Днес ще си позволя да споделя нещо прекалено лично. Не защото имам нужда всички да го знаят, не защото искам да соча с пръст някого, не защото търся състрадание или подкрепа. А защото вярвам, че може би ще го прочете поне една жена, която има нужда да го чуе. 

Истината е, че когато разбрах за записите от гинекологични прегледи, публикувани в порно сайтове, ми преля. Започнах да търся информация навсякъде. Нямаше достатъчно. Новината тъкмо беше излязла. Призля ми. В мен се надигна микс от неприятни усещания. Почувствах се унижена, стъпкана, засрамена, обидена… от името на всяка жена, чието видео е публикувано, за да задоволи нечии болни фантазии. И за всяка жена, чието видео (може би) не е публикувано, но се чувства по същия начин. 

И всичко това ми навя болни спомени от гинекологични кабинети и очевидно непреодолени травми. Историята е тривиална. Но все пак ще я разкажа. 

Моят ПМС ме измъчва откакто се помня. Вероятно щях да си поставя и редица други диагнози, ако не бяха женските форуми, в които видях, че и други жени като мен всеки месец се превръщат в човек, когото не могат да контролират, човек, който страда, който се гневи, който наранява най-близките си, защото не може да озапти собствените си емоции. Човек, който плаче, крещи, тъпче се, мрази се и след седмица е онзи същия, който уж е дефолтният. Хормони… Откакто се помня питам гинеколози за съвет, за лечение, за нещо, което да ми помогне. А отговорите са най-разнообразни - от мълчание по темата, през препоръка за хранителни добавки, до уверения: “като родиш, ще се оправи”...  

За капак, преди няколко години получих фоликуларна или функционална киста на яйчника. Едни блажени месеци, в които нямах менструация, последвани от истински ужас. Кръвотечение, което никой тампон, превръзка или менструален продукт можеше да удържи. Кръвотечение, което ме изпрати в спешния кабинет на столична болница. А там опитен акушер-гинеколог срещу “скромна” сума за преглед (болезнен при това) се възмути - “Кой разреши на нераждала жена да носи тампон?!” 

Не отговорих нищо. Не възразих. Не се защитих. Не протестирах. Останах на стола и гледах в тавана. Явно трябваше да съм гузна. Но в онзи момент нямаше проблем да съм гузна, щом това се очакваше от мен. Исках само да ми се помогне. 

Обаче репликата остана. Вероятно никога няма да си тръгне. За мен тя олицетворява цялостното отношение към жените в България (и немалка част от света). Тя обобщава всички онези моменти, в които съм се почувствала засрамена, гузна, пренебрегната заради пола си. И всички онези моменти, в които не казах нищо. Не възразих. Не се защитих. Не протестирах. 

Историята след кистата продължи с всевъзможни опити да потърся варианти за облекчаване на моя нелек менструален цикъл… И на моя ПМС също. Макар и плахо, продължавах да питам и да се надявам на някакъв лек. Всеки път си тръгвах с усещането, че искам прекалено много. Или че се лигавя. Позволиха ми се противозачатъчни. Но това беше временно решение, защото съм в рискова група, а в България прогестеронови хапчета няма. Обясни ми се, че хормоналната спирала може да ми помогне. Ама и тя не ми се полага, защото не съм раждала. Взех едни хранителни добавки за ПМС - такива точно не бях пила. И в общи линии за пореден път бях оставена без особен избор. 

И така. Животът ме завъртя. Менструалният ми цикъл взе да става нередовен и се озовах отново при гинеколог, този път в чужбина. И ето тук нещо ме разтърси. Няма да говоря за условията в кабинетите, отношението на лекарите и цените - в пъти по-ниски от частен преглед в България. Да, знам, имам право на гинекологични прегледи по НЗОК. Успех с намирането на подходящ гинеколог по Каса и на свободни часове. Камо ли, ако търсиш внимание или отношение - лиготии, хормони… И така, след прегледа ми тук, ми се обясни, че имам избор - между т.нар. минихапче - само прогестерон, или хормонална спирала. Получих избор, какъвто в България никога не бях получавала. И не можех да повярвам, нито да реша. И понеже ми беше трудно да избера, получих рецепта и за двете. За да мога да опитам с едното и ако не ми хареса, да избера другото. Представяте ли си! Добрах се до заветното хапче, с което да опитам да проконтролирам полуделия си цикъл (дай Боже и ПМС). А ако нещо пък не ми хареса, мога директно да продължа с хормонална спирала. Никога няма да забравя колко щастлив беше този ден за мен. Вече не трябваше да се оправдавам. Вече нямаше нужда да мълча, нито да съм гузна. Не се налагаше да се защитавам или да протестирам. 

И тогава ме удари. Колко тъжно е да си жена в България (и не само). Да си лишена от правото на елементарни избори за собственото си тяло, за контрацепция, за лечение, за хормонална спирала, за тампон… за това дали да присъстваш в порно сайтове от гинекологичния кабинет или козметичния салон. 

Тъжно е.

Ако четеш това и си мислиш, че и ти често мълчиш, че си гузна, засрамена, унизена или че нямаш право да се защитиш или да протестираш, надявам се да дойде и за теб онзи щастлив ден. Ако не дойде сам, извикай си го! Заслужаваш го. 

А що се отнася до мен. След като написах този текст, се запитах дали съм феминистка. Доскоро не бях. Вече не съм сигурна. А може би са просто… хормони. 

Коментирай »