Разказ за „междинното българско време“: „Заговорът на мъртвите“ на Марин Георгиев (предложение за четене)

Мемоарната книга „Заговорът на мъртвите“ е разказ за нашето близко минало, но и за трескавото ни съвремие, заложил на откровеността като художествено средство

Разказ за „междинното българско време“: „Заговорът на мъртвите“ на Марин Георгиев (предложение за четене)

Photo credit: Издателство „Колибри“    

Мемоарната книга „Заговорът на мъртвите“ е разказ за нашето близко минало, но и за трескавото ни съвремие, заложил на откровеността като художествено средство.

Ето какво споделя авторът Марин Георгиев в краткия, дълбоко емоционален предговор:

„От 80-те години на миналия век, когато започнах мемоарите си, до днес са изтекли четири десетилетия, в които се опитвам да побера шест. С всяко от тях растеше и възможността което е било, да бъде казано както е било – нещо, от което се боим. Позволих си да го направя както предците ни, които наистина са били свободни хора и в свободно, и в несвободно време: Петко Р. Славейков, Ботев, Каравелов, Вазов, Яворов, Захари Стоянов. Не се сравнявам с тях като способности, а само като порив за вътрешна свобода: да изразя чувствата и мислите си за видяно и запомнено, а не да угодя на читателя; аз не пиша – аз се изповядвам.“

„Заговорът на мъртвите“ на Марин Георгиев е разказ за „междинното българско време“. За едно време, което уж вече го няма, но за което трябва да се свидетелства, искаме ли да разберем какво и как е било. Разказите и свидетелствата в книгата тръгват още преди 1989 г. и епохата на НРБ, но всъщност се трупат като камари от дневници, приписки или писма, утаени в авторовата памет през годините на несвършващия преход. Те са силно пристрастни и остри, често демитологизиращи и дори развенчаващи – така авторът е видял и почувствал хората и събитията, които описва. Някои от героите в тези истории са отдавна забравени, други като Емилиян Станев, Константин Павлов, Ивайло Петров, Тончо Жечев или Вера Мутафчиева изникват в повече от неочаквана светлина за читателя. Ала такова е положението с мемоаристиката: всеки, разгърнал подобна книга, приема да свери часовника си с автора, запазвайки си изричното право на несъгласие. Миналото е реалност, минаваща през различни рецептивни хоризонти.”
Тони Николов

За автора

Марин Георгиев е роден през 1946 г. в с. Биволаре. Работи като редактор в Радио Варна и вестниците ,,Учителско дело”, ,,Народна младеж”, ,,Пулс” и ,,Литературен фронт”; от 1992 г. е директор на в. ,,Литературен форум” и на едноименното издателство. Автор е на над 20 книги (две от тях издадени в Унгария) с поезия, проза, литературна критика и преводи. Носител е на високото държавно отличие на Унгария „Про Култура Хунгарика” (2001), на Ордена на президента на Унгария (2016), на Международната литературна награда „Паметна сабя „Балинт Балаши” (2018) и на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи” (2019). Първи носител е на наградата „Теодор Траянов” (заедно с Валери Станков) (2012).

Photo credit: Издателство „Колибри“    

Марин Георгиев - „Заговорът на мъртвите“, откъс от книгата

ВЕЧНОТО МОМЧЕ
Нищо по-безпомощно от човек, загледан в красотата.
Петър Ковачев
1.
Една нощ, нападнат от теб, от твоя образ, не можех да заспя и започнах този спомен. Чак след няколко години щях да прочета в един от твоите разкази: „Момчета, пазете се от спомените – те са като старите морски мини!“.

Не знам дали мъртвите имат духове, но знам, че те са в нас – достатъчно е да сме ги видели живи; знам, че духът им е нашият спомен за тях. И без да съм ти връстник, струва ми се, че познавам възможната гузност на оцелелите ти връстници. А ти и те бяхте олицетворение на време, което си остана младежко: в гласовете ви, в прическите, в облеклото, в походката и жеста. Ех, вие, стари млади момчета! Дори и днес се носите, мислите и постъпвате както тогава. И ми идва на ум една мисъл на герой на Дончо Цончев: „Вие – цялото ви поколение, което аз познавам – се държите като копелета...“. (Такова беше и твоето обръщение към мен – копеле, когато се запознахме; то ме стъписа; към този, когото чувствахте близък, от устата на всеки от вас по това време можеше да се чуе жаргонът на Селинджъровите герои...) „Вие се държите, като че ли сте останали завинаги на двайсет, двайсет и пет години най-много“, допълва героят на Дончо Цончев.

Макар и по-млад от теб, аз не можех да остана младеж – бях закъснял: от всичко, което бяхте изживели ти и твоето поколение, за мен беше останал само резултатът – първочути, дори неудобни за мен думи, имена на поети и белетристи, на критици, все оттам, от „сказочна София“, както я нарича в своите спомени Илия Волен. Сякаш бях роден стар, продължих и си останах – стар. Все ми се струва, че от години, откакто се помня, съм един и същ, в постоянно, застинало състояние: само очи, всепоглъщащи, приемащи и изпращащи лица, образи и картини до сърцето и до ума, за да сверя предусещането с отдавна познатия им смисъл някъде дълбоко и независимо от мен – поредната неволна проверка, предизвикана от видимото, потвърждение, че то не съществува само вън от мен. И сякаш по този начин съм бил, и ще бъда, винаги над нещата; ще ги гледам винаги някак си отвисоко, отгоре, така както съм ги гледал и преди да съществувам, в някакъв свой предишен живот; един поглед, равен на смрачено небе, в което са отразени, като повторени, смрачената и влажна земя и всичко по нея.

Роден по-млад, закъснял, останах лишен от младост; бях и трябваше да бъда зрял. Ентусиазмът в порива и вярата и до днес са ми чужди. Може би така човек по-лесно оцелява – предопределен да се приспособи. А нима не е така и с всички от твоето поколение: животът е следствие на разумния компромис, той пък – на определена степен приспособимост. Да си оптимист, ще рече и да не наблюдаваш достатъчно – хората, нравите, времето...

Изтънчен, почти сибарит в отношението си към красивото, каквото и да е то – стихотворение, разказ, картина, – с издадени капризно напред чувствени устни, ти го усещаше и „вкусваше“ мигновено – така хоботчето служи на пчелата да опипва и усеща мириса и сладостта на всеки цвят. Ти беше винаги блестящ, с усет за новото и хубавото; харесвайки – беше харесван; имаше твърде силни покровители (Любомир Левчев, Богомил Райнов), за да продължиш такъв, какъвто си, да оставаш верен на себе си, на своите слабости, да не се „поправиш“.

Радваше се като дете, когато получеше писмо от София – значи не са те забравили и тя не ти липсва; пак като дете подскачаше от удоволствие и ми показваше автографите на видни наши поети, цитираше ми откъси от писма на Свиленов, разказваше ми за Николай Кънчев и Иван Цанев и ми показваше преписи от стихотворенията им. А как изглеждат? – питах.

Бях свръхпровинциалист, архиселянин, уволнен преждевременно от казармата поради болест, с единствен изход – стиховете, с една опора – че ти харесаха и публикува някои от тях; нарече ме неграмотен (смятам се и до днес за такъв), но талантлив (в това не вярвам и сега). Но по онова време твоите думи бяха упование и аз бързах да напиша нови, сърцето ми вървеше далеч пред мен, изпреварваше ме – все едно пеша или в автобуса за Плевен, само и само да стигна по-бързо до редакцията, до теб. Разкопчавах
копчето на ризата отдалеч – все ме стягаше яката, приготвях се отдалеч, за да не избие предателската пот по горната ми устна, възпирах с мисъл вълнението, виждах всеки свой жест, лицето си, походката, виждах се целият и когато почуквах, отварях вратата и влизах в стаята, таванът се снишаваше, не можеше да ме спаси нито разгърдената риза, нито куражът, който си давах наум, забавяйки крачки по пътя. Задушавах се, нямах въздух, потта избиваше, горната устна тежеше. Бръкнах във вътрешния джоб за свитъка от листове; уж всичко бях предвидил, а един молив се оказа между тях и тъкмо той, като по-тежък, пръв изхвръкна и падна на пода.

„Защо стреляш?“, попита. Съвсем я втасах.

Не, аз не можех да бъда равен с теб. Знаех го. Не можех и да си го помисля. Но исках да бъда по-близко до теб.

Тогавашните плевенски интелектуалци отсядаха в новото, луксозно за онова време кафене „Сторгозия“ – днес мраморно-керамичен площад. Всеки ден, по обед. Тъкмо по обед минах оттам да си купя цигари, като твоите – „Мелник“ пакет, които така изискано и с наслада пушеше. Влязох не толкова за тях – тях можех да си купя отвсякъде. Влязох нарочно, с тайната надежда да бъда извикан... Купувайки от бара, с крайчеца на едното око или с онова на гърба си (него го има всеки новопокръстен в бранша) хвърлих мигновен поглед – всички бяха там, на масата... Може би... Купувах безшумно, възможно най-продължително... Не ме повика никой. А нали ми каза, че съм талантлив?!

Бях вече в София. Вече имах една издадена книжка. Отидох си за десетина дни в Плевен. При майка и татко. Да почета, да пиша...

Свърших каквото имах да свърша (сглобих и дописах поемата ,,Памет“, 1977). И излязох из града – можеш ли без своите събратя, та нали ние винаги се надушваме. Пихме в Клуба на културните дейци до затварянето му, но толкова пиене стига ли – когато си млад, когато ти е хубаво, когато искате да бъдете заедно. И тогава ме заведе на гости у д-р Ганчев, вече професор в Медицинския институт в Плевен, един от най-добрите ортопеди у нас. През студентските ми години безмалко да ме оперира – бях скъсал сухожилие, ахилесовото. Помня спокойствието и увереността му, усмивката му – мъдра, с мярка, – едрия му ръст, изпълнил отделението. Всичко показваше, че е
майстор в работата си, търсеха го от цялата страна, най-тежките случаи бяха
неговите. Гледаха го като чудотворец. Интелектуалец, един от малкото в града, човек на живота, но и разбиращ от хубавото. Не живееше в апартамент – в къща, преустроена артистично, с вкус и въображение, с много картини, с приглушени, бликащи отвсякъде светлини. Въобще: дом крепост.

Знаех, че ти нещо боледуваше, споменавал си, чупил си крак, после – подувания на лимфите, преди това – жълтеница. Тогава обаче стояхме, разговаряхме и пихме до късно. Но само интелигентността, приятният събеседник, уютният дом ли са те привличали? Дружбата ни с лекарите нима не е вече безсъзнателен сигнал за застрашеното здраве, за подсъзнателния страх от започналата в нас, но непроявена докрай болест, предварителна застраховка за работещата тайно от нас и в нас Смърт? Тогава ни ти, ни аз сме мислили за Нея, но Тя вероятно вече е мислела за себе си. Така някои дружат с хора на МВР или ДС – не толкова за да си осигурят спасители за бъдещи прегрешения, колкото да прикрият грешните си мисли; дружат от гузност. Така отпадащият се катери по планините, за да увери повече другите, отколкото себе
си, че е здрав и силен, и вместо да удължи – скъсява живота си.

И те виждам пак – една-две години след плевенското ни „приключение“.

Беше в София, в кафенето на Съюза на писателите, на „границата“ между
него и ресторанта, спортно елегантен, с прошарена, почти побеляла, оредяла вече коса. Беше блед, смъртно блед. Беше жив смъртник.

Почти влизах в кафенето, засрещнахме се. Покани ме да сляза. Отказах: трябва да се прибирам, имам малко дете. „Е, и ти голям стана“, отвърна на обяснението ми. Стана ми мъчно – не, не беше така. Но какво можех да ти кажа, как да ти го кажа. От опит знаеш: в погледа на наблюдаващия винаги има и нещо студено, безпристрастно жестоко, в него се оглеждаш като в присъда. Нали по очите ми щеше да разбереш всичко. Можех ли да скрия, дори и да исках, това, което виждах и помислих. Кажи, как да сляза?

Така се разделихме. Завинаги. Ти – надолу, бледен, по стълбището.

Отидох си, дори не влязох в кафенето – а ме деляха само две-три стъпала.
И те запазих жив.

Коментирай »
Препоръчваме още
Макаронените изделия и хлябът могат да причинят безсъние при жените Макаронените изделия и хлябът могат да причинят безсъние при жените
Силовите тренировки помагат при лечение на тревожност и депресия Силовите тренировки помагат при лечение на тревожност и депресия
Домът не е място, а любим човек: „Всяко лято след това“ от Карли Форчън (предложение за четене) Домът не е място, а любим човек: „Всяко лято след това“ от Карли Форчън (предложение за четене)
Най-важните качества на идеалния мъж Най-важните качества на идеалния мъж
Диета при подагра: Да забравим за храните от „червената зона“ Диета при подагра: Да забравим за храните от „червената зона“
Животът в близост до барове е вреден за здравето на сърцето Животът в близост до барове е вреден за здравето на сърцето
Откриха още една здравословна полза от броколите Откриха още една здравословна полза от броколите
Как да се преборим със скуката в дъждовното време Как да се преборим със скуката в дъждовното време
 Мирженка Чехова разкрива горчивата и шокираща истина за балета в „Балерини“ Мирженка Чехова разкрива горчивата и шокираща истина за балета в „Балерини“
Вдъхновение от древен Рим: "Диор" показа дълги прави рокли, палта и пелерини в Париж Вдъхновение от древен Рим: "Диор" показа дълги прави рокли, палта и пелерини в Париж
Има ли рискови професии за развитие на хемороиди и кои са те? Има ли рискови професии за развитие на хемороиди и кои са те?
Етикет в ресторанта: 13 правила на поведение при изискана вечеря Етикет в ресторанта: 13 правила на поведение при изискана вечеря
Хороскоп
Овен
Телец
Близнаци
Рак
Лъв
Дева
Везни
Скорпион
Стрелец
Козирог
Водолей
Риби