„Крясъкът на орела“ e първата книга от новата поредица, основана на култовата трилогия „Милениум“ от Стиг Ларшон. След тази седма част на сагата се очакват още два романа от Карин Смирноф, чиято смелост заслужава възхита. Книгата е в превод на Силвана Кирякова, художник на корицата е Живко Петров. Дълга е 392 страници и струва 25 лв., съобщават от издателство „Колибри“.

 „Крясъкът на орела“ проследява приключенията на старите ни познайници от „Милениум“ Лисбет Саландер и Микаел Блумквист. Запознаваме се отблизо и с дъщерята на Микаел - Пернила, с внука му Лукас, както и с племенницата на Лисбет, единайсетгодишната Свала, момичето, което не познава болката. И тук, както и в предишните книги, откриваме важните за Стиг Ларшон теми като злоупотреби с властта, политически машинации, насилие в семейството и в обществото. Изпълнена с неочаквани обрати и интересни психологически портрети, книгата ни отвежда на пътешествие не просто в далечния север на Швеция, но и в дебрите на човешката душа.

Нашумялата шведска писателка Карин Смирноф е родена през 1964 година. По професия журналист, тя прави дебют в художествената литература през 2018 г. с „Моят брат“ - роман, който се радва на огромен читателски успех. Именно той ѝ вдъхва увереност, за да приеме предложението да довърши сагата „Милениум“, започната от Стиг Ларшон и продължена изкусно от Давид Лагеркранс. Макар за Смирноф това да са първи стъпки в света на криминалната литература, обемът на продажбите в Швеция е красноречиво свидетелство за нестихващия интерес към героите на Ларшон и техните битки. 

Карин Смирноф - „Крясъкът на орела“ – откъс

ЧИСТАЧЪТ ПОГЛЕЖДА часовника си. От момента, в който е сложил парчетата месо на мястото за подхранване, минават четиресет и една секунди, докато първият орел – една женска – се спуска надолу.

Откъде точно идва орелът – той никога не знае. Може да стои кацнал на някое дърво наоколо. Или да се рее на няколко хиляди метра височина. Със своето зрение –

двеста пъти по-силно от човешкото – той може да види плячка от няколко километра разстояние. А той самият е седнал на петдесетина метра от подхранката, добре замаскиран в едно скривалище и следи храненето с бинокъла си.

Какво е мършата за орела? Дума с осем букви: вкусотия. Нежността, която изпитва към птиците, не е бащинска обич – защото какво знае той за нея. И все пак, не може да престане да гледа на тях като на свои деца.

Мисли за тях, преди да заспи. Веднага като се събуди. Докато върши всички необходими за деня задачи – като да цепи дърва, да готви или да накладе огъня, – той мисли за тях. Чифтосали ли са се? Ще оцелеят ли малките? Могат ли да намерят достатъчно храна? Ще изкарат ли зимата? Да. С негова помощ и ако тази година има достатъчно полевки, ще изкарат зимата.

Той потърква очите си с опакото на дланта. Слънцето сега е по-високо и напича гърба му. Може би за последен път тази есен. Няма значение. Той си има къщичка в едно ъгълче на света, забравено от хората. Или, да се нарече „къщичка“, е може би преувеличено. Груба постройка от трупи, която стои празна, откакто и последните дървосекачи изчезнаха в началото на шейсетте и районът бе обявен за резерват.

Теренът е труднопроходим – съчетание от прастари гори, малки, дълбоки езера, мочурища и възвишения. Няма и никакъв истински път дотам. Освен животинските пътечки, единственото друго, което се вижда, са изчезващите следи от някогашен горски път, който природата постепенно си завзема обратно. Единственият начин да

се стигне дотам, е пеша или с АТВ, но тогава човек трябва да разчита само на собствената си ориентация.

До най-близкия обществен път са десетина километра. Той се отдалечава на не повече от два-три километра от къщичката. Отначало си отбелязваше различните посоки с клонки, за да не се загуби. Сега вече разполага с един поток за риболов, съборени от вятъра дървета за огрев и хубави полянки за дебнене на птици и дребен дивеч.

Къщичката е убежище. Пестеливо модернизирана с дизелов генератор, който той използва за зареждане на мобилния си телефон. Тук той е никой. Човек без име,

история или бъдеще. Той просто е. Живее ден за ден. Заспива рано. Събужда се на развиделяване. Прави това, което трябва да направи, без да разсъждава дали е правилно, или грешно.

По стените от дървени трупи има издълбани години. И имена. Послания към бъдещето от други самотни мъже. Улоф Першон 1881. Ларш Першон 1890. Свен-Ерик Ескола 1910. И така нататък. Но самотата е нещо относително. Може да минат месеци, без да разговаря с някой друг освен със себе си, с птици, дървета или дори с камъни. И въпреки това се чувства по-малко самотен от когато и да било. Все едно детството го е настигнало. Ден след ден той се доближава до момчето, което намира убежище в гората. Момчето, което се учи как е устроен светът, като стои напълно неподвижно и наблюдава игра та на глухарите през пролетта. Като следи как женската лисица се грижи за растящите си малки, следи смените на мравките в мравуняка или пътя на корояда през елата.

 

Момчето си има баща. Едър дявол с ръце, които достигат навсякъде. Момчето си има майка. Никой не я брои за нищо. Момчето си има брат. „Бягай“ – казва

той, когато бащата се връща вкъщи – и момчето бяга в гората.

