Куба отвъд стереотипите в „Кубинците“ от Антъни ДеПалма (предложение за четене)

Журналистът и дългогодишен кореспондент на New York Times изследва живота на обикновените кубинци по време и след епохата „Кастро“

Photo credit: Издателство „Сиела”

Куба на миналия, Куба на новия век оживява във впечатляващия публицистичен роман „Кубинците: обикновени животи в необикновени времена“ от журналиста и дългогодишен кореспондент на New York Times Антъни ДеПалма, който следва своята съпруга кубинка в рисуването на достоверна картина за живота на най-известния остров на света. 

Сред страниците на това нюансирано, богато и завладяващо в своите детайли издание ДеПалма повежда читателите на уникално пътешествие към Уанабакоа – квартал в предградията на Хавана, и неговите жители, чиито съдби, неволи и триумфи изплитат пълнокръвния образ на онова противоречиво и трудно за дефиниране чувство, което в Куба наричат cubanidad. Да бъдеш истински кубинец. 

Макар видът на емблематичните исторически сгради да внушава, че Куба е застинала в миналото, в момента страната е обект на множество промени – и политически, и обществени, но най-вече социални от низините към върха.

Избягвайки достатъчно известната „света троица на кубинските икони“ – Кастро, Че Гевара и Ърнест Хемингуей, Антъни ДеПалма поставя няколко обикновени семейства под светлината на прожекторите, a през техните мечти и стремежи обрисува автентичната кубинска реалност. 

Реалност, в която старите коли не са ценна класика, а грозен, очукан и често животозастрашаващ метал. Ромът е евтино питие в пластмасови чашки, а пламенната музика и възторжените танци – умело прикритие на разочарованието на народа от липсата на възможности. Реалност, в която „Кубинците“ Кари, Артуро, Лили, Хорхе и Мария дел Кармен са второстепенни герои, въвлечени в безкрайната политическа драма на Куба, а една морска трагедия става причина за единствения публичен бунт срещу властта на комунистите.

Сред страниците на тази забележителна книга се разгръща портретът на общество, оцеляло след половинвековното тоталитарно управление на Кастро в една от най-контроли­раните и най-изолираните държави в све­та. И разказва за търсенето на щастие въпреки правителството, което контролира, цензура и определя всяка крачка на своите поданици.

Поглеждайки през очите на „Кубинците“, Антъни ДеПалма показва оптимизма, но и огромните предизвикателства, пред които са изправени жителите на острова в този толкова необикновен период за острова си. 

И рисува вълнуващ портрет на Куба с всичките ѝ противоречия – туптящо в ритъма на надеждата сърце, което няма търпение да се освободи от оковите на настоящето си.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Кубинците“ от Антъни ДеПалма  

ПИНАР ДЕЛ РИО

1958 г.

Дърветата мамонсийо зад къщата, където живее Артуро Монтото с петимата си братя и трите си сестри, им дават плодове и уроци по самостоятелност. Децата вече предлагат пържената риба на майка си и лимонада по строежите. Не изкарват много, защото трябва да купуват и рибата, и лимоните. Когато плодовете на мамонсийото в двора са готови за бране, те ги пълнят в торбички, без да плащат нито едно сентаво, и се качват на автобуса за града. Малкият тропически плод с размерите на голяма череша е любим на градските хора, които обичат да разкъсват със зъби твърдата външна обвивка, за да стигнат до мекото отвътре.

Децата се возят на автобуса покрай голямото католическо гробище, което бележи границата между техния квартал „Феникс“ и града Пинар дел Рио, и продължават нагоре между редиците дървета по „Аламеда“, докато стигнат до най-високата част на улица „Реал“. Там слизат и тръгват надолу по хълма, минават покрай хотел „Индия“, фотографските студия и Канадската банка, докато стигнат „Ел Фуего“, най-елегантния магазин за дрехи в града. Подобно на други бизнеси, името му е гордо гравирано върху плочките на терасата.

Артуро, стиснал торбичката си с мамонсийо, сяда на едно от трите стъпала, водещи към главния вход на магазина. Чака да усети хладния полъх от климатика, когато вратата се отваря, и да чуе чат-чат-чаткането на токчетата на жените. „Мамонсийо! Мамонсийо!“ – провиква се той, готов и широко усмихнат над отворената торбичка с прясно набраните плодове, които не са му стрували нищо. Aртуро навършва пет в началото на 1959-та, когато Фидел влиза в Хавана с армията си от бунтовници. През първите няколко години след това малко неща се променят в квартала. Семейството живее в скромна дървена къща с овошки в двора и капаци на неостъклените прозорци. Баща му Хесус продължава да поправя обувки и да шие еспадрили от брезент и гума допълнително. Когато не е бременна, майка му Елена е домашна помощница. Втори поред от девет деца, Артуро расте в покрайнините на града, където започват полята, и развива усет за природата и уважение към физическия труд и инструментите на работещите с ръцете си хора.

Любопитството и желанието му да учи, понякога го водят към опасни нови светове. През 1966-та, когато е на тринайсет години, в чекмеджето на едно от бюрата в училище намира английски буквар. Отначало не знае какво е това. Показва книгата на един от своите учители, който веднага я разпознава. Libro Primero de Inglés на Леонардо Сорзано Йорин. Преди революцията поколения кубински деца са учили от този буквар основните правила на английския език. Но след нахлуването в Залива на прасетата през 1961 г. и ракетната криза през следващата година английският език е заменен от руски.

Артуро държи книгата и прокарва пръсти по корицата. „Искам да го науча – казва той на учителя. – Искам да уча английски език.“

Учителят споделя, че е имал същия учебник като малък, но той сега е забранен. Все пак, усетил интереса на Артуро, се съгласява да го учи. Започват тайно с първия урок: „Том е момче, Мери е момиче“. Преподаването на езика на врага може да коства работата на учителя или – по-лошо – да има последствия и за ученика, но преди някой от двамата да си е навлякъл проблеми, бащата на Артуро е назначен в една болница в планините на Пинар дел Рио и семейството се мести там. Артуро губи връзка с учителя, но се натъква на друг преподавател по английски, този път с отчетлив американски акцент.

По северното крайбрежие на Пинар дел Рио радиосигналите от Флорида се хващат толкова ясно и силно, че дори старото радио RCA Victor, което Артуро слуша у дома, улавя предавания­та от Кий Уест. Вместо да се настрои на вълните на кубинското радио с тежката му доза марксизъм, той поглъща американския рокендрол, въпреки че това е опасно за един млад кубинец. Хит парадът на Кий Уест му служи като инструктор както по английски език, така и по американска поп култура. Артуро си пуска дълга коса, надявайки се да изглежда като Джон Ленън от снимките, които вижда по кориците на албуми, внесени в Куба контрабандно. С дълга коса и впити сини дънки, всеки младеж става подозрителен – или е проянки, или е хомосексуален, – а правителството на Кастро хвърля и едните, и другите в затвора.

Непрекъснато му повтарят как трябва да се бори срещу врага и да е винаги нащрек, защото той може „да се появи и отвътре“. Кубинците, които се осмеляват да мислят по различен начин, се страхуват най-много от неизменното присъствие на кварталните комитети за защита на революцията. Председателите на тези комитети са хората, пред които докладват местните доносници. Те следят кой не се явява на първомайските манифестации, кой слуша по радиото бейзболния мач вместо речта на Фидел, кой има нелегална сателитна чиния, скрита зад варел на покрива, и предават тази информация на обученото от Щази и КГБ Вътрешно министерство на Фидел, от което всички се страхуват. Председателят на комитет за защита на революцията има силата буквално „да застреля с пръст“ (fusilamiento del dedo), като посочи и набеди някого в контрареволюционна дейност – по дефиницията към момента на режима. Само да позволиш на някого да ти използва телефона, за да звънне на роднина в Маями, може да предизвика донос и да ти съсипе живота. Мрежата за наблюдение е толкова всепроникваща, че кубинците се страхуват да изразят каквото и да е недоволство. Дори в собствените си домове се въздържат да споменават името на Фидел да не би някой да ги подслушва. Вместо това погалват въображаема брада, ако се осмелят да критикуват el comandantе (Команданте).

Артуро е откъснат от семейството си, когато революционното правителство променя образователната система и принуждава гимназистите да живеят в общежития и да вършат селскостопан­ска работа, докато учат. Това е част от идеята на революцията за създаване на „новия човек“, независим, самостоятелен индивид, готов да отдаде всичките си сили за напредъка на обществото – по примера на Ернесто „Че“ Гевара. Артуро и съучениците му садят дръвчета по баирите, оголени със захранвани от въглища горелки. След такъв ден работа навън всички горчиво се оплакват от мазоли по дланите и веднага заспиват, без дори да поглеждат към домашното за училище. Не и Артуро. Той вади листове и моливи и рисува. Няма формална подготовка като художник, но изучава класическите комикси в съботните вестници и му харесва как историите се разказват чрез рисунки. Диви се как понякога героите са в профил, а продължават да говорят. В други от панелите са с лице към читателя. А в някои случаи дори ги няма на страницата.

Коментирай »
Препоръчваме още
Предложение за четене: „Лисица“ на Дубравка Угрешич
ТЕСТ: Какво е за теб новата година?
Не само по време на празничния сезон: 6 препоръки за здраво сърце
Склонни ли сме да помагаме на другите? Проучване дава отговор
Без мръсни тигани! Бърза, лесна и вкусна рецепта за спагети
7 богати на антиоксиданти храни, с които да намалим възпаленията в организма
Никой не идва случайно в живота ти. 10 типа хора, които съдбата ще ти изпрати
Научно доказано: Ракията е лековита
Не правете това в чужбина
„Приказките на Лилит и Селена“: Божествения талант да бъдеш себе си (предложение за четене)
На една от най-малко проучените планети в Слънчевата система има полярни сияния
В Испания направиха гигантска кървавица
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби