През последните години се появиха не едно или две доказателства, че един трилър може да бъде не само обсебващо заплетен, но и пропит с обилна доза черен хумор и остри социални коментари. И разбира се, изпълнен с неща, които е най-добре да не повтаряте вкъщи.

Един от безспорните феномени в този жанр за 2023-а e дебютният роман „Как да убиеш семейството си“ от британската писателка, журналистка и колумнистка във Vogue Бела Маки.

Бестселърът, който  продаде над 500 000 бройки само във Великобритания и завладя класацията на Sunday Times за цели седем месеца, се появява и на български, за да разкаже забавната и неподправена история на жена, способна на ужасни дела, но пък безкрайно духовита и забавна в преследването на своето отмъщение.

Ако трябва да знаете едно нещо за Грейс Бернард, то е, че нищо в живота ѝ не ѝ е било поднесено на тепсия. Грейс познава бедността още от дете, когато с майка ѝ едва свързват двата края. Самотата също не ѝ е чужда, след като едва на 13 години болест отнема единствената опора в живота ѝ.

Ако трябва да знаете още нещо за нея, то е, че тя е решена никога повече да не изпада в подобно положение. И на крехката възраст от 24 години вече има подробен план как да го направи. 

Той включва само: 

1. Да убие цялото си семейство; 
2. Да наследи всичките им пари; 
3. Да се измъкне безнаказано; 
4. Да си осинови куче. 

Ако младата жена изпълни успешно всички точки от списъка си, най-после ще е постигнала това, за което мечтае цял живот. А именно – да отмъсти за майка си и да освободи света от съществуването на безбожно богатото копеле на име Саймън Артемис или човека, на когото при други обстоятелства би казвала „татко“. 

Някои биха нарекли плана на Грейс прекалено амбициозен, други – ненужно мелодраматичен. Трети биха казали, че е невъзможно обикновено 24-годишно момиче, неопитно в изкуството на убийството, хладнокръвно да довърши шестима души, оказали се собственото ѝ семейство. 

Грейс обаче никога не е претендирала, че е обикновена.

Нестандартен, свеж, забавен и проницателен, „Как да убиеш семейството си“ е магнетичен литературен дебют в духа на любимите „Финли Донован се справя убийствено добре“ от Ел Косимано и „Моята прекрасна съпруга“ на Саманта Даунинг.  Диаболичната, но едновременно с това изключително интригуваща героиня на Бела Маки, не само ще омае и смрази читателите, но и ще ги накара да се смеят с глас. И всичко ще бъде наред, стига, повтаряме, да не правите това вкъщи…

Забавна, остроумна, мрачна и шантава…
– Джоджо Мойс

Обичам тази книга!
– Ричард Озмън

Из „Как да убиеш семейството си“ от Бела Маки, откъс от книгата

ПРОЛОГ

Както можете да си представите, затворът „Лаймхаус“ е ужасно място. С тази разлика, че едва ли можете да си го пред­ставите наистина. В него няма игрални конзоли и телевизори с плосък екран, както със сигурност сте чели по вестниците. Няма и дружелюбна атмосфера на споделена общност, в която всички се чувстват като сестри – атмосферата обикновено е трескава, вътре е отвратително шумно и човек често изпитва усещането, че всеки момент ще избухне масово сбиване. От самото начало се опитвам да не се набивам на очи. Стоя си в килията колкото може повече, ако не се смята времето за хра­нене (храната може оптимистично да бъде описана като нещо, което понякога става за храносмилане), и се опитвам да избяг­вам съквартирантката си, както тя толкова досадно държи да бъде наричана.

