По думите на автора героите на новата му книга никога не са излизали от паметта му: „И така ден след ден, нощ след нощ моите „хора с прякори“ не ми даваха покой, докато не реших да „говоря“ с тях през екрана на компютъра, преди да са се размили съвсем в съзнанието ми като живи образи от недосънувано минало време. И да ги подредя, доколкото мога, по калдъръма на разнебитената улица към Строшена чешма, която дори не съм виждал от детството си, а това ще рече отпреди поне шейсет години. Натрошени спомени, залепени в произволна мозайка от избледнели случки, които времето подрежда както му хрумне, а аз се опитвам да ги облека в думи."

„Разказите, назовани „тъжни“, ме принудиха да ги прочета на един дъх и ме разтърсиха. Те са искрена изповед за добродетелта и мерзостта на човека, за падението и величието му, за безкрайността на човека! Порази ме тяхната автентичност, сякаш са преживени не само от автора, но и от мен. Животът в тях е хем реален, хем преплетен с тихи морални послания, той повлича и подчинява читателя. „Хора с прякори“ е запомнящо се постижение в днешната ни белетристика.“ - акад. Владимир Зарев

„Наистина пределно тъжни са тези разкази. Но странно, нe ни изпълват с песимизъм и отчаяние, защото авторското състрадание ни извисява над безнадеждността. Делничното битие на хората тече с техните наивни и просторечни думи. А всъщност героите са със сложни характери, но не намират спасение от своята трудна и дори самоубийствена участ. А ние, читателите, сякаш за пореден път в българската литература чуваме съчувствените думи на класика: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“.  -  проф. Михаил Неделчев

За автора

Божидар Манов (р. 1947 г.) е кинокритик със стотици публикации в печатни и електронни медии; професор, доктор на науките (изкуствознание), почетен гражданин на София. Бил е вицепрезидент на ФИПРЕССИ (Международна федерация на филмовите критици). Автор е на девет книги за кино (теория и критика) и преводач на шест романа. Сборникът с разкази „Хора с прякори“ е втората му белетристична книга след „Неизмислено човече“ (2004). Настоящото издание съдържа предговор, 16 разказа и послеслов. А защо тъжни разкази? „Защото такива се появяваха в паметта ми и въображението само ги дописваше. А пък и някъде бях прочел: „Никой не е роден за щастие, всички сме родени за живота“.

POST ALTER EGO

Тези разкази не са писани от мен, а от друг човек – от моето Alter Ego!

Послесловът обаче е мой и затова е назован Post Alter Ego.

Когато сънувах края на разказа „Скучната“, сякаш попаднах в някакъв хипно-лабиринт. Тя още не бе си отишла съвсем, а докато се отдалечаваше в безфокусното пространство на съня, зад рамото й надникна Малката Фльорца – с разплакано лице, но без сълзи, само с две засъхнали бледи следи под очите.

В края на улицата Миндер-Гугутка се появи като размит силует, затътрил куция крак към остатъка от живота си. И мина покрай Кучката, паднала бездиханна на плочника, в кърваво петно, което безшумно пълзи около главата й.

Видях и Ербапа, увиснал на пресуканото въже, как отронва сълза по небръснатата буза, без да знае, че плаче за първи път в живота си - току след смъртта! В този миг удари черковната камбана, но не за него, а защото Разпопения, гологлав, без калимявка, държи с ръце грубото въже за езика на голямата камбана, гледа към купола над него и като че търси с очи птицата, която ще изпръхти след миг.

Сивия свенливо вади от кошче за боклук недоизядена кифла и  новогодишни фойерверки осветяват сивото му лице. Но не забелязва Перото, който клечи свлечен, тебеширено бял и студен до стената на Подуенската гара.

Стамен Лудия надува хармониката си, но зад големите черни очила с ромбоидни стъкла и дебела червена рамка чезнат очите му, без да подсказват радост или тъга ще ехти в дефилето след  изронената под краката му напукана скала. А флигорната на Ватмана се опитва да подхване махленския джем-сешън в нечуван дует с далечна хармоника, какъвто няма никъде другаде по света!

Край него минава небрежно-весела Лехуса Кърмачката, ужким като да бяга от седемте мъже подир нея, ала току се обръща и ги подмамва с безмълвна обещаваща усмивка.

Двете Мàри – Клюцина и Опълченката, дето се мразят и не си говорят още от прогимназията, се споглеждат заговорнически като да са си простили всичко минало. И мълчат стъписани пред жп бариерата, на която високо горе, на три метра над земята виси Кантонера, засмукал последна глътка въздух през притегнатото в примката гърло.

А Ножовката, със студена усмивка опитва с пръст острието на петнайсет-сантиметровия фински нож, заточен от стара ножовка с нахлузено в другия край парче маркуч, омотано с изолирбанд. И като че се гласи с него да отсече въжето над Кантонера.

Но хич дори не забелязва момчето му с дървеното конче, дребничко, как стои пред бариерата и плаче - беззвучно, безмълвно, само с хлипове. А Среден род го милва по главата и стиска в другата си ръка току що подвързани тетрадки за трети клас, с грижливо надписани етикети, ала с размити кръгове мастило от прокапали сълзи.

Това е моят (не)сънуван паноптикум от персонажи, родени някога в сюжетно време повече от век и после разпилени от капризите на битието. И намерили случаен подслон като словесни аватари в хартиените страници с тъжни разкази, нанизани ред подир ред от въображението на моето Alter Ego.

Чувам читателски укори:

„Как пък събра нàедно всички несретници, самоубийци, изгубени души от квартала и сега очакваш да четем за техните провалени животи или несъстояли се илюзии? Нима няма друг свят около нас, други хора с късмет или поне с надежда да прескочат трапа на собственото си пропадане? Защо така безпощадно се вглеждаш в чуждите драми и безизходност, в безплодните им усилия да се отскубнат от мъката и безнадеждността, как не се размекна сърцето ти, защо не попита разума дали той би искал да ги тласкаш към тъмни съдби, отчаяние и смърт, а не към порив за спокоен завършек на всяка житейската пътека?

И сега с кого разговаряш? Мислиш си, че с нас, читателите, а то е пак със себе си. Егоизмът ти е затворен в елипсата на илюзиите и заблудите, защото не разбираш и не осъзнаваш, че си като мравка по лентата на Мьобиус, която безизходно пълзи по пресуканата единствена и безконечна повърхност, а тя няма край или начало!  

Ти си мравката, а в действителност само прашинка от големия сюжет на живота! А той е много по-сложен от всички твои разкази, без които всеки от нас, читателите, може и никой не би забелязал отсъствието им, защото само временно са били в твоето подсъзнание с измамно Друго Аз – с твоето Alter Ego.“

Ето затова в послеслова, назован Post Alter Ego, разчитам  че читателите ще доловят съчувствието към несретниците от „тъжните разкази“ и състраданието, заради което са написани. Защото такива хора винаги е имало във всяко време и общество, има ги и сега около нас с всекидневната им тегоба на битието.

И те са не просто някакъв процент от житейската статистика, а съвсем реални и възможни човешки съдби, ала пречупени от всекидневието на несъстоялите се животи. Всеки от тях е безценен като човек, но уви, обезценен от подробности и обстоятелства в общата текуща залисия. А и ние сме в нея, следователно по някакъв начин и в някаква степен отговорни за „тъжните разкази“ край нас.

Затова, казано без излишен патос: да не подминаваме тези несретници и да им обърнем малко внимание, поне върху книжните страници.

P.S. А иначе е лесно в една следваща книга „Хора с прякори 2“ подзаглавието да бъде „ведри разкази“. При тях тъгата ще е декларативно пропъдена още от първата страница! А дали читателите биха чели двете книги заедно за свой душевен баланс, това никой не знае…

Коментирай »