През 1965 г. по икономическо развитие Сингапур се равнява с Йордания. Днес всяка снимка от града държава с неговите огледални небостъргачи, плувни басейни на покривите и стилни коктейл барове прилича на научно-фантастичен пейзаж, плод на въображението на талантлив художник.

Генезисът на Сингапур от британска колония до незаобиколим на геополитическата сцена играч е проследен обстойно от бившия кореспондент на „Файненшъл Таймс“ за Сингапур и Малайзия Джийван Васагар в „Сингапур и изграждането на съвременна Азия“. 

След Втората световна война Сингапур се оказва отделен от Малайзия и без никакви перспективи. Но пророческата визия на един човек – Ли Куан Ю, се оказва нужното един малък остров с разделено етнически и религиозно население, с крехка икономика и заобиколен от враждебни съседи, да поеме по предначертания път към първия наистина глобализиран град в цяла Азия.

Къде обаче се крие тайната на сингапурския успех?

В осветляващото пътешествия из миналото, настоящето и бъдещето едно от авторитетните имена в съвременната журналистика, сам прекарал години в Сингапур, разглежда различните страни на политическата и икономическата система на града – от образованието и здравеопазването до изкуствата, политиката и демографските предизвикателства.

Васагар проследява как за половин век изключителният фокус и визия на Ли Куан Ю изковават диверсифицирана икономика и ясна национална идентичност, основани на нулева търпимост към посредствеността и корупцията. Той обаче не спестява и тъмните кътчета зад бляскавите фасади на небостъргачите – непоклатимия авторитарен контрол, драконовите закони и крутите мерки срещу политическите съперници на управляващите.

И все пак – какви са предизвикателствата пред най-развития от „четирите азиатски тигъра“? И може ли Сингапур да приеме, че икономическата свобода върви ръка за ръка с политическата? Какво ще е бъдещето на т.нар. „добронамерен авторитарен капитализъм“ на Ли Куан Ю и ще остане ли „жаждата за успех“ движеща сила не само на космополитния град, но и на света?

Из „Сингапур и изграждането на съвременна Азия“ от Джийван Васагар

Въведение

През последните седмици от сезона на югозападните мусони, преди гръмотевичните бури и проливните дъждове да отстъпят място на лепкавата октомврийска жега, Сингапур отдава почит на своите призраци.

С падането на здрача семействата излизат навън, за да забият благовонни пръчици в тревата покрай бордюра и да поставят подноси с мандарини, оризови сладки и чаши чай. Хората са облечени небрежно, по къси панталони и джапанки, но атмосферата е тържествена. Пачки „духовни банкноти“ – листчета ароматизирана хартия, отпечатани по подобие на истински пари – се палят върху асфалта. В седмия месец от китайския лунен календар гладни духове бродят по земята, затова живите им предлагат храна и пари, та да ги отпратят обратно в отвъд-ното.

Подобно на Хелоуин, Фестивалът на гладните духове е празник и за живите, по време на който се разпъват сергии и се провеждат банкети под навеси на червени и бели ивици. На открити сцени се организират гетай шоута, където певци изпълняват смесица от енергични танци и сладникави балади на китайски диалект, забавлявайки живи и мъртви. В тези дни суеверните хора избягват покупката на къща или местенето в ново жилище. Това е отглас от стара Азия, разиграващ се само на един хвърлей от лъскавите небостъргачи на финансовия район на Сингапур. Даоистките и будистките обичаи за почитане на мъртвите в седмия месец от годината са избледнели в Китай, където комунизмът е прекъснал връзките с традицията. Но съчетанието от пиршества и мистично общуване с миналото все още съществува на тропическия остров, разположен на 3800 километра от континентален Китай.

Аз се преместих в Сингапур от Берлин в края на 2015 г. заедно със съпругата ми и двете ни деца – момче на девет години и момиче на пет. Контрастът беше пълен – от изрисуваните с графити стени и хипстърските бради на германската столица към азиатския град с неговите небостъргачи от стъкло и стомана и мъже, ходещи с гладко избръснати страни.

Клишетата за Сингапур ми бяха добре познати – ефективността на летище „Чанги“, забавленията в стил лунапарк, акцентът върху пазаруването и храненето, забраната за дъвчене на дъвка, боят с пръчки за прояви на вандализъм и бесенето за наркотрафик. Една уникална страна на чудесата, обобщена от Уилям Гибсън като „Дисниленд със смъртно наказание“.

Но аз познавах Сингапур и отвътре. Баща ми, починал няколко години по-рано, бе израсъл там и като деца го посещавахме редовно. Помнех ресторантчетата, където се наслаждавахме на пилешки сатай и пържени нудъли със сочни скариди, сервирани в щедро напълнени купи; разглеждането на индийските бижутерски магазини в климатизираната прохлада на Серангун Роуд; и преминаването през бароковата порта на хиндуисткия храм по здрач, когато жаркият следобед отстъпваше място на меката тропическа вечер.

Като малък смятах, че съм първороден син на баща ми и най-голямото от трите му деца. Вече бях прехвърлил двайсетте, когато открих, че е бил женен и преди, докато е живеел в Сингапур, и че имам по-голяма полусестра.

Тя се казваше Читра и откритието за нея промени моите отношения с баща ми. Винаги бях долавял, че у него има нещо повече, отколкото разкриваше патриархалната му външност. Консерватизмът се усилваше с възрастта му, но у този човек, прекосил света с надеждата за по-добър живот, очевидно имаше и приключенска жилка. Той се подразни, когато му признах, че знам за предишния му брак. Старателно бе градил образа на почтен и трудолюбив глава на семейство, но този автопортрет винаги бе малко размит по краищата. Както и в случая на самия Сингапур, под външния блясък на материалния прос-перитет се криеше друга, по-тъмна страна. Тя включваше един неуспешен брак извън кастовите ограничения, една дъщеря, изоставена като малка, и втори брак против условностите, вече за майка ми.

Когато се върнах в Сингапур като кореспондент на Financial Times, бяха минали години. Още се виждаха останки от тесните китайски магазини и неокласическата британска архитектура, които помнех от детството си, но крайбрежието сега беше гора от стъкло и стомана, осветена през нощта от неонови реклами. Автомобили без водачи се тестваха в зоната, запазена за технологични нововъведения. Градът вече бе станал звено от глобалната верига на финансови, юридически и технологични компании, привличащи капитал и таланти от САЩ, Европа и Австралия. И все пак си оставаше екзотично и мистериозно място за западняците, наравно с други модерни центрове на азиатския свят като Хонконг и Шанхай.

Сингапур е различен от останалите азиатски градове. В редица отношения той служи като вдъхновение и се цитира като пример за подражание – било то за успеха на свободното предприемачество, ако сте американски републиканец, или за ползата от авторитаризма, ако сте африкански автократ. Учебните заведения от Лондон до Лос Анджелис въвеждат преподаването на математика в сингапурски стил. Това не е просто център на съвременна Азия, подобно на Хонконг, а нещо повече – азиатски град държава, около който се върти модерният свят, търсещ просветление.

По средата на първата ми година в Сингапур британците гласуваха за напускане на Европейския съюз. Брекзит бе посрещнат с гръмогласен смях от сингапурските ми познати. После дойде Тръмп – поредното доказателство за ненадеждните резултати, до които може да доведе една необуздана демокрация. За наблюдателите в Сингапур това изглеждаше като оправдание за необходимостта от твърда ръководна ръка, която да тушира социалните разделения, в случай че те се разраснат и заплашат да разкъсат целостта на държавата. През есента на същата година вицепремиерът на Сингапур ми каза, че демокрацията „не върви на добре“.

Първите десетилетия на XXI век са тревожно време за либералните демокрации, разклащани от уверени диктатори отвън и силни радикали отвътре. Междувременно капитализмът е предпочитаният икономически модел почти навсякъде по планетата. За Сингапур няма нищо ново в странния брак между потребителското общество и политическия контрол, наложил се и по други места, от Пекин до Москва. Малката островна нация провежда редовни избори, които са свободни и честни, макар на тях всеки път да печели една и съща партия с огромно мнозинство. Процесът не се манипулира, защото това не е необходимо, за да се съхрани управляващата ѝ роля. Демокрацията почива върху рамка от строг контрол, налагаща ограничения върху свободата на словото, медиите и събранията, както и върху дейността на синдикатите и борците за човешки права. Сингапурският пример внимателно се следи от Китай и авторитарните постсъветски държави. Причината е очевидна – тук успяват да стеснят политическото пространство и същевременно да се мерят по просперитет с най-развитите страни.

Забраната за внос на дъвка, въведена през 1992 г., остава най-известният пример за манията към реда на Ли Куан Ю, първия премиер на републиката. Но има и още много правила, които държавата налага в живота на гражданите. Води се активна кампания против плюенето и хвърлянето на боклуци по улиците, а хората, заловени в подобни престъпления, подлежат на глоби и публично опозоряване чрез публикуване на снимки в медиите. В случая с дъвката предлогът е, че останките от нея, залепнали между вратите на влаковете, могат да нарушат функционирането на обществения транспорт. Действително има два инцидента през 1991 г., когато влакове спират, защото вратите им не могат да се затворят. И все пак управленският стил на Ли Куан Ю понякога създава впечатлението, че самото човечество, със своето досадно несъвършенство, е като лепкава дъвка, застрашаваща гладкото функциониране на неговата система. В реч, произнесена няколко месеца след свалянето на диктатора Фердинанд Маркос във Филипините, той заявява: „Ние решаваме кое е правилно, без значение какво мисли народът“.

За да разберем съвременен Сингапур, е необходимо да се върнем назад към 1965 г., когато започва всичко. Забравете за огледалните офис небостъргачи, асансьорите и климатиците. Представете си град с ниски и опушени сгради, оживен от глъчта на безброй улични сергии. Колониалните сгради, скупчени в центъра, са заобиколени от търговски улици, а отвъд тях се простират бедняшките жилищни квартали.

На други места по света 60-те години са в разгара си. Първите американски бойни части пристигат във Виетнам, The Byrds току-що са оглавили музикалните класации с хита Mr. Tambourine Man, а филмът „Звукът на музиката“ очарова кинолюбителите.

Сингапур е изправен пред криза. Малайската федерация, обхващаща Малайския полуостров, множество малки острови и част от обширния, покрит с джунгли Борнео, изключва малкия остров в южния си край поради страх от разрастване на царящите там етнически безредици. На сцената се появява Ли Куан Ю – юрист, завършил Кеймбридж, който става първият сингапурски премиер.

Ли е представител на китайското етническото мнозинство, високообразован и силен по характер. Избран е за лидер на Сингапур през 1959 г., когато островът все още е британска колония. В телевизионна пресконференция от 1965 г. ясно долавяме неговото страдание от напускането на Малайската федерация. „За мен това е момент на мъка“, казва Ли, облечен в снежнобяла риза и тъмна вратовръзка, с коса, пригладена назад от широкото му чело. Гласът за миг му изневерява; той се обляга назад на стола и бърше очи с бяла носна кърпичка, преди да продължи: „Виждате ли… през целия си зрял живот аз вярвах в сливането и единството на тези две територии“. Съюзът е напрегнат, но неговото разпадане прави Сингапур още по-уязвим. Той няма природни ресурси и разчита на съседния Малайски полуостров дори за питейна вода. Етническият му състав, отличаващ се с китайско мнозинство и малайско-индийско малцинство, го прави уникален в един регион на традиционни антикитайски настроения.

През 2015 г., когато Ли умира на деветдесет и една годишна възраст, Сингапур е сред най-богатите страни в света, но по онова време има скромна индустриална база. Произвежда стоки за бита, а също преработва каучук и калай. Прекъсването на връзките с Малайзия го лишава от значителен вътрешен пазар.

Най-голямото преимущество на Сингапур е неговото местоположение. Островът се намира в устието на пролива Малака, който е разположен между Малайския полуостров и остров Суматра и предлага най-прекия път по вода между Индия и Китай. Проливът е широк само 1,5 морски мили в най-тясната си точка, а стоките, преминаващи през него, са толкова ценни, че онзи, който го контролира, може да получава значителен пай от световната търговия.

Сър Томас Стамфорд Рафълс осъзнава предимствата на това мес-тоположение, когато създава британското селище в Сингапур през 1819 г. Същата година той изброява в писмо до дома търговските и геополитическите предимства на новата база. Описва издигането на британския флаг в Лъвския град, както го наричат малайците, и го представя като „велик търговски център и опорна точка, откъдето можем да разширяваме своето политическо влияние“. Коприната от Китай, подправките от тихоокеанските острови и промишлените стоки от Европа – всички те се превозват през Сингапур. Градът, където днес наркотрафикантите биват осъждани на смърт, някога е стълб на търговията с опиум на Британската империя, която тече от маковите полета на Бенгал и Бихар към зависимите в Китай. През по-голямата част от XIX век именно на тази стока се падат между 30 и 55 процента от приходите на колониалната администрация. В древни времена островът е рибарско селище, а после, към XIV век, процъфтяващ регионален търговски център, известен като Темасек. Но Рафълс и търговията с дрога поставят основите на съвременен Сингапур.

Построяването на Суецкия канал намалява времето за плаване между Европа и Азия и води до подем в стокообмена. През 1869 г., годината на откриването на канала, на сингапурските кейове акостират общо 99 парахода. Десетилетие по-късно тази цифра достига 541. Трафикът на опиум и износът на каучук и калай обогатяват британските владетели и техните азиатски посредници. Възниква мощна класа от местни търговци и финансисти, които са етнически китайци. Колониален Сингапур е пристанищен град с приходящо, предимно мъжко население. Той има своя подземен свят, изобилстващ от пуб-лични домове, престъпни банди и опиумни свърталища.

През 1965 г., годината на болезнената раздяла с Малайзия, Сингапур вече е един от най-богатите градове в Азия, но по-голямата част от жителите му са нископлатени работници. Той е уязвим на военни атаки, както брутално демонстрира имперска Япония през 1942 г., а също и на вътрешни дрязги. Към момента на отделянето от Малайзия, Ли Куан Ю е на четиридесет и две години и управлява пъстра смесица от раси и езици. Дори китайското етническо мнозинство е разделено според своите диалекти и говори хокиен, теочу или кантонски. „Ние нямаме съставките на една нация, елементарните фактори като хомогенно население, общ език, обща култура и обща съдба“, казва Ли пред International Herald Tribune години по-късно. Сместа се оказва силно запалима – избухналите през 1964 г. обществени безредици водят до повече от тридесет смъртни случая.

През 1965 г. безработицата е около 9 процента, но скоро идва поредният удар. Британците обявяват затварянето на своите военни бази, в които работят 40 000 души. Към липсата на работни места се добавя и заплахата Сингапур да остане беззащитен.

Преломът се осъществява благодарение на изключителната политическа енергия. Правителството на Ли залага на ориентирана към износа индустриализация и кани мултинационалните компании да открият свои представителства в страната. Левите профсъюзи са притиснати, за да се гарантират спокойни трудови взаимоотношения. Правят се инвестиции в жилища, образование и инфраструктура от световна класа. Чиновниците придобиват репутация за честност и неподкупност, което успокоява инвеститорите. Комбинацията от ефикасно управление, трудолюбиво население и икономически либерализъм прави Сингапур уникален за региона. Това е рецепта за успех – през следващите десетилетия икономиката на Лъвския град расте средно с по 9 процента годишно. За петдесет години той се преобразява от душно и затънтено търговско пристанище във водещ център в областта на полупроводниците през 60-те, на финансите през 70-те и на нефтохимикалите през 80-те.

Международната конюнктура също играе роля. Когато Сингапур стартира своята програма, голяма част от Азия е затворена за бизнес. Икономическите доктрини са насочени към самозадоволяване, а не към износ, или буксуват под комунистическо управление. Сингапур, наред с другите „тигри“ като Хонконг, Южна Корея и Тайван, е сред пионерите в глобализацията. От 60-те до 90-те години на миналия век тези четири страни постигат небивал икономически и социален растеж. Внуците на някогашните неграмотни селяни стават скъпоплатени висшисти, ходещи на курорт в чужбина. Връзката между държавата и гражданите се променя, а образованото и заможно население настоява за по-голяма дума в политиката. Жените се еманципират и работят извън дома. Традиционните родови и кланови връзки отслабват, а нови сили като радикална политика и религия заемат тяхното място. Когато растежът започва да се забавя, четирите общества са сред най-проспериращите на планетата. Сингапур, остров с население от едва 5,7 милиона души, е дом на дванадесет милиардери според списъка на Forbes за 2020 г. За сравнение, във Великобритания милиардерите са общо двадесет и четири, а в Италия – петнадесет.

Днес Сингапур е комфортно място за живеене с космополитен облик. Повечето посетители, идващи за първи път, са заслепени от бляскавия му силует, от плувните басейни на покривите и стилните коктейл барове. През 1965 г. брутният вътрешен продукт е на нивото на Йордания, а сега изпреварва Япония. При това предимствата не се ограничават само до свръхбогатите. Мрежата за социална защита е тясна по обхват, но стабилна. Няма помощи за безработни, но правителството гарантира построен от държавата дом за всеки. Има много малко бездомници – според преброяване от 2017 г. те са само 180 души, предимно мъже. Държавно финансираната образователна система е сред най-добрите в света и редовно оглавява класациите за преподаване на математика и природни науки.

Цялата структура носи дълбокия отпечатък на една личност. В града, построен от Ли Куан Ю, липсват негови статуи и само една институция е кръстена на негово име – училището за обществена политика, но всеки, който иска да види действителния му паметник, трябва просто да се огледа наоколо. Ли е министър-председател от 1959 г., когато Сингапур е обявен за кралска колония със самостоятелно управление, до 1990 г., когато се оттегля от длъжност. След като напуска премиерския пост, той остава в кабинета първо като старши министър, а после с титлата „министър-наставник“ до 2011 г.

Ли обича абсолютните забрани – качество, често срещано при хора, мъчещи се да контролират собствените си слабости. Заклет пушач на младини, той отказва цигарите и става фанатичен антипушач, като дори нарежда на своите министри да напускат стаята, ако искат да запалят. Редовно се упражнява на велоергометър и практикува здравословно хранене, състоящо се основно от постни супи, минимални количества месо и много плодове. Много рядко, само три-четири пъти годишно, се поддава на изкушението и си поръчва „муртабак“ – мазните, пълнени с месо палачинки, които са изключително популярни на острова. Живее скромно, в спартански обзаведена къща със съпругата и трите си деца. Бракът му с Куа Геок Чу, също юристка, завършила Кеймбридж, е дълъг и щастлив. На старини, когато тя е прикована на легло след поредица от инсулти, всяка вечер ѝ чете на глас нейните любими стихотворения.

За разлика от домашната идилия, публичното му поведение често е агресивно и надменно, съчетаващо адвокатското перчене със сарказма на опитен политик. „Човешки права ли? Дали някой ще ви даде кредит срещу тях?“, присмива се в своя реч от 1984 г. Не показва склонност към насилие в личния живот, но употребата на брутални образи говори за дълбоко песимистичния му възглед за човешката природа. „Всеки, който реши да се изправи срещу мен, трябва първо да си сложи метални боксове“, предупреждава опонентите си, като добавя още, че „Няма друг начин да се управлява едно китайско общество“.

 

От четирите „азиатски тигъра“ Южна Корея и Тайван преминават от диктатура към многопартийна демокрация в края на 80-те. Хонконг се превръща във все по-застрашен остров на либерализма в една от най-автократичните държави в света, мъчещ се да опази свободата на словото и независимите си съдилища и медии.

Сингапур поема по свой собствен път. Партията на народното действие на Ли не търпи съперничество. Тя поддържа тесни връзки с всички алтернативни центрове на властта, от пресата до профсъюзите. Вестниците, смятани за подривни или действащи против националните интереси, са заплашени със закриване, а техните ръководители – с арест. Гласовете на опозицията, конкурентните политици и дори блогърите, които критикуват правителството, биват заглушавани чрез дела за клевета.

Външните посетители бързо откриват колко малко свободи има в Сингапур. Драконовски закони позволяват активистите да бъдат преследвани за провеждане на мирни събрания, освен ако нямат разрешение от полицията за тях. Непълнолетен блогър, комуто никой не би обърнал сериозно внимание в повечето държави, на два пъти попада в затвора за провокации. Сексът между мъже е криминално престъпление. Последният случай, когато в Сингапур е имало законна стачка, е през 1986 г., в малка американска компания за оборудване за нефтени находища, наречена Hydril. Властите реагират остро на всякакви профсъюзни действия, които не са официално разрешени. Когато през 1980 г. се надига недоволство сред пилотите на Singapore Airlines, Ли им заявява: „Ако играете тази игра, ще има счупени глави“.

Водеща ценност в управлението на Сингапур са личните способности и заслуги. За висшите постове в страната се води ожесточена борба. Министрите притежават дипломи от най-елитните университети в света, включително Кеймбридж, Харвард и Йейл, а познанията им се простират в различни научни области. Когато финансовият министър припада на заседание на кабинета през 2016 г., трима негови колеги, имащи медицинска квалификация, се втурват да му помагат.

Сингапур няма време за носталгия. Овехтелите постройки от колониално време, с техните пропити от благовония светилища и сенчести веранди, бързо се събарят, за да освободят място за модерните климатизирани небостъргачи, използващи оптимално скъпото прос-транство на претъпкания остров. Вместо търговците с ръчни колички, предлагащи по улиците пържени оризови сладкиши и купички нудъли със скариди, никнат хигиенични заведения за хранене на открито. Дори езикът, който другаде служи като символ на националното единство, не е застрахован от промени – южнокитайските диалекти, говорени някога от мнозинството, прагматично се заменят от мандаринския. Успехът на Сингапур се крепи на решимостта да се вземат трудни решения в полза на националния интерес.

Коментирай »