„Тортила Флет“ на Джон Стайнбек е още едно свидетелство, че авторът  е пламенен хроникьор на залозите и илюзиите на своето време.

Заглавието на книгата е име на съществуваща местност в Калифорния, макар и в Кармел, а не в Монтерей, където я разполага писателят, който по единодушното мнение на световната критика разбира американците по-добре от всеки друг.

В този неголям по обем, но необятен от литературна гледна точка роман Стайнбек събира истински истории за паисанос (потомци на испанци, индианци, мексиканци и европейци), жители на този маргинален квартал, и, следвайки традицията на легендите за крал Артур и неговите рицари, сладкодумно ниже повествованието за Дани и неговите приятели.

Разказът на места е забавен, на места - сериозен, а героите се запечатват в съзнанието на много поколения. Книгата се помни от генерации български читатели и заради конгениалния превод на нашия голям преводач, литературен историк, критик и философ Цветан Стоянов.

За автора

Джон Стайнбек е автор на незабравими романи, ярък публицист, драматург, есеист, носител на „Пулицър“ и Нобелова награда, един от безспорните класици на американската литература. Известен е и като страстен човеколюбец и идеалист с фина социална чувствителност и безпристрастен инстинкт за справедливост. Роден в калифорнийския град Салинас, Стайнбек познава до болка неволите на местните фермери и работници от началото на XX век. Неговото творчество е белязано от дълбоко състрадание към онеправданите, възхищение от човешкия дух и яростна непримиримост с вероломната природа на властта. Произведенията му са любими на читатели от всички поколения по всички краища на света и многократно са интерпретирани в киното и театъра.

Джон Стайнбек - „Тортила Флет“, откъс от книгата

КАК ДАНИ, ЗАВЪРНАЛ СЕ ОТ ВОЙНАТА, СЕ ОКАЗА НАСЛЕДНИК И КАК СЕ ЗАКЛЕ ДА ПОМАГА НА НЕИМУЩИТЕ

Когато Дани се върна от армията, научи, че е станал наследник и собственик на имущество. Неговият „вьехо“, дядо му, беше умрял и оставил на Дани двете малки
къщи в Тортила Флет.

Когато Дани чу за това, се почувства леко обременен от отговорностите на собствеността. Преди дори да хвърли едно око на имуществото си, купи галон
червено вино и го изпи почти сам. Тогава бремето на отговорността се свлече от него и най-лошите страни от природата му излязоха наяве. Той се развика, счупи няколко стола в билярдната зала на улица „Алварадо“, предизвика две кратки, но славни сбивания. Никой не обърна особено внимание на Дани. Най-сетне неговите криви, разтреперани крака го доведоха до кея, където в този ранен утринен час рибарите италианци се трупаха, надянали гумените си ботуши, за да излязат в морето.
Расовата омраза победи здравия разум в Дани.

Той заплаши рибарите.

– Сицилиански говеда! – нарече ги той. – Отровна смрад от затворническа килия! Крастави кучета! – А после извика: – Chinga tu madre, piojo!

Сложи си палеца на носа и направи няколко неприлични жеста около долната половина на тялото си. Рибарите само се ухилиха, махнаха с весла и казаха:

– Здрасти, Дани! Кога се върна? Намини довечера. Имаме от новото вино!

Дани беше вбесен. Той изкрещя:

– Pon un condo a la cabeza!

А те отвърнаха:

– Довиждане, Дани! Довечера ще се видим. – После се качиха на малките си лодки, гребаха до лодките с големи фенери за нощен улов, запалиха моторите и отпърпориха навътре.
Дани беше оскърбен. Той се върна към улица „Алварадо“, чупеше прозорци по пътя и на втората пресечка един полицай го хвана за ръката. Дани изпитваше голямо уважение към закона и затова безропотно се остави да го водят. Ако не се връщаше току-що от армията след победата над Германия, щяха да го осъдят поне на шест
месеца. Но сега съдията му даде само трийсет дни.

И тъй, Дани престоя един месец върху нара си в градския затвор на Монтерей. Веднъж драскаше мръсни рисунки по стените, а друг път си мислеше за своята кариера в армията. Времето в тази килия на градския затвор течеше мъчително за Дани. Понякога докарваха за по една нощ някой пияница, но, общо взето, престъпността в Монтерей беше в застой и Дани беше самотен. Отначало дървениците го дразнеха малко, но после те свикнаха с вкуса му, а той с ухапванията им и между тях се възцари мир.

Дани измисли една сатирична игра. Като хванеше някоя дървеница, смачкваше я на стената, чертаеше с молива кръг около нея и пишеше: „Кметът Клъф“. После хващаше друга и пишеше имената на останалите градски съветници. За кратко време той украси еднатa стена със смачкани дървеници, всяка от които носеше името на изтъкнат местен функционер. Рисуваше им уши и опашки, правеше им дълги носове и мустаци. Тито Ралф, надзирателят, беше скандализиран, но не се оплака, защото Дани не беше включил в рисунките нито мировия съдия, който го бе осъдил, нито полицейските власти. Дани изпитваше огромно уважение към закона.

Една нощ, когато затворът беше съвсем безлюден, Тито Ралф влезе в килията на Дани с две шишета вино. Един час след това той излезе за още вино и Дани го придружи. В затвора им беше станало скучно. При Торели купиха вино и останаха, докато собственикът ги изхвърли. Тогава Дани се изкачи по хълма и легна сред боровете да спи, а Тито Ралф се доклатушка обратно и написа доклад, че затворникът е избягал.

Когато яркото слънце събуди Дани по пладне, той реши да се крие целия ден, за да избегне преследването. Прибягваше и се спотайваше в храстите. Оттам надничаше скришом като гонена лисица. Привечер сметна, че е спазил всички правила на прозорливостта, измъкна се и тръгна по работа.

Работата на Дани беше много проста. Той отиде до задната врата на един ресторант.
– Имате ли малко сух хляб за моето куче? – попита той готвача. И докато този доверчив човек увиваше хляба, Дани открадна два резена шунка, четири яйца, един агнешки котлет и една мухобойка.

– Някой ден ще ви платя – каза той.

– Няма защо да плащаш за отпадъци. Ако не беше ги взел, щях да ги хвърля.
При тези думи Дани се почувства по-добре; реши, че кражбата не е толкова страшна. Щом хората разбираха така нещата, той явно е невинен. Върна се при Торели, размени четирите яйца, котлета и мухобойката за една водна чаша гроздова ракия и се оттегли в гората да приготви вечерята си.

Нощта беше тъмна и влажна. Мъглата висеше като мека марля върху боровете, които пазеха земните граници на Монтерей. Дани наведе глава и забърза, за да намери подслон в гората. Пред себе си видя друга бързаща фигура и когато разстоянието намаля, позна припряната походка на своя стар приятел Пилон. Дани беше щедър човек, но си спомни, че бе продал цялата си храна освен двата резена шунка и торбата със сух хляб.

„Няма да се обаждам на Пилон – реши той. – Виж го ти как върви, като че ли носи най-малко печена пуйка.“

Внезапно Дани забеляза, че Пилон ласкаво притиска палтото си на гърдите.
– Хей, Пилон, амиго! – извика Дани.

Пилон закрачи още по-бързо. Дани премина в тръс.

– Пилон, мой малки приятелю! Къде си се понесъл така бързо?

Пилон се покори пред неизбежното и зачака. Дани бе нащрек, докато се приближаваше, но гласът му звучеше възторжено.

– Знаеш ли как съм те търсил, мой най-сладък от всички верни приятели! Ето, тук съм взел два големи резена шунка от най-хубавото божие прасе и цяла торба сладък бял хляб. Дай да разделим тия дарове, Пилон, мое мило и добро човече!

Оня вдигна рамене.

– Както кажеш – измърмори той яростно.

Закрачиха заедно из гората. Пилон беше озадачен. Най-после той се спря и загледа своя приятел.

– Дани – каза тъжно той. – Отде разбра, че имам шише с коняк под палтото?

– Коняк? – извика Дани. – Ти имаш коняк? Да не би да е за някоя болна стара майка? – добави наивно той. – Или да не би да го пазиш за нашия Господ Бог Исус, когато отново се появи на земята? Че какъв съм аз, твоят приятел, та да съдя за какво ти е този коняк? Аз и не знам дори дали го имаш. А освен това не съм жаден. Няма и да го пипна. Виж, ти си вземи от шунката, но твоят коняк си е само твой.

Пилон отговори твърдо:

– Дани, съгласен съм да си разделим коняка честно, наполовина! Длъжен съм обаче да следя да не го изпиеш всичкия.

Тогава Дани промени темата:

– Аз ще приготвя шунката в ей тая просека, а ти опечи сладките филийки от торбата! Сложи тук своя коняк! Тук той е по-добре – хем него ще гледаме, хем ще се гледаме един друг!

Накладоха огън, опекоха шунката и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето. След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежно засмукаха шишето като две изтощени пчели. Мъглата оцветяваше палтата им в сива влага. Вятърът скръбно въздишаше в клоните на боровете около тях. След време самотността налегна Дани и Пилон. Дани си спомни своите изгубени приятели.

– Къде е Артър Моралес? – попита Дани, обърна длани нагоре и протегна напред ръце. – Загинал във Франция – отговори той сам, обърна длани надолу и отпусна ръце в отчаяние. – Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават край гроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. – Той отново обърна длани нагоре. – Къде е Пабло, този добър човек?

– В затвора – каза Пилон. – Откраднал една гъска и се скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.
Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, че най-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Но самотността още го мъчеше и търсеше отдушник.

– А ние тук сме седнали... – започна най-сетне той.

– С отчаяни сърца – продължи Пилон ритмично.

– Не, това не е стихотворение – каза Дани. – А ние тук сме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родината и ето че сега нямаме покрив над главите си.

– Никога не сме и имали – каза Пилон, за да го утеши.

Дани мечтателно засмука шишето, докато Пилон го хвана за лакътя и го взе.
– Спомням си – каза Дани – вица за човека, който имал цели две къщи с фльорци... – За миг той остана с отворена уста. – Пилон! – извика той. – Пилон, мой скъпи приятелю от детинство! Забравих! Аз съм наследник! Имам две къщи!

– С фльорци? – попита Пилон с надежда в гласа. – Ти си един пиян лъжец! – продължи той.
– Не, Пилон, честна дума! Моят вьехо умря! Аз съм наследникът. Аз, любимият внук.

– Ти си единственият внук – каза реалистът Пилон. – А къде са тия къщи?

– Нима не знаеш дома на моя вьехо в Тортила Флет, Пилон?

– Тук, в Монтерей?

– Да, тук в Тортила Флет!

– А здрави ли са тия къщи?

Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.

– Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собственик.

Пилон седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето му стана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня и се взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицето на Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; още веднъж въздъхна.

– Всичко е свършено – каза той тъжно. – Хубавите времена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?

Дани пусна бутилката, Пилон я пипна и я постави в своя скут.

– Защо свършено? – попита Дани. – Това пък какво е?

– То не е за пръв път – продължи Пилон. – Докато човек е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и
щедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю. Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик. Ще забравиш приятелите си, които деляха всичко с теб, дори своя коняк!

Думите му сразиха Дани.

– Не, Пилон! – извика той. – Аз никога няма да те забравя!

– Така мислиш сега – каза Пилон студено. – Но когато имаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. Тогава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.

Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.

– Пилон, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое! Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!

– Трябва да го видя, за да го повярвам – каза Пилон с обезкуражен глас. – Ако бъде така, то ще е чудо на чудесата. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят... А освен това шишето се свърши.

Коментирай »