То улавя един слепок. Когато опашката му се откъсва, то пак го улавя. Вади ножа от калъфа, отрязва главата от тялото и всичко утихва. Въдворил е тишина.

Момчето оставя змията на един камък. Обляга се на стъблото на една ела и изтрива острието на ножа в панталона си. Леко драска с него по един от ноктите си. По ръба на острието има свобода. Нея никой не може да му отнеме.

 

Още един орел се приближава. Млад мъжки. Още не е придобил нито белите пера по корема, маркиращи полова зрялост, нито жълтата човка. Вероятно излюпен миналата година. Не повече от двегодишен – отбелязва той в един тефтер. Необичайно е, но се случва понякога – пише той също, – младите орли да останат в родното си място, вместо да отидат на юг. Евентуален дефект или болест. Въпросителен знак. Наблюдавай това. Удивителен знак.

Женската е толкова заета, че не си прави труда да го изгони, когато младият мъжки, който отначало се рееше в кръг над месото, се осмелява да слезе надолу. Вече

са останали почти само парчета кости. Тя го оставя да яде. Дърпат и късат, докато тъканта поддаде и жилите се плъзват надолу в гърлата им като спагети.

Няколко минути – и най-хубавата част от деня е свършила. Той прибира тефтера и термоса в раницата. Нарамва оръжието си и се измъква по корем от скривалището.

Десният крак, както обикновено, не иска да го слуша. Но трябва да го завърти в посока към къщи. Дотам се стига по една пътечка, прокарана от животните. Брезата, елшата и ивата вече са с окапали листа. Той откъсва, минавайки, шепа червени боровинки и прави сладко-горчива гримаса. Сладко-горчива е и миризмата от парчетата месо,

останали в една пластмасова кофа с капак. Добре прикрита под една ела. Щеше му се да хвърли всичко наведнъж в захранката, но не бива, трябва да остане и за следващия

път. Орлите са по-важни от всичко. За тях той диша, яде, спи, сере. Утре пак ще отиде там. И тогава звънва мобилният му. Има само един човек, който знае номера му. Има

само един човек, на когото той звъни.

– Да – казва той. – Да. Утре преди обед. Добре.

Сутринта е по-студена от обикновено. Той слага още няколко цепеници в огъня и затопля ръцете си около чаша кафе. За да успее да стигне навреме до шосето, вече

трябва да тръгва. Разни неща могат да се случат по пътя. АТВ-то може да се счупи. Земята да е просмукана с твърде много вода.

Изминава пеш първите километри до скривалището на АТВ-то. Крие го просто за всеки случай. Ако някой човек, колкото и да е невероятно, го намери, то не може да бъде свързано с къщичката или със самия него.

Докато върви, гледа за орел. Едно от гнездата се намира в същата посока, но не се вижда никаква птица. Жалко. Това щеше да му вдъхне добро чувство, което да го крепи. Не че се безпокои, но все пак. Морският орел е знак. Добър знак.

Вече стигнал до мястото, той почиства елховите клонки от машината, слага раницата в багажника отпред и потегля към мястото на срещата. Земята е твърда, всичко върви по план. Подранил с десет минути, той изчаква, добре скрит от пътя, преди да отиде с АТВ-то до бариерата на пътя и да го обърне в посока за връщане.

Колата вече е там. Винаги един и същи човек идва с доставката. Чистачът го знае като свръзката. Свръзката го знае като чистача. Не се познават. Разменят само отделни думи.

– От кого получаваш заповеди? – пита той.

Отговорът го успокоява. Колкото по-къса е веригата, толкова по-малко брънки има.

Този път бе помолил за някои провизии. Бутилка уиски и малко пресни храни. И както обикновено, вестници. Напъхва и тях в кутията багажник и се връща до колата.

Свръзката измъква тялото от задната седалка.

Жена, това е нещо необичайно. С вързани отзад ръце, с качулка, нахлузена на главата. Той знае, че под качулката има и тиксо на устата.

– Прави с нея каквото искаш – казва свръзката, – имаш пълна свобода.

Каквото иска, стига да си свърши работата.

Хората, които се изпречват на пътя му, са заслужили съдбата си. Дотук съвестта му е чиста. Той не е убиец за удоволствие или психопат, макар че за света вероятно би

бил човек, който убива по инстинкт.

Сключили са сделка. Докато те изпълняват своята част от споразумението, той ще прави същото.

– Какво е направила? – като никога пита той.

Може би защото става дума за жена. Може би защото свръзката е първият човек, с когото разговаря от дълго време.

– Все същата обичайна история – казва свръзката. – Не знам повече.

И чистачът му вярва. Че изобщо знае и толкова, го изненадва, и не само изненадва. Плаши го.

Той сяда на АТВ-то и с помощта на другия намества тялото пред себе си. „Тяло“ звучи по-добре от „жена“.

– Сложи също и колана – казва той. – Нали, сладурче. Не искаме да паднеш, нали така.

Той вдига ръка за „чао“ и поема към къщичката.

Докато замаскира машината, тялото стои вързано за едно дърво. Не е като да не издава съвсем никакъв звук. То като че хленчи тихо като болна котка. Болните котки

трябва да се умъртвяват. Още не се вижда нито един морски орел.

Коментирай »