Легендарната сага „Ерагон“ продължава с „Първородният“ от Кристофър Паолини (предложение за четене)

Поредицата „Наследството“, продала над 40 милиона копия по цял свят, предстои да бъде адаптирана като сериал на „Дисни“

Легендарната сага „Ерагон“ продължава с „Първородният“ от Кристофър Паолини (предложение за четене)

Photo credit: Издателство „Сиела”

 

След като дълго отсъства от книжарниците у нас световният феномен „Ерагон“ на Кристофър Паолини заблестя в ново издание и завихри стари и нови почитатели на романа в епичната история на Драконовия ездач и неговия дракон Сапфира.

Продала над 40 милиона копия по цял свят и вдъхновила мащабна екранизация, поредицата „Наследството“, която Паолини започва да пише едва на 15 години, предстои още веднъж да бъде адаптирана за екран – този път като сериал на „Дисни“.

А междувременно българските читатели вече могат да открият в ново издание и втората част от легендарната сага – романа „Първородният“, в който борбата за съдбата на света продължава по-кървава и по-ожесточена от всякога!​

 „Скръбта на живите е песен за мъртвите.” 

Ерагон вече не е обикновеният тийнейджър, който някога пристъпи в дебрите на планините Гръбнака, без да знае, че животът му съвсем скоро ще се преобърне. Сега той е Сенкоубиеца – последният останал Драконов ездач, който се опълчи на Дурза и спаси Алагезия от смъртоносния поход на крал Галбаторикс.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Всички вярват, че именно той и неговият верен дракон Сапфира са ключът към мира. Но дори в момента на победата единственото, което Ерагон вижда е кръв, сеч, ужас, смърт, разруха и нищичко от славата и величието на победителите, възпети в песните.

На младия герой е отредено да поведе бунта и да се опълчи на Галбаторикс, който събира нова и по-силна армия. Но кой е той, че да го направи? Несигурен в собствените си умения, Ерагон вярва, че победата му над Сянката се дължи на чист късмет и на невероятната Сапфира. 

Ето защо той решава да замине за страната на елфите Елесмера, където да завърши обучението си за Драконов ездач и да изучи тайните на фехтовката и магията. Но хаосът и предателството ще бъдат негови постоянни спътници в тази опасна задача. 

Ще успее ли Ерагон да съхрани разсъдъка си в това море от болка и страдание? Ще има ли силата да поведе армиите на свободните народи в още една битка?

Мащабен и въздействащ, изпълнен с кървави битки, древни магии и пленителни описания на богатия и сложен свят, „Първородният“ надскача започнатата с „Ерагон“ епична сага за битката между Доброто и Злото. И още веднъж припомня, че ако има някаква чест във войната, то тя се проявява най-вече в това да защитаваш другите.

Photo credit: Издателство „Сиела”

Из „Първородният“ от Кристофър Паолини

ДВОЙНА БЕДА

„Скръбта на живите е песен за мъртвите.“

Това си мислеше Ерагон, докато прекрачваше посечен ургал със зловещо разкривено лице, слушайки плача на жените, които вдигаха телата на любимите си от пропитата с кръв земя на Фардън Дур. Зад него Сапфира тихо прескочи трупа. Сякаш блестящите ѝ сини люспи хвърляха единствения цвят всред мрака, обладал кухата планина.

Бяха изминали три дни, откак Варден и джуджетата се хвърлиха в битка на живот и смърт срещу ургалите, за да защитят Тронхайм – високия цяла миля коничен град, скрит в сърцето на Фардън Дур. Уви, бойното поле все още бе покрито от жертвите на клането. Броят на телата правеше бързото им погребване невъзможно. В далечината гореше огън – точно извън скалните стени изгаряха труповете на ургалите. За тях нямаше погребение.

Откакто се свести и откри, че Анджела се е погрижила за раната му, Ерагон се опита да помогне на усилията по възстановяването на града. Но в гръбнака му избухна ужасяваща болка. Същото се повтори и при следващите му два опита. Аря и Анджела твърдяха, че раната е напълно зараснала. Лечителите му даваха най-различни отвари срещу болката, но тя не спираше. Сапфира не можеше да стори нищо, освен да я сподели чрез мисловната им връзка.

Ерагон прокара ръка по лицето си и погледна нагоре към проблясващите през черния дим на кладата над далечния връх на Фардън Дур звезди. Три дни. Три дни, откак уби Дурза. Три дни, откак всички бяха започнали да го наричат Сенкоубиеца. Три дни, откак останките от черния разум на Сянката се впиха в съзнанието му и откак го спаси внезапната намеса на мистериозния Тогира Иконока – Сакатия, който е цял. Каза за него единствено на Сапфира. Битката с Дурза и тъмните духове, които се вселиха в него, го промениха. Още не знаеше дали за добро, или за лошо, но се чувстваше крехък, почти чуплив. Сякаш някаква чужда воля бе разбила едва възстановените му тяло и разум…

И сега стоеше на мястото на битката, хипнотизиран от нечовешкото желание да види останалото след нея – единствено кръв, сеч, ужас, смърт, разруха и нищичко от славата и величието на победителите, възпети в героичните песни.

Убийството на чичо му Гароу преди месеци го съсипа, но бруталната жестокост на тази битка го изпълваше само с празнота и безчувственост. Бе осъзнал, че единственият начин да не изгуби разсъдъка си в това море от болка и страдание бе непрестанно да върши нещо. Ала отвъд, там напред в годините, той вече не вярваше, че в живота има някакъв предопределен и дълбок смисъл. Не и след като видя как огромните ургали Кул разкъсват хора, не и след като кръвта, заляла бойното поле, се просмукваше в подметките му. Ако във войната изобщо имаше някаква чест, то тя бе в това да защитаваш другите…

Ерагон се наведе и извади от калта някакъв зъб – кътник. Постави го на дланта си и двамата със Сапфира мълчаливо продължиха напред. Спряха се чак в края на равнината, когато забелязаха Йормундур – първия офицер на Аджихад във Варден, да бърза към тях откъм Тронхайм. Когато се приближи, Йормундур се поклони – нещо, което нямаше да направи само допреди няколко дни.

– Радвам се, че те открих навреме, Ерагон. – Мъжът стискаше пергамент в едната си ръка. – Аджихад и воините му се връщат и иска да си там, когато пристигне. Другите вече го чакат при западната порта на Тронхайм. Ще трябва да побързаме, за да стигнем навреме. Ерагон кимна и тръгна към портата, обгърнал с ръка врата на Сапфира. През по-голямата част от изминалите три дни Аджихад преследваше ургалите, успели да избягат в тунелите на джуджетата, прорязващи скалите под планините Беор. Единствения път, когато го бе зърнал по-отблизо, водачът на Варден беснееше, защото бе открил, че дъщеря му Насуада не се е подчинила на заповедта да напусне града преди битката заедно с останалите жени и децата и дори бе участвала в нея сред редиците на стрелците… Сега Аджихад се връщаше заедно с Муртаг и Близнаците. Близнаците го придружаваха, защото водачът на Варден се нуждаеше от защитата на магическите им умения, а Муртаг – за да докаже, че наистина не мисли злото на организацията.

Ерагон не можеше да повярва колко много се бе променило отношението към Муртаг, сина на Драконовия ездач Морзан, предателя, слугата на Галбаторикс. Муртаг мразеше баща си и бе верен на Ерагон и честта си, но Варден му нямаха доверие. Преди битката!

Сега никой не искаше да губи енергия в безполезна омраза или съмнения. Имаше толкова работа за вършене… Муртаг му липсваше и Ерагон нямаше търпение да обсъди с приятеля си всичко, случило се напоследък.

Когато приближиха Тронхайм, съзряха малка група, осветена от фенерите пред дървената порта. Сред тях бяха Орик и Аря. Джуджето нетърпеливо се въртеше на едно място, а бялата превръзка около горната част на ръката на елфката блестеше в мрака и хвърляше вълшебни отблясъци върху приказната ѝ коса. Ерагон отново усети онзи странен трепет, който го обземаше винаги, когато бе наоколо. Тя погледна към него, зелените ѝ очи го пронизаха и отново се обърна към тунела, от който трябваше да излязат победителите.

Когато разби на хиляди късове дългия шейсет стъпки и издялан във формата на роза звезден сапфир Исидар Митрим, Аря помогна на Ерагон да убие Дурза и да предреши битката. Въпреки победата джуджетата бяха бесни, че е унищожила най-безценното им съкровище. Отказваха да докоснат отломките и те си стояха пръснати насред главната пещера на Тронхайм – печални остатъци от безвъзвратно изгубената красота… Ерагон и Сапфира спряха до Орик и се загледаха в голата твърд, заобикаляща Тронхайм чак до основите на Фардън Дур – на пет мили във всяка посока.

– Откъде ще дойде Аджихад? – запита Ерагон. Орик посочи няколко фенера, блещукащи около широк тунел в далечината.

– Би трябвало да е тук всеки момент.

Ерагон търпеливо зачака, отговаряйки вяло на отправените към него въпроси. Точно в този момент би предпочел мисловните разговори със Сапфира. Тишината, изпълнила Фардън Дур, му допадаше.

След повече от половин час най-сетне откъм тунела се усети някакво раздвижване. Появи се група от десетина мъже, следвана от още толкова джуджета. Един от хората – вероятно Аджихад – вдигна ръка и воините се строиха в две стройни колони. Последва втори сигнал и групата гордо закрачи към Тронхайм.

Но не бяха изминали и няколко метра, когато внезапно входът на тунела зад тях се разтресе от тълпи изскачащи силуети. Ерагон напрегнато присви очи. Не успяваше да види ясно от толкова далеч.

– Това са ургали! – изкрещя в главата му тревожно Сапфира, а тялото ѝ се напрегна като опъната тетива. Момчето не се поколеба.

 – Ургали! – извика с все сила и скочи на гърба на дракона, проклинайки се, че не носи меча си Зар’рок. Точно сега, когато ургалската армия беше победена, никой не очакваше повторно нападение.

Раната го прободе, когато Сапфира вдигна небесносините си криле и литна напред, набирайки скорост и височина с всяка секунда. Под тях Аря се втурна като вихър към тунела, почти успявайки да не изостава от дракона. Орик я следваше с неколцина мъже, а Йормундур хукна в обратна посока – към казармите. Ерагон наблюдаваше безпомощно как ургалите се хвърлят върху последните в строя на Аджихад. От подобно разстояние дори магията му щеше да е безполезна. А използвайки предимството на изненадата, чудовищата бързо посякоха неколцина, принуждавайки останалите бойци – джуджета и хора – да се скупчат около Аджихад в опит да го защитят. Мечове и брадви се сблъскаха. Двете вълни се сляха в една. Откъм един от Близнаците блесна мълния и ургалският воин до него изкрещя поразен, стискайки остатъците от откъснатата си ръка. Воините на Аджихад се окопитиха и за около минута изглеждаше така, сякаш ще устоят, но прииждаха нови и нови талази ургали в мъгла от прах и стенания… И когато се разнесе, бяха останали само четирима защитници – Аджихад, Близнаците и Муртаг. Ургалите се хвърлиха върху им. Ерагон не можеше да види какво става, но ужасът му нарастваше.

Не! Не! Не!

Преди да достигнат битката, пълчищата ургали се изсипаха обратно в тунела и се разпръснаха под земята, оставяйки след себе си купчини обезобразени и посечени трупове.

В мига, в който драконът кацна, Ерагон скочи, но изведнъж залитна от сблъсъка в стената на собствената си мъка и ярост. „Не, не и отново. Не мога да го понеса! Не!“ Толкова силно му напомни на мига, когато се втурна в останките на опожарената ферма и откри тялото на издъхващия си чичо Гароу. Борейки се с пристъпите на сковаващ ужас на всяка крачка, Ерагон започна да търси оцелели.

Отново бойно поле, отново сеч и мор, но тук кръвта беше прясна.

В центъра на клането, с броня, разкъсана на няколко места, стенеше Аджихад, а около него лежаха петимата ургали, които бе убил. Дъхът му все още излизаше на неравни хрипове. Ерагон коленичи до него и сведе лице – не искаше сълзите му да потекат по разкъсаните гърди на водача. Раните му бяха безнадеждни. Никой лечител не можеше да ги зашие и излекува. Аря дотича до тях, а лицето ѝ се изкриви от тъга. Аджихад беше обречен.

– Ерагон! – почти неуловим за ухото шепот се изтръгна от устните на ранения човек. – Да, тук съм. – Чуй ме, Ерагон… Имам една последна заповед за теб. – Ерагон се наведе още по-близо до умиращия. – Трябва да ми обещаеш нещо. Обещай ми, че… няма да оставиш Варден да потъне в хаос. Те са единствената надежда в борбата с Империята… Трябва да останат единни. Заклевам те… Трябва да ми обещаеш.

– Обещавам.

– Тогава дано намериш мир, Ерагон Сенкоубиец…

 И с последния си дъх Аджихад затвори очи, а благородното му лице потъна в сън. Завинаги. Ерагон положи ръка на гърдите си в знак на почит.

Коментирай »
Препоръчваме още
Вечната любов съществува Вечната любов съществува
„Ефектът на хамелеона“: Какво ни кара да подражаваме на другите   „Ефектът на хамелеона“: Какво ни кара да подражаваме на другите  
Теодора Димова събира свои текстове в „Молитва за Украйна“ (предложение за четене) Теодора Димова събира свои текстове в „Молитва за Украйна“ (предложение за четене)
Три лесни стъпки за здраво и красиво тяло Три лесни стъпки за здраво и красиво тяло
Четири бързи и лесни начина да се справим с махмурлука Четири бързи и лесни начина да се справим с махмурлука
Витамин D намалява риска от развитие на сърдечносъдови заболявания Витамин D намалява риска от развитие на сърдечносъдови заболявания
Най-полезните упражнения, които всеки може (и трябва) да прави Най-полезните упражнения, които всеки може (и трябва) да прави
6 случая, в които неволно нараняваме околните (и как да спрем) 6 случая, в които неволно нараняваме околните (и как да спрем)
Почитаме трима смели светци мъченици Почитаме трима смели светци мъченици
Витамин К помага за избягване на диабета. Ново проучване разкрива как Витамин К помага за избягване на диабета. Ново проучване разкрива как
4 бързи и лесни рецепти с варени яйца 4 бързи и лесни рецепти с варени яйца
Доказано: Женският месечен цикъл и Луната са свързани Доказано: Женският месечен цикъл и Луната са свързани
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби