Родени от връзката на папа Александър VI с красивата, но и скоро забравена Ваноца и с кръвта на едно могъщо семейство, която ги повежда по пътя на насилието и жаждата за завоевания, Лукреция и Чезаре Борджия са на първо място брат и сестра, чиято близост е непомрачима, макар и забранена, но със сигурност е уникална и безсмъртна.

Италианската писателка Франческа Петрицо разказва по впечатляващ начин тяхната история в романа „В кръвта ми е“. Тя е завършила класическата гимназия Virgilio в родния си град Емполи, Италия, а сега преподава медиевистика в университета в Глазгоу, Шотландия. С литературните си творби е спечелила титлата най-добър писател на Тоскана.

Вплетени в черната легенда, разказваща за кръв, отрова и предателство, Лукреция и Чезаре Борджия още от люлката са белязани от съдбата и мракът на техният живот отеква и до днес, петстотин години по-късно. Сега двамата оживяват в романа „В кръвта ми е“, за да разкажат своята история.

Чезаре е първородният син на папа Александър VI, при който развратът, престъпленията, корупцията и продажбата на духовни санове във Ватикана достига своята кулминация. Благодарение на несметното си богатство Родриго Борджия (рожденото име на Александър VI) подкупва кардиналите, които го избират за папа, след което той си разчиства  сметките с всичките си врагове. Синът му Чезаре е най-елегантният и красив мъж на своето време, но през вековете неговото име се превръща в символ – много повече от това на баща му – на всичко мрачно, очарователно и безсмъртно, което съществува в Ренесанса. Баща му го отглежда като своя дясна ръка в интригите, убийствата, опозоряването на неудобни мъже, завладяването с меч на почти цяла Италия.

Първоначално папата планира за първородния си син духовна кариера – прави то епископ на петнайсет години, после – кардинал на двайсет, нещо нечувано и преди, и след тяхното време. Но Чезаре предпочита меча пред израстването във Ватикана – отказва се от духовния сан и става  херцог на Валентиноа на двайсет и пет. Той застава начело на наемническа армия, платена от папските каси, и се заема да очертае с меч едно кралство в Централна и Северна Италия. Когато баща му умира, той е пратен в затвора, но се освобождава от старите си другари по оръжие по време на една отровна вечеря. С намесата на жена му Шарлот д’Албер е освободен от убийците на краля на Навара от испанския затвор, където се намира и служи като главнокомандващ на войските в кралството, докато не умира от „треска“, която може да се е дължала на малария, на сифилиса, от който се е заразил в началото на петнайсети век, или на отровата – това е логичният завършек на подобен живот.

Чезаре Борджия принадлежи – повече отколкото на историята – на черната легенда, която го обгражда през целия му живот. Макиавели го превръща в главен герой на книгата си „Владетелят“ – съвършения, безмилостен, интелигентен и жесток завоевател.

Ако фактите от живота на Чезаре говорят сами, то Лукреция е страдала повече от свързването със семейство си – тя автоматично е обвинена, че е била част от всички техни интриги, че е отровителка и неморална жена. Но няма доказателства, че е била такава. Със сигурност се знае, че със снаха си Санча напразно се е опитвала да брани втория си съпруг Алфонсо д’Арагона от опитите за покушение. Според всички източници нейният брак с херцога на Ферара е бил изпълнен ако не със страст, то най-малкото с обич. И двамата са имали своите любовни връзки, конкретно Лукреция със зет си Гонзага, с когото поддържала страстна еротична връзка и чрез писма. Като херцогиня на Ферара Лукреция била известна като изискана дама, поощрителка на изкуствата, вдъхновителка в работата на поета Пиетро Бембо над италианския език и покровителка на Лудовико Ариосто. Умира при раждане, след като е дала дванайсет деца на съпруга си.

Това са фактите. Легендата за Борджиите обаче е като мастило – има способността да опетни всичко, до което се докосне. А върху Лукреция се излива яростно. За нея се знае, че е дала живот на едно незаконно дете – Джовани, „infans Romanus“, инфант на Рим. Чезаре, вероятно за да защити репутацията на сестра си, го обявява за свой син заради клюката от епохата, която твърди, че е дете на кръвосмесителна връзка, т.е. между брата и сестрата или между бащата и дъщерята.

Колкото до убийството на Хуан Борджия (второто дете на Александър VI – посредствен командир), съмненията падат върху прекрасния му по-голям брат, естествено. Що се отнася до Джофре (най-малкото от децата на най-безчестния папа), върху него поне се стеле едно милостиво мълчание. Не е ясно дали Борджиите са отгледали поне една бяла овца в тяхното семейство.

Романът „В кръвта ми е“ е една от най-въздействащите и красиво написани книги за Борджиите, стъпваща върху реалните факти. Чезаре е не само кръвожаден и безмилостен, а Лукреция – неморална отровителка с хиляди любовници. Той е и един смел и непокорен, закрилящ и страстен брат, готов да се притече на помощ на сестра си, а тя – нежна и беззащитна, романтична и мечтателна, пионка в игрите на баща си.

Братът и сестрата неведнъж са принудени да се разделят – болезнено, поради държавни причини, но това никога не успява да им попречи да бъдат един друг духом, до смъртта. Защото всяка тяхна мисъл, всяка мечта, всеки жест до края са пропити с идеалния спомен за един кратък период от тяхното детство, който са изживели заедно – периода на възможната невинност. Изпълнени с тъга и съжаление, разбиране и нежност, двамата са обвързани завинаги от чувството, което ги поглъща и погубва.

„Това ми е в кръвта“ е впечатляващ с прозата и откровеността си роман, който завладява още с първите думи от мрачната изповед на Чезаре и Лукреция Борджия, незаконните деца на папа Александър VI.

Откъс от романа „В кръвта ми е“

От балкона младата жена наблюдава пътя и чака. Снощи са й казали, че Чезаре е на кораба, който ще го върне тук след три години отсъствие и несигурен живот, прекаран в очакване на този ден.

Тайна, естествено. Но какво е Рим в тези последни часове на папата, ако не една чаша, чиито тайни много бързо стигат до ръба?

Рано или късно ще прелеят и ще наводнят улиците, плодовете им са прилив, гъст и тъмен като кръвта.

Но няма значение. Този момент е дошъл и Лукреция чака. Наблюдава всеки сантиметър от улицата, за да види кога ще се появи нейният рицар, който, както си представя, ще бъде все същият и в едновременно с това – безкрайно по-висок, бляскав, смел като никой друг в лъскавите си доспехи.

Тя пък е по-различна от онова момиченце, скрито на върха на едно дърво, въпреки че във всичко, което има значение, си е останала същата. В своята лоялност, спазвана чак до края на този криволичещ път, от деня, когато нейната предателска кръв заяви на света, че тя вече не е същата.

Ами ако на Чезаре не му хареса тази Лукреция – нова и все пак същата в нейната тюркоазена рокля, с дръзко деколте, както налага модата, показвайки гърдите си, ставащи с всеки изминал ден все по-налети? Ами ако Чезаре я предпочиташе каквато беше, завинаги малка, с невинността и невежеството си, носено на върха на пръстите, с още една перла в русите й коси, които сега докосват бедрата й като ласка?

Но Лукреция не си позволява лукса на такова съмнение.

И когато той завива иззад ъгъла, с хората от народа, които едва се отместват при минаването на коня му – тъй като в Рим да видиш някой влиятелен човек, е ежедневна гледка, – душата й се загнездва между стомаха и сърцето, размахвайки слабо криле.

Тя няма нужда от известяването от портиера. Вече знае.

Слиза по стълбите с онази рокля, която шумоли около дългите й крака като някаква тайна. Очаквайки. Той да вдигне глава – косата му е по-дълга сега, чертите му са изсечени като острие, тялото му е хармонично, израснало, за да запълни височината му – и да я види.

Когато го прави, черните му очи заличават всяка друга светлина и всяка друга сянка. Не се усмихва. Но този поглед, от който тя не успява да се откъсне, й казва, че за него чувството е същото.

Тя слиза бавно по стълбите, докато не застава пред него.

Не се прегръщат. Не викат. За миг замръзват извън времето, в една само тяхна тишина, гледат се.

– Още ми дължиш онази целувка, Чезаре.

Превод Ваньо Попов

Коментирай »