Кели е една от онези жени, които обичат да си „бъбрят“. В първия ми ден тук, преди четиринайсет дълги месеца, тя седна на леглото ми, стисна ме за коляното с ужасяващо дългите си нокти и ми каза, че знае какво съм направила, и смята, че е фантастично. Този комплимент беше приятна изненада за мен, като се има предвид, че с приближаването към надвисналите порти на това окаяно място бях очаквала да бъда посрещната с безмилостно насилие. Ах, колко е невинен човек, когато по­знава затвора единствено от един доста нискобюджетен теле­визионен сериал. След това запознанство Кели реши, че аз съм нейната нова най-добра приятелка – и още по-лошо, трофейна съквартирантка. На закуска идва при мен, хваща ме под ръка и ми шепне, все едно си споделяме всичко. Чувала съм я да гово­ри с другите затворнички, при което снишава глас до театрален шепот, и ги оставя с впечатлението, че съм ѝ признала всички подробности за своето престъпление. Иска да си спечели влия­ние и уважение сред останалите момичета, а ако някой може да ѝ помогне за тази цел, това е убийцата на Мортън. Безкрайно досадно е.

И да, току-що казах, че Кели твърди как знае всичко за моето престъпление, но това може би донякъде омаловажава сторено­то от мен. Думата „престъпление“ ми звучи недостатъчно бля­скаво, елегантно и необикновено. Престъпление е да откраднете нещо от магазина. Престъпление е да карате с 55 км/ч при огра­ничение 30 км/ч, за да си вземете навреме едно блудкаво лате, преди да започне поредният скучен ден в офиса. Онова, което направих аз, беше много по-амбициозно. Аз измислих и реали­зирах сложен и старателно разработен план, а произходът му е бил заложен много преди неприятните обстоятелства, свързани с моето раждане. И като се има предвид, че нямам почти нищо за правене в тази грозна и невдъхновяваща клетка (една заблу­дена психотерапевтка ми предложи да се запиша на кръжок по импровизационна поезия, и аз останах удовлетворена, когато изражението ми се оказа достатъчно да я убеди никога пове­че да не ми предлага подобно нещо), реших да разкажа моята история. Това не е лесна задача, защото нямам лаптоп, по­следна дума на техниката, както съм свикнала. След като ад­вокатът ми наскоро хвърли малко несигурна светлина в края на този тунел, ми се стори уместно да документирам времето, което съм прекарала тук, като запиша някои от нещата, ко­ито съм направила. С едно посещение в лавката се снабдих с една тънка тетрадка и една уморена от живота химикалка – което ми струваше 5 паунда от седмичния ми бюджет в раз­мер на 15,50 паунда. Забравете за онези статии в списанията, които жизнерадостно ви съветват да спестявате пари, като се въздържате от кафе за навън от големите вериги – ако наисти­на искате да се научите да ограничавате бюджета си, елате за малко в „Лаймхаус“. От писането може и да няма никаква пол­за, но трябва да правя нещо, за да облекчавам вцепеняващата скука на това място, и се надявам Кели и нейната безкрайна групичка от „дами“, както държи да ги нарича, да престанат да ме канят да гледам риалити предавания в стаята за почивка с тях, ако изглеждам заета. „Извинявай, Кели – ще кажа аз, – но сега си записвам нещо важно за обжалването, нека да се видим по-късно.“ Сигурна съм как ще бъде достатъчно само да намекна, че може да ѝ разкажа някоя сочна подробност от моята история, за да я накарам заговорнически да ми намигне като някаква абсурдна героиня от роман на Дик Франсис и да ме остави на мира.

Разбира се, моята история не е предназначена за Кели. Съмнявам се, че тя разполага с умствения капацитет да схва­не какво ме мотивира да извърша онова, което сторих. Моята история е точно такава – моя – макар и да знам, че читателите ще я изгълтат до последната страница, ако някога я публику­вам – което няма да направя. Но ми е приятно да си мисля, че щяха да я прочетат внимателно. Щеше да стане бестселър и тълпата щеше да се втурне към книжарниците с надеждата да научи нещо повече за привлекателната млада жена с трагична съдба, която беше извършила нещо толкова ужасно. Жълтите вестници от месеци публикуват статии за мен, а аудиторията сякаш не може да се насити на елементарните психолози, го­тови да ми поставят диагноза от разстояние, както и на спора­дичните изяви на провокаторите, които подкрепят стореното от мен в Twitter, за да предизвикат скандал и да се сдобият с повече последователи. Като цяло хората са толкова запленени от моите постъпки, че бяха готови да гледат дори един набързо скалъпен документален филм на Channel 5 за мен, в който един дебел астроном обясни, че действията ми са можели да бъдат предвидени по зодиакалния ми знак. При това ми беше объркал зодията.

Затова съм сигурна, че хората ще бъдат жадни за моите думи. Случаят с мен вече е прословут, въпреки че не съм пра­вила никакви опити да дам правдоподобно обяснение за него. А по ирония на съдбата това е така, въпреки че никой не знае какви са истинските ми престъпления. Системата на правосъ­дието в тази страна е истински цирк, и нищо не го илюстрира по-добре от следващото изречение: аз убих няколко души (ня­кои – брутално, други – спокойно), но въпреки това в момента гния зад решетките за убийство, което не съм извършила.

Ако се разбере за действителните ми престъпления, това ще ми осигури слава за цели десетилетия наред, може би дори векове – ако човешката раса изобщо издържи толкова дълго време. Д-р Крипен, Фред Уест, Тед Бънди, Лизи Бордън и аз, Грейс Бернард. В интерес на истината, това не ми е съвсем приятно. Аз не съм аматьор, нито имбецил. Ако ме видите на улицата, ще ме изгледате с възхищение. Може би това е причи­ната Кели да ми се подмазва, вместо да ме пребие, както очак­вах. Дори тук успявам да съхраня известна елегантност и ари­стократизъм, до които по-слабите от мен отчаяно се опитват да се докоснат. Въпреки престъпленията ми от затвора ми казват, че получавам цели чували писма, в които моите почитатели из­разяват любовта и възхищението си към мен и ме питат откъде съм си купила роклята, с която бях облечена в първия ден от съдебния процес срещу мен (От Roksanda, ако се интересува­те. За съжаление, само един месец по-късно ужасната съпру­га на премиера се появи с нещо доста подобно на нея). Често получавам и писма от недоброжелатели. Понякога и от чисто луди, които си мислят, че им изпращам телепатични послания по въздуха. Хората сякаш наистина искат да ме опознаят, да ме впечатлят, да ме имитират – ако не в действията ми, то поне в стила ми на обличане. Няма значение, защото аз никога не чета тези писма. Адвокатът ми ги прибира всичките и ги отна­ся. Наистина не ме интересува какво представлявам в очите на непознати, които са толкова жалки, че да си направят труда да ми пишат.

Може би надценявам хората, като им придавам по-сложни емоционални характеристики, отколкото заслужават. Може би причината за този неуморен и пламенен интерес към моя случай може да се обясни най-добре с Бръснача на Окам теорията, че най-простият отговор обикновено е верният. В такъв случай името ми ще живее дълго след мен по възмож­но най-прозаичната причина – само защото идеята за любо­вен триъгълник изглежда толкова драматична и пикантна. Но когато си спомня онова, което направих наистина, ми става малко мъчно, че никой никога няма да проумее колко сложна беше проведената от мен операция. Разбира се, щеше да бъде за предпочитане да ми се размине безнаказано, но може би ня­кой ден, когато отдавна ме няма на този свят, някой ще отвори някой стар сейф и ще намери това самопризнание. Обществото ще остане потресено, когато научи за него. В края на краищата почти никой друг на света не би могъл да разбере как една жена на крехката възраст от 28 години е била способна хладнокръ­вно да убие шестима души от собственото си семейство. А след това весело да продължи живота си, без никакви угризения.

ПЪРВА ГЛАВА

Със слизането от самолета ме посреща онази разкошна сте­на от горещ въздух, която кара британците винаги да възклик­ват невярващо, когато кацнат на някое горещо място и си спом­нят, че голяма част от останалия свят се наслаждава на климат, който не варира само между сив и студен. Умея да минавам бързо през летищата, а днес това важи с особена сила, защо­то държа да избегна мъжа, до когото имах нещастието да седя по време на полета. Амир ми се представи в момента, в който си сложих предпазния колан. Беше към средата на трийсетте и беше облечен с тениска, отчаяно опъната върху почти комич­ните му гръдни мускули, която по необяснима причина беше решил да съчетае с лъскаво долнище от анцуг. Най-лошото в тоалета му – черешката на цялата скапана торта – бяха плажни­те чехли, които носеше вместо обувки. Гумени плажни чехли Gucci със съответните чорапи. Господи. Помислих си да по­моля стюардесата да ме премести на друга седалка, но тя не се виждаше никаква, а аз вече бях притисната между издокарания мъжкар и прозореца, когато самолетът потегли по пистата за излитане.

Амир отиваше в Пуерто Банус, както впрочем и аз, макар че никога нямаше да му го кажа. Беше на 38, занимаваше се с нещо, свързано с нощни клубове, и имаше навика да повтаря, че обича да „играе на едро“. Затворих очи, докато той продължа­ваше да дърдори за стила на живот в Марбея и ми разказваше какво предизвикателство е било да организира да закарат лю­бимите му коли там за летния сезон. Въпреки езика на тялото ми, моят съсед по седалка не се отказа и най-сетне ме принуди 14

да му отговоря. Отивах на гости на най-добрата си приятелка, казах му аз. Не, тя не беше в Пуерто Банус, а във вътрешността на острова, и нямаше голяма вероятност да отидем до града, за да се насладим на прелестите на нощния клуб Glitter.

– Трябва ли ти кола? – попита ме горилата. – Мога да ти дам жестока кола, с която да си обикаляш – само ми кажи и ще те уредя с един хубав мерцедес за почивката.

Отказах му колкото можех по-любезно, а след това реши­телно обявих, че трябва да свърша малко работа по време на полета.

Когато самолетът започна да се снижава за кацане, Амир не пропусна тази възможност да ме заговори отново, като ми напомни да си затворя лаптопа. Нямаше как да избегна нов раз­говор, в който не забравях да внимавам да не споменавам как се казвам и да не му давам никаква лична информация за себе си. Вниманието от негова страна ме вбесяваше, след като нарочно си бях облякла черен панталон и риза и не си бях сложила грим преди полета, за да привличам колкото може по-малко погледи. Никакви бижута, никакви характерни акценти, нищо, което да запомни някой свидетел, когато го разпитват. Бездруго нямаше да има свидетели – бях поредното младо момиче, което отива­ше на почивка в Марбея, както толкова много други това лято.

Нямаше да дам на Амир нищо повече от този полет – а дори не му дадох и него, защото той сам си го взе. И така, сега си пробивам път между хората, като раздавам усмивки наляво и надясно, докато не стигам до началото на опашката за паспор­тна проверка, а оттам – право в залата за получаване на бага­жа. Заемам позиция зад една колона, докато залата се пълни с хора, и не вдигам поглед от телефона си. След няколко минути виждам чантата си, грабвам я и се завъртам на пета, за да се от­правя решително към изхода. И тогава се сещам за нещо, което ме кара да се закова на място.

Когато Амир излиза от летището, аз съм се облегнала на парапета пред изхода. Лицето му грейва, той си глътва корема и се изпъчва.15

– Къде изчезна?! – възкликва той, като ръкомаха толкова силно, че няма как да не забележа лъскавия му златен часовник.

– Да, извинявай, много бързам, защото имам среща с моята приятелка за обяд, но нямаше как да си тръгна, без да ти кажа довиждане – отговарям аз.

– Ами да излезем тогава, дай ми номера си и ще се свържем.

Абсолютно никакъв шанс, но не бива да го отблъсквам, ако искам да се сдобия с онова, което искам от него.

– Имам нов телефон, Амир, и да ме убиеш, не мога да си спомня номера си. Дай ми твоя и аз ще ти се обадя.

Усмихвам се, докато го казвам, и леко го докосвам по ръка­та над лакътя. След като записвам номера му в телефона си и отказвам предложението му да ме закара, аз му махвам за до­виждане.

– Амир! – извиквам след него, докато се отдалечава. – Офертата за колата важи ли още?

Коментирай »