото небе на лятото, бъдещето на тази първа невинна любов съвсем не е безоблачно, защото се оказва, че кандидатът за сърцето на госпожица Дей не е само един.

Четирите сезона преливат един в друг, за да изрисуват многопластовата картина на провинциална Англия в идиличния свят на Томас Харди.

На фона на непокварените природни пейзажи и с характерния английски хумор Харди се отдалечава от безумната тълпа и ни потапя в наглед спокойното ежедневие на Мелсток през погледа на чудатите преживявания на един необичаен енорийски хор.

В духа на вълнуващите романси на Джейн Остин и Шарлот Бронте, „Под раззелененото дърво“ не е просто любовна или коледна история. Това е разказ, който бие в синхрон със сърцата на поколения читатели, запечатал в себе си отдавна изчезнали персонажи и порядки.

А под сладкодумното перо на Томас Харди те оживяват близки и цветни – сякаш изплетени от вълшебните нишки на онази вечна литература, която умее да прескача през векове и континенти.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Под раззелененото дърво“ от Томас Харди, откъс от книгата

МЕЛСТОК ЛЕЙН

За хората, които живеят в гората, почти всеки дървесен вид има свой собствен глас и характер. При лек полъх на вятъра иглолистните дървета охкат и стенат не по-малко осезаемо, отколкото се люлеят; бодливата зеленика свирука, докато се бори със себе си; ясенът съска между трептенията си; букът шумоли, а гладките му клони се веят нагоре-надолу. Дори лютата зима, която променя гласа на всяко дърво с окапващи листа, не може да унищожи тяхната индивидуалност.

Неотдавна, през една студена и обсипана със звезди коледна вечер, някакъв мъж вървеше по селския път към Мелсток Крос в горската тъма, която нашепваше нещо на съзнанието му. Можем да съдим за нрава му единствено по характера на стъпките му, които бяха пъргави и леки, и по живеца в гласа му, извисен в обичайния за този край благозвучен тон:

„Отиват със рози и лилии

И нарциси жълти в косите

Момците, момите да стрижат овците.“

Самотната пътека, която следваше, свързваше едно от селцата в Мелстокската енория с Горен Мелсток и Люгейт. Мъжът често поглеждаше нагоре. Посребрените стволове на брезите с техните характерни туфи, светлосивите букови клони и осеяните с тъмни цепнатини дънери на брястовете изглеждаха черни и плоски на фона на нощното небе, където белите звезди блещукаха тъй свирепо, че трепкането им приличаше на пърхането на криле. Под нивото на хоризонта горската пътека бе потънала в гробовен мрак. Гъстакът от двете ѝ страни бе толкова плътен, че дори през зимата клоните се сплитаха в свод, а североизточният вятър фучеше през тунела почти невъзпрепятстван от странични пориви.

След като мъжът остави горичката зад себе си и достигна Мелсток Крос, бялата повърхнина на пътеката се показа между тъмните плетове като разръфана по краищата панделка – тази неправилност се дължеше на натрупаните в канавките от двете страни листа.

Песента (многократно прекъсвана от откъслечни мисли, заместили няколко такта, но винаги подновявана от мястото, където е щяла да достигне, ако не е била прекъсвана) сега получи по-осезаем отпор под формата на едно „Ехо!“, дошло от пресечката за Долен Мелсток отдясно на пеещия, току-що подал се иззад дърветата.

– Ееееехоооо! – отвърна той, като спря и се огледа, макар да не очакваше да види нещо, което не бе плод на въображението му.

– Дик Дюи, това ти ли си, младежо? – долетя от тъмата.

 – Разбира се, че съм аз, Майкъл Мейл.

– Тогава защо не спираш да изчакаш другарите си? И без това съм се запътил към дома на баща ти, а се знаем добре.

Дик Дюи се обърна и продължи тихо да си подсвирква, намеквайки, че не може да прекъсва пеенето си за щяло и нещяло, дори от топли приятелски чувства.

Понеже вече бе излязъл на открито, той се виждаше съвсем ясно на фона на небето, като профилът му изпъкваше като портрет на джентълмен, изрязан от черен картон. Този портрет прие формата на шапка с ниска корона, обикновен нос, обикновена брадичка, обикновен врат и обикновени рамене. Всичко по-надолу бе невидимо, понеже нямаше небе, на чийто фон да се открои.

От мрака долетя тътрузене на множество разнородни и неравномерни стъпки, катерещи се нагоре по хълма, и след малко от сенките изплуваха един след друг петима мъже с различна походка и възраст, всичките селски работници от Мелстокската енория. Те също бяха загубили своята плътност поради отсъствието на светлина и напредваха на фона на небето като плоски силуети, напомнящи шествие от фигури, изобразени на гръцки или етруски грънци. Това бяха основните представители на Мелстокския енорийски хор.

Първият мъж бе превит и прегърбен, носеше цигулка под мишница и пристъпяше така, сякаш изучаваше проблем, свързан с повърхността на пътя. Това бе Майкъл Мейл, човекът, поздравил Дик.

След него вървеше господин Робърт Пени, дребничък обущар, който, въпреки закръглените си рамене, крачеше така, сякаш този факт му бе неизвестен, с изпъчен корем и поглед, прикован в североизточния отрязък от небето, така че най-напред се появиха долните копчета на жилетката му, а после и останалата част от фигурата му. Чертите му бяха невидими, но когато от време на време въртеше глава, два белезникави полумесеца проблясваха за миг пред очите му, свидетелстващи за факта, че носеше кръгли очила.

Третият мъж се казваше Илаяс Спинкс и крачеше изпъчено и отривисто. Четвъртият силует принадлежеше на Джоузеф Боумън, който нямаше отличителни белези извън тези на човешко същество. Накрая вървеше една слаба като летва фигура, която залиташе и се препъваше с едното рамо издадено напред, глава, накривена наляво, и ръце, поклащащи се на вятъра като празни ръкави. Това бе Томас Лийф.

 – Къде са момчетата? – попита Дик тази доста разнородна групичка. Майкъл Мейл, най-възрастният от мъжете, гръмовно прочисти гърлото си.

– Казахме им засега да си стоят вкъщи, тъй като на този етап не ни трябват, пък и да изберем песните и прочие.

– Татко и дядо Уилям ви очакваха по-рано. Аз току-що обиколих Юлийз Стайл и Холоу Хил, за да си постопля краката.

– Сигурен съм, че баща ти ни е очаквал по-рано! Няма търпение да опита сладкото малко буренце, дето си е наумил да отвори!

– Боже мили! За пръв път чувам за това! – възкликна господин Пени и очилата му просветнаха радостно.

Междувременно Дик припяваше в скоби:

„Момците, момите да стрижат овците.“

– Съседи, ще имаме време да си пийнем хубавичко преди лягане, нали? – обади се Мейл.

– Да, да, ще имаме предостатъчно време да се напием като лордове! – жизнерадостно отвърна Боумън.

Това им прозвуча достатъчно убедително и те продължиха между неравномерно подрязаните живи плетове и стърчащите тук-там дървета, като от време на време подрипваха сред купчините опадали листа. Скоро се появиха блещукащите светлинки на няколкото къщурки, съставящи селцето Горен Мелсток, накъдето се бяха запътили, а същевременно лекият ветрец довя слабия звук на коледни камбани откъм Лонгпъдъл и Уедърбъри, енориите от другата страна на хълма. Влязоха в градината през една малка портичка и поеха нагоре по пътеката, водеща към къщата.

Коментирай »
Препоръчваме още
Секс роли за разнообразяване на любовния живот Секс роли за разнообразяване на любовния живот
Учени с любопитно откритие за хората с "чувствителен нос" Учени с любопитно откритие за хората с "чувствителен нос"
Създадоха годежен пръстен с проследяващо устройство Създадоха годежен пръстен с проследяващо устройство
В мрежата на „Паяка“ (предложение за четене) В мрежата на „Паяка“ (предложение за четене)
Три (не) очевидни причини за увреждане на зъбния емайл Три (не) очевидни причини за увреждане на зъбния емайл
Уникални, загадъчни, свръхестествени: 12 тайни на хората с пъстри очи Уникални, загадъчни, свръхестествени: 12 тайни на хората с пъстри очи
„Афродита“ от Исабел Алиенде - една магична книга с приказки, рецепти и други афродизиаци (предложение за четене) „Афродита“ от Исабел Алиенде - една магична книга с приказки, рецепти и други афродизиаци (предложение за четене)
Кога е време да заживеете заедно Кога е време да заживеете заедно
Кой е перфектният мъж? Кой е перфектният мъж?
Ново издание на „Принцът и просякът” от Марк Твен (предложение за четене) Ново издание на „Принцът и просякът” от Марк Твен (предложение за четене)
Закръглената красавица, която накара света да се влюби в нея Закръглената красавица, която накара света да се влюби в нея
Как да разбера дали той е „на моята вълна”? Как да разбера дали той е „на моята вълна”?
